Изгледи - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (6 гласувания)

2015 02 DSСофия. Център. Късна лятна вечер.

„Преди един месец научих от списъците на Комисията по досиетата, че брат ми е работил за Държавна сигурност…“

Мъжът, който казва това, е на средна възраст. Гласът му е тих. В стаята има още седем души. Разговорът продължава вече повече от час. Всички притихват.

„Чудехме се дали да му се обадим, но решихме, че все пак е добре да му кажем, че знаем…Той ни попита откъде знаем. А, това е сигурно заради излизането в чужбина, каза, някой е писал… Не сме се виждали след това…“

* * *

Германия. Малко баварско селце. Късна лятна вечер.

„Мъжът ми умираше от страх от ДС. Не отиде в България дори след промените. Не позволи нито на мен, нито на децата да отидат. Смяташе, че може да ни се случи нещо. Почина през 2005 година, без да види България. Децата един ден може би ще отидат, те трябва да знаят все пак откъде е баща им.“

Жената е германка, вдовица на журналист, работил за „вражеска радиостанция“. За първи път се среща със сънародници на съпруга си извън радиото. Донесла е част от неговите архиви.

* * *

Тези записки са от срещите за споделяне на лични истории, които трябваше да ни дадат усещане в средата на 2012 година – възможен ли е Музей на ДС в София и какъв трябва да е той – идея на бившия директор на ДА „Архиви“ Мартин Иванов, по която работихме в екип с Георги Господинов, Весела Ножарова и Майя Захариева.

Всяка група събираше от 7 до 15 души. Разговорът продължаваше в рамките на два часа. От месец май до ноември 2012 година се случиха 6 групови срещи – в София, Монтана, Благоевград и Мюнхен.

* * *

Ето още от моите записки:

„Майка ми…“

Това е друга история. „Майка ми вече не е между живите. Обядвах преди четири години с нейна приятелка. И тогава тя ми каза: дълго се чудехме кое е ченгето сред нас. Най-после разбрахме…майка ти. Трябваше ми време да се съвзема след този обяд.“

Едното око на жената се просълзява. „Преди две години се осмелих да отида да прочета досието ѝ.“

Този разговор се случва, след като жената е дошла за втори път на групова среща за личните истории, свързани с Държавна сигурност. Там споделя, че при четенето на личните досиета на нейното семейство открива, че трима от най-близкото ѝ обкръжение са работили за Държавна сигурност – майка ѝ, бившият ѝ съпруг, чичо ѝ. Баща ѝ е лежал в лагер – първо в Стара Загора, после в Белене. „Научих се да не съдя хората по техните родители.“

* * *

„Оказа се, че всичките ни приятели са работили за ДС!“ Семейството, което казва това, е завършило през социализма елитна столична гимназия. Избягват тази тема в разговорите с приятели, не искат да говорят с нито един. „И без това загубихме доста приятели след промените“. Дошли са в тази група по моя покана. Разговорът им е любопитен – няма къде да говорят за това, не го правят. Има и хора от други градове, които споделят подобен личен опит – съученици, приятели от елитни гимназии се оказват сътрудници на Държавна сигурност. Колкото повече се говори, толкова повече се оказва, че ДС не са някакви хора извън групата – това са приятели, братовчеди, роднини. Те са помагали – за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. ДС е „чичо Гошо“, „братовчед ми A.“. Тези хора са добри, правят услуги. ДС е нещо домашно. Възниква въпросът – дали тук не е трудността на говоренето – образът на „злото“, което ДС публично представлява с оповестяването на хилядите имена на агенти – те, според официалните доклади на сайта на Комисията по досиетата, досега са над 13 000, ако правилно се ориентирам в сайта, като броят постоянно расте – и невъзможността това „зло“ да се свърже с „домашния образ“ на съседа, съученика, приятеля. Като че ли една част предпочитат да запазят сигурността си по отношение на собственото минало и хората, настанени там.

* * *

В Монтана се случва нещо интересно. Аз самата, като родена и израсла там до 16-ата си година, по никакъв начин не мога да свържа ДС с града. В спомените ми има дупка – ДС е нещо, което го е имало в София, ама не и в Монтана. Искам да проверя това и затова говоря с моя учителка по темата. Тя не може да разбере защо ДС ме интересува, след като „нито ти, нито вашите, нито аз сме имали нещо общо с ДС“. Точно затова, казвам ѝ, искам да разбера дали е така.

Малко по-късно в разговора тя ми казва, някак между другото, как всички в училище са знаели кой е ченгето, което докладва на ДС. И споменава името на друга моя учителка, също любима. После се оказва, че шефът на ДС в града е бил баща на друга моя съученичка, с която пеехме заедно в градския хор. Че родителите на друга моя съученичка също са били в ДС. Изведнъж ДС придобива плътност и образ за мен. Все още ми е трудно да свържа информацията с моите ученически спомени. Виждам също така, че не е лесно да тръгнеш по дирите на такава история – все още не мога да намеря точния начин, по който да говоря с онази любима учителка, за която цялото училище знаело, че е „ченгето“.

