Skip to main content

От същия автор

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Драскулки - Проза

Паскалев

Първия човек, когото забеляза на излизане от топлата закусвалня, стъпвайки на празния, заледен площад, беше тя. „Фани!“ – искаше му се да извика след нея, но беше толкова студено, толкова безлюдно и тихо, че за момент се поколеба. Тя пресичаше „Славейков“ предпазливо в посока към „Витошка“, за малко не падна, но не го забеляза. Денят беше трети февруари, два часът следобед.

Петнайсет минути по-късно, на път за „Бърза помощ“, той щеше да си спомни и разкопчаното й палто, под което се подаваше работната й престилка, синята каничка за кафе, която държеше; дори незначителната подробност, че стискаше събраните от колегите си стотинки в лявата ръка и духаше върху юмрука си замислено и строго, поглеждайки към голите клони на яворите, убежища на врабците. Да, това беше тя.

Порази го не толкова, че не го позна – жена му работеше наблизо, – нито че го отмина, плъзгайки за момент погледа си по него като по случаен минувач, а мисълта, че беше именно Фани, собствената му съпруга, с която се бяха разделили само преди шест часа вкъщи, пожелавайки си приятен ден и довиждане до вечерта. Сега тя му се беше сторила за момент неестествено чужда; сякаш не нея – себе си беше видял отстрани, толкова му се стори странно.

Стефан Горчинов направи неволно няколко крачки след нея, но изведнъж, почувствал глупавото положение, в което се намира – да следи собствената си жена, която мина край него, без да го забележи, – се отказа. Беше пропуснал момента да я спре и Фани се отдалечи.

Той се загледа в полупразните магазинчета, останали от новогодишните празници по площада, мярна лицето си на стъклата и докато мислеше колко различна, необичайна и някак тревожна изглеждаше тя, един балконски прозорец отсреща с шум се разтвори, някой се показа оттам и силно, заповеднически извика:

– Паскалев!

Стефан се стресна, погледна часовника си, забрави за странната среща с жена си и си даде сметка, че закъснява. Но само след три крачки същият глас го настигна и отново извика – още по-силно и по-строго:

– Паскалев!

Площад „Славейков“ в този час на деня беше, както казахме, пуст: имаше поледица, магазините – празни. Не беше трудно по погледите на оскъдните минувачи оттатък трамвайната линия, определено отправени към него, да установи, че човекът, когото така грубо викаха, беше някъде съвсем близо, може би дори зад гърба му. Обърна се, но не видя никого; беше съвсем сам на карето под дърветата. Стефан Горчинов вдигна учуден глава.

С крайчеца на очите си видя мъж на средна възраст – висок, слаб, много черен, с побелели бакенбарди и гневно лице. Мъжът дишаше тежко и от ноздрите му се вдигаше пара. Беше с разкопчано сако, силно надвесен от едно малко като амвон балконче на втория етаж на сивата сграда. Объркан от такава настойчивост, Горчинов се постара да изложи по-добре лицето си, за да може да бъде видян и виковете да престанат. Но мъжът се наведе още повече напред, впи очи в него и пак викна:

– Паскалев!

Паскалев? Стефан изпита необясним, вледеняващ срам. И кой ли беше този Паскалев? Пари ли дължеше, измамил ли беше някого, клеветил? Да каже, че не е – няма да повярват; минувачите вече се обръщаха, черният мъж, задъхващ се от негодувание, го гледаше като ястреб отгоре и мисълта, че той още веднъж диво, невъзпитано, просташки ще се развика, му се стори непоносима и обидна.

Ускори крачките си, извърна лице от балкона, но се подхлъзна. С мъка успя да се задържи на крака и като си представи колко нелепо изглежда всичко това отстрани – „Ало! Паскалев!“ – ехидно подвикна някой под козирките, имитирайки гласа отгоре, – съжали, че не спря жена си, не й се обади... Сега двамата щяха да пият кафе, да разговарят, никой нямаше да го сбърка – щеше да си е пак той. Нищо такова нямаше да се случи.

Като видя, че жертвата му загуби равновесие и после почти побягна към кръстовището, черният мъж горе отново кресна – заплашително и господарски:

– Паскалев!

Наведе се още повече от балкона, после блъсна ядосано с ръце парапета и хлътна обратно, без да затвори вратата. След десетина секунди Стефан Горчинов, уплашен не на шега, вече тичешком, като пресичаше релсите на кръстовището, зърна за миг познатата зловеща глава да се появява изпод безистена. Прималял, за момент той си помисли дали да не спре, дали да не каже: „Аз. Аз съм Паскалев!“ – почти повярвал, че може да е, но само като хвърли поглед назад и видя преследвача си отново, сви в отчаяние по „Раковска“, разбута заприказвалите се пред хотела младежи, които подсвирнаха подигравателно след него, прекрачи жълтия парапет, за да избяга отсреща, пресече на метър пред спрелия на светофара тролейбус, подхлъзна се пак и преди идещата отдолу червена кола да го подхвърли с тъп удар обратно към парапета, за последен път чу гласа, но вече изплашен и ужасен:

– Паскалев!!!

И това беше всичко. Да беше се спрял, да се беше обърнал, ако беше изчакал смирено черния мъж с бакенбардите и се беше предал – щеше ли това да се случи? „Нима има – с последни усилия мислеше по пътя към „Бърза помощ“ Стефан Горчинов, – нима има значение кой съм! Нима има значение дали си Паскалев или не?“. Той плачеше от срам и обида, заровил глава в тапицерията на седалката, не вярвайки, че е жив; питаше се какво престъпление е извършил, защо беше бягал, защо не се спря? Стискаше зъби, без да усеща премазания си крак в крачола, шофьорът се обръщаше изплашен към него на светофарите. „Още малко! Още малко! – повтаряше. – Още малко!“ – а той с отчаяние си спомняше, че жена му пресече пустия заледен площад – колко бе топло, уютно, чудесно сутринта вкъщи! – и как под палтото й се подаваше като знак снежнобялата ивица на чертожната й престилка. Колко замислено и тревожно беше лицето й! „Не плачи, не плачи, Паскалев! Нищо ти няма! – прегръщаше го черният мъж до него в колата. – Ще ти мине като на куче. Променил си се, не плачеше преди!“.

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.


Коментари

Д. Павлов писа в Кирилицата не е съдба
ПП Колкото до закона - да безсмислен е!
Д. Павлов писа в Кирилицата не е съдба
Интересни са обратните примери - гърците си ...
Cvetelina Georgieva писа в Джон Милтън – Ареопагитика
Благодаря за начинанието!
Искам да започна този коментар с едно напълно...
Намирам както писмото на Манол Пейков, така и...
Определено "Катехон" е една от най интереснит...
Цензурата на книги е буквално нацизъм. Вие ст...
Какво всъщност издава поредицата „Катехон“ на...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...

Пожелай си нещо

Кристин Димитрова 15 Май, 2012 Посещения: 12146
Веднага зад завоя хубавата му къща блесна…

На тъмно – част 1

Златко Енев 29 Сeп, 2021 Посещения: 6036
От автора: Започвам днес един експеримент,…