Skip to main content

От същия автор

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Драскулки - Есеистика

Да бъдеш някой

 

2026 11 Being Somebody

 

Мисля, че се боря с това вече от двайсет години насам. Ако трябва да бъда честен, вероятно през целия си съзнателен живот, макар да си давам сметка колко надуто звучи това. Познавам го до болка. Усещам кога се задава, знам какво ще ми причини, знам и как ще се чувствам след това. Но тези знания никога не са били достатъчни, за да предотвратят поредното повторение. Моята лична версия на Groundhog Day, така да се каже.

Преживяването започва с нещо, което не мога да осъдя. Искам работата ми да има значение. Искам нещата, за които съм мислил през целия си живот, които съм се мъчил да разбера, да превъзмогна или просто да живея с тях, да достигнат други хора. И не просто да ги достигнат: искам да бъда чут, искам да бъда видян. В това няма нищо особено срамно, така си казвам. Но някъде по пътя, колкото незабележимо, толкова и неизбежно, желанието да получа признание за работата си се превръща в желание да получа признание самият аз. И когато това се случи, с мен става нещо, което никога не успявам да контролирам.

Усещането е, че напускам собственото си тяло. Не буквално, разбира се. Преставам да се чувствам като обикновено физическо същество, със своята несръчност, ограничения, с познатото до скомина собствено „аз“. Докато регистрирам ускоряващия се пулс и неизбежното изпотяване, започвам да се превръщам в някакъв образ на самия себе си, в нещо по-голямо, почти абстрактно. Преобразявам се в представител на нещо важно, може би дори на самото величие. Вече не просто разговарям с хората, а играя ролята на човек, чиито думи заслужават да бъдат чути. И всичко това е опияняващо, ослепително, силно удоволствено.

Но тук идва нещото, което ми е най-трудно да призная. През цялото време знам, че играя. Нагласявам думите, жестовете, израженията, дори начина, по който представям мислите си, според онова, което си въобразявам, че хората очакват от някой важен човек. Поднасям им версия на самия себе си, предназначена да ги впечатли. Знам, че човекът, когото им прожектирам, не е онзи, който съм в действителност. Знам, че съм неискрен. И презирам тази неискреност през всеки миг от представлението, докато продължавам да им я поднасям, отново и отново.

Сякаш вътре в мен присъстват поне двама души: онзи, който играе ролята, и другият, който го наблюдава с нарастващо отвращение. Първият се наслаждава на вниманието; вторият едва понася онова, което вижда. Нито един не е способен да накара другия да замълчи. И докато представлението продължава, удоволствието постепенно отстъпва място на нещо, което граничи с физическо гадене.

После всичко приключва. Завръщам се към обикновените пропорции на собственото си съществуване, но облекчение няма. Превъртам отново и отново какво съм казал, как съм се държал, колко удоволствие ми е доставяло да бъда видян. „Срам“ е слаба дума за чувството, което изпитвам. Особено защото знам, че при първата следваща възможност всичко ще се повтори.

Години наред се опитвам да разбера този механизъм, най-вече с надеждата, че някой ден ще успея да го преодолея. Но разбирането се оказва странно безсилно пред потребността.

За мен писането не е случайно занимание. Опитвал съм се да престана много пъти, само за да се видя отново смазан от масивната тежест на една неудържима потребност: отделянето. Наричам това „желание да споделя с други хора нещата, които смятам за важни“, но реалността ме коригира с безпощадна яснота. Онова, което ме тласка с почти физиологична мощ, е необходимостта да изхвърля от себе си нещата, които се натрупват вътре в мен, по притеснително подобие на отделянето на другите, по-ежедневни натрупвания в организма ми. Ако не го правя редовно, те просто ще ме взривят отвътре.