На груповата среща в Монтана има още изненади – от всички срещи досега в различни градове тази се оказва най-разтърсваща и интимна. Една от присъстващите жени разказва лична история, свързана с тормоз от страна на ДС Михайловград, когато е била на 19 години. Жената се омъжва съвсем млада и бързо се развежда, но тогава това е табу (средата на 80-те). Още повече, че вече има дъщеря и съпругът ѝ е част от комунистическата йерархия в града. Жената е разпитвана 6 часа в ДС, за да признае, че златните пръстени, които носи, са откраднати от дома на съпруга ѝ.

„Това беше травма за дълги години наред“, казва тя. Разказва тази история за първи път, след 26 години, пред нас. „Спомням си историята винаги, когато минавам покрай полицията или съда, но никога на никого не съм я разказвала.“

Историята има изключително въздействие върху групата – участниците са горе долу едно поколение – родени през 60-те години – и в началото всички споделят, че точно като мен, нямат лично отношение към темата, не са били засегнати, не знаят в Монтана да е имало хора, засегнати от ДС. Историята на жената се е случила по същото време и горе-долу на същата възраст, когато и другите са били в града. Това предизвика интересен разговор – защо не са знаели, какво се е случвало – както и спомени за съученици и хора на ДС, които те познават. Жената благодари, казва, че се чувства много по-леко, „сякаш съм била на терапевт“, останалите се чувстват благодарни, че са помогнали с присъствието си.

* * *

„Аз имах също отношения с Държавна сигурност“, осмелява се мъж на средна възраст в една от групите в София. Какви отношения, пита някой. „Ще кажа.“ Мъжът преди това дълго разказва за емигрантския си опит – от доста време, след промените, не живее в България. През 1987 година става сътрудник на ДС, за да отиде на конгрес в западна държава. Преди това се чуди дали да приеме. Помага му жена му: „ти си добър човек, няма да направиш лошо никому, приеми“. След всяко излизане в чужбина той пише доклади – „ измислях си, пишех срещу капитализма, срещу врага, нищо съществено…“. Това изглежда се харесва на част от групата – „да, едно е да пишеш донос срещу някого и да му попречиш в кариерата и живота, друго са общи приказки“. Друга част от групата обаче е смутена – „излиза, че е почти дисидентско упражнение да работиш за ДС, пишеш каквото си поискаш“.

Събитията през 1989 година слагат естествен край на сътрудничеството с ДС – оттогава не е виждал офицера, на когото е предавал своите доклади. Не смята себе си за свързан с ДС. Няма намерение да отиде да прочете досието си. „Тази страница за мен е затворена“.

* * *

„В началото на 90-те една наша съученичка поиска да се види с нас – в една книжарница, недалече от тук. Искаше да ни се извини, че е доносничела за нас. За нас тогава това нищо не значеше, бяхме много добри приятели…Беше странно. Особено. После тя замина. Което е жалко, тя можеше да направи страхотни неща тук. Но я беше срам. Не можеше да си представи, че ще участва в смяната на режима, след като е работила за него, пишела е доноси.“

За първи път се появява думата „срам“.

* * *

„Защо е толкова трудно да си признаеш, да разкажеш, че си бил в ДС? Кое е трудното?“ Въпросът изниква в софийската група, в която мъжът, сътрудничил на ДС, трудно стига до разказа за това. „Думата доносник е много грозна“, казва една жена. „Няма разграничение кой какво е правил, всички са в едни списъци и ти не знаеш – кой е добрият, кой е лошият. Не може всички да са били лоши.“

„Да, ето, например, аз, от мен никой не е пострадал“, казва човекът с двегодишния опит на сътрудник.

* * *

„За първи път си дадох сметка, че има Държавна сигурност през 80-те, когато отидох на стаж в „Балкан“. Тогава разбрах, че всички външни представители на „Балкан“ работят за ДС.“

Това е един от образите на ДС в главите – авиокомпания „Балкан“.

Други образи?

„Външна търговия, Слънчев бряг, Кореком, Балкантурист, паяжина.“

* * *

ДС не е история, не е минало. Във фирмата, в която работя, често чувам разговорите на колегите, на маса те цинично разказват вицове и случки за периода си на служене в ДС, сега, когато имат проблем, те знаят каналите, имат свои хора и се оправят…“

* * *

„Всички сме жертви, ДС е култура, която всички сме попили, тя е в телата ни.“.

Тези думи предизвикват спор в една от групите, но накрая се оказва, че това са думите, с които всеки си тръгва замислен. Една жена, която остава мълчалива през повечето време, споделя – „и преди не се интересувах, и сега не се интересувам от такива теми. Замислих се обаче, слушайки сега – дали не пропускам нещо за себе си, дали разбирам достатъчно себе си?“

* * *

„Тихите комунисти“

„Веднъж заведох у нас американец на гости. Баща ми се разплака след това от ужаса какви проблеми могат да ни създадат. Беше сигурен, че са ме проследили. Израснала съм с този негов ужас, с тази негова безпомощност“.