Не мога да отделя тази потребност от глада за признание, но вече не мисля, че той е по-мощната сила. Понякога подозирам, че двете са се сраснали толкова неразделно, че не знам къде свършва едната и започва другата. И не мога да се освободя от усещането, че повтарям нещо от формирането на всяко човешко „аз“, някъде между третата и петата година: не може просто така да подминете и изхвърлите от полезрението си моите акенца. Та те са самият аз, по дяволите!

Понякога си представям нощна пеперуда, която кръжи около пламък. Привлича я нещо, на което не може да устои, макар приближаването да означава изгаряне. Разликата е, че аз знам съвсем точно какво правя. Мога предварително да предвкуся срама, отвращението, бавното възстановяване. И въпреки това продължавам да се приближавам.

Преди няколко дни моята психотерапевтка каза нещо, което оттогава не ми излиза от главата. Говорехме за нуждата ми от признание и за неспособността да прекъсна този кръговрат. Тя ме изслуша, а после каза: „Herr Enev, Ihrer Familie ist es scheißegal, was für ein großer Autor Sie sind.“ Господин Енев, на семейството ви му е през оная работа колко велик писател сте.

Думите ѝ ме праснаха като юмрук между очите. Семейството ми никога не е имало нужда от велик писател. Те са били до мен при успехите и разочарованията, но никога не са се съгласявали да станат част от тях. Моят живот на творец си е моя работа. Те имат нужда от бащата, партньора, човека. Познават отлично и онези негови страни, които бих предпочел никой да не вижда.

А след това госпожа Б. ме попита:

„Съмнявали ли сте се някога в любовта на сина си?“

„Не“, отговорих незабавно.

„Защо?“

Помълчах. Нямах отговор. Накрая казах: „Не знам. Дори не знам какво съм направил, за да я заслужа. Но не се съмнявам в нея.“

Бях смутен от категоричността на собствения си отговор. Във всяка друга област от живота си непрекъснато претеглям, съмнявам се, преразглеждам. Струва ли си нещо онова, което съм написал? Не се ли правя за смях? Заслужавам ли вниманието? Искрен ли съм? Но когато ме попитаха за любовта на сина ми, нямах нищо за доказване. Просто знаех.

По-късно му разказах за разговора. Докато говорех, очите му се напълниха със сълзи. Не каза нищо. Не знам какво е почувствал. Не го и попитах. Моите очи също бяха замъглени.

Години наред съм търсил сигурно усещане за собствената си стойност там, където нищо не е сигурно. Днес съм принц, утре просяк, вдругиден дори не знам какво съм. А през цялото време е съществувала връзка, в чиято реалност никога не съм изпитвал нужда да се съмнявам.

Често съм се питал дали други писатели познават това противоречие между човека, който си, и онзи, в който чувстваш, че си призван да се превърнеш. Писането изисква странна смесица от упорство и вяра. Трябва да вярваш, че онова, което имаш да кажеш, заслужава вниманието на непознати хора. Но в кой момент убеждението, че работата ти има значение, се превръща в убеждение, че значение имаш самият ти?

Наскоро прочетох Нобеловата реч на Джон Стайнбек. Порази ме увереността, с която говори за задължението на писателя да се изправя срещу провалите на човечеството и да утвърждава способността му за величие. На едно място заявява, че не бива да цвърчи като благодарна мишка, а трябва да реве като лъв. И прави точно това. Възхищавах се на смелостта му, но не можех да не се питам какво ли е усещането да говориш с такава увереност за собственото си място в нравствения живот на човечеството.

Дванайсет години по-рано Уилям Фокнър заявява, че човекът няма просто да оцелее, а ще възтържествува. На писателя отрежда челно място в борбата за оцеляването на човечеството. И тук ме зашеметява както мащабът на отговорността, така и липсата на смущение, с която тя се приема.

Искам да вярвам, че литературата има значение именно в този дълбок смисъл. Но знам колко лесно убеждението, че служиш на нещо важно, се преплита с удоволствието да си въобразяваш, че си важен самият ти.

И все пак, защо присъствието на суета непременно трябва да обезсилва искреността? Да предположим, че Стайнбек е съзнавал величествеността на собственото си представление – и се е наслаждавал. Нима това би направило убежденията му по-малко истински? Представлението може да е истинско, убеждението може да е истинско, суетата също може да е истинска.

Контрастът с Нобеловата реч на Казуо Ишигуро е поразителен. Той достига до големите въпроси чрез спомени, разговори, случайни открития, дълги години несигурност. Докато Стайнбек сякаш се рее над човечеството, Ишигуро остава вътре в собствения си опит. Неговата скромност ме успокоява. Склонен съм да вярвам, че тя отразява нещо истинско в човека, както съм склонен да подозирам, че величествеността на Стайнбек го е доближила до самозабравата.

Но защо трябва да се доверявам на тези впечатления? В убеденото говорене няма нищо поначало неискрено, както и в скромното няма нищо поначало искрено. И двете могат да бъдат представления.

Вислава Шимборска изгражда Нобеловата си реч около думите „Не знам“. Дълбоко се възхищавам на това, но от собствен опит знам колко лесно скромността може да се превърне в още една форма на суета. Неведнъж съм изпитвал тъничко удоволствие от това да изглеждам непретенциозен, да оставям другите сами да открият колко малко значение уж придавам на собствената си значимост.

Мисля си за момента след речта. Аплодисментите са стихнали, публиката се е разотишла. Какво остава тогава от лъва? А какво става с онзи, който е говорил толкова скромно? По-лесно ли е неговото завръщане към себе си?

Може би проблемът не е просто в това, че се превръщам във фалшив човек, когато другите започнат да ми се възхищават. Може би нещо истинско в мен става неотделимо от онова, което презирам.

Има нещо силно притеснително в мисълта, че пиша есе за собствената си суета, докато тайно се надявам хората да ми се възхищават. Знам, че осъзнаването на този парадокс няма да ме възпре. Може би самият стремеж да разбирам всичко е още един начин да превърна нещо унизително в проблем, който може да бъде обсъждан с известна интелигентност.

Продължавам да пиша. Копнея за момента, в който нещо, което съм се мъчил да изразя, намира отклик в съзнанието на друг човек. Но ме застига и мисълта: ако ли пък не, поне върша неизбежното. Живея с усещането за пълна липса на избор, но избягвам думата „Сизиф“. Тя е за по-млади момчета, така си казвам.

Увереността, че съм обичан, никога не ме е възпирала да търся несигурното възхищение на непознати. Не мога да обясня защо едното има толкова малка власт над другото. Може би те отговарят на различни потребности. А може би живея като праведника, който вярва фанатично в Бога, но отказва спасението, ако то не е облечено във формата, която може да разпознае.

Вероятно ще продължа да кръжа около пламъка. Вероятно отново ще се изгоря. И знам, че увереността, че съм обичан, едва ли ще ме предпази.

Отново мисля за сина си. Казах му, че никога не съм се съмнявал в любовта му, макар да не мога да обясня с какво съм я заслужил. Той ме погледна, очите му се изпълниха със сълзи – и не каза нищо.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.


Коментари

Д. Павлов писа в Кирилицата не е съдба
ПП Колкото до закона - да безсмислен е!
Д. Павлов писа в Кирилицата не е съдба
Интересни са обратните примери - гърците си ...
Cvetelina Georgieva писа в Джон Милтън – Ареопагитика
Благодаря за начинанието!
Искам да започна този коментар с едно напълно...
Намирам както писмото на Манол Пейков, така и...
Определено "Катехон" е една от най интереснит...
Цензурата на книги е буквално нацизъм. Вие ст...
Какво всъщност издава поредицата „Катехон“ на...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...

Разнеси словото

Джордж Стайнър 13 Ное, 2014 Посещения: 20310
Дали викторианските корифеи на мисълта са се…