„Наскоро говорих с баща ми за ДС и го питах дали не познава такива хора в нашия град, от завода, от работата. Беше категоричен, че не познава. Държавна сигурност пращаше безделниците да работят в Белене, това правеше…Стана ми мъчно, че баща ми мисли така.“

„Баща ми беше осъден на смърт, неговият род беше репресиран. Но от страна на майка ми всички бяха такива, тихи комунисти. Израснала съм с тези две истории.“

Тази тема за „тихите комунисти“, за „шепнещите родители“, „мълчаливото семейство“ се повтаря често, в почти всяка група. Мъж в чужбина споделя: „Родителите ми бяха средни чиновници, членове на партията. Мълчаливи участници.“ Излиза въпросът – тези родители от чия страна на бариерата са – те жертви ли са или извършители? Има много подобни семейства в България – те как участват в разговора за ДС?

* * *

Върнах се към тези записки сега, около филмовите прожекции на неизвестни архиви, на които попаднахме, докато работихме по концепцията за музей.

Дълго време тези записки стояха непубликувани. Струваше ми се, че темата не предизвиква широк интерес. Това – от една страна. Но именно тези записки бяха и доказателството, че у нас за музей на ДС, парадоксално, е още рано – и цинично дори – да се говори. И този парадокс ще съпровожда всички опити за музей – от една страна, сме закъснели ужасно много след 1989 г., от друга – не сме проучили изобщо филмовия архив от над 1000 филма, които едва от 2011 г. се трупат в централния архив на комисията по досиетата в Банкя и които досега винаги са били в системата на МВР. Музеят може да се случи като резултат от силна обществена енергия, която обединява изследвания в много посоки; и преди всичко – като резултат от постигнат обществен договор за неговата необходимост. Музеят е страст, която трябва да катализира процес за разбиране на настоящето.

Тази страст я нямаше преди една година. Има я сега. Какво се е случило междувременно? Протестите? Дали е това?

* * *

През септември с Весела Ножарова организирахме четири прожекции на откъси от филмови архиви – две отворени и две затворени. Още разсъждавам върху странната смесица от еуфория, отвореност и страх, които тези прожекции носеха със себе си. Еуфория от това колко много хора заедно преживяват и разбират филмите и са способни веднага да създадат контекст. Страх – докъде ни води това знание, след като, както го формулира един млад журналист, през „2013 година знаем имената на недостойните, но не знаем нищо за достойните“. Наистина е парадоксално – в един от филмите разпитващият от страна на ДС офицер е действаща фигура в съдебната система и следствието, свързан с възхода на Пеевски, а неговата жертва – поетът Петър Манолов – е абсолютно непозната никому, маргинализирана фигура. Прожекциите изведнъж, светкавично реабилитират човека Манолов, който се превръща в герой в очите на едно ново поколение, уморено от корупция, скандали, и което разпознава фалша сякаш от въздуха. Това се случва само от гледането на диалога за „битието“ между двама души – единият, в костюм и власт, другият – в домашно плетена жилетка, на 24-я ден от гладната си стачка. Това увеличава еуфорията, но не намалява страха – къде ни води това знание?

В една от затворените групи, която се предполага, че ще е по-интимна, се получава странно мълчание. Жена на средна възраст разпознава свой познат в кадър от филм за „възродителния процес“. Не може да се освободи от подозрението – какво прави той там? Разговорът с останалите се разпада.

* * *

Разговорите през 2012 година и тези сега, провокирани от филмите, дават много храна за мислене. И плаха надежда, че разговорът все пак е възможен, тук и сега. Когато говорим с други, нашите думи и изречения пораждат спомени и същевременно изразяват това, което се е превърнало в смисъл за нас до този момент. Разговорът е хем място на миналото, хем на сегашното. И в него възниква шансът да променим смисъла или посоката на нашето мислене.

Филмите извършват още нещо много важно – те предизвикват чувства, собствените ни чувства. Чрез тях разбираме, че отварянето на архивите и достъпът до историческата истина са само част от разбирането на миналото. Разбирането на собствените ни чувства – и чувствата на другите – са различна част от този процес. А това е нещо, което не знаем и не можем да научим, докато не се осмелим да говорим с други хора. Това ми се струва изключително съществено – излизането от „гетото“ на собствения ни приятелски кръг и опитът да чуем и говорим с непознати.

В този смисъл 2013-а може да се окаже годината на „осмеляването“, на прекрачването на табута, които по неволя сме оставили години наред да вървят заедно с нас, като необходими сенки. Година, в която процесът на разбиране на миналото и ролята на ДС в него, собствената ни роля и тази на нашите родители в крайна сметка може да роди и страст – продължителна страст за музей или просто за ново място на памет, което да се случи с енергията и мислите, споделени от много хора.

Тогава истинският герой на нашето време ще бъде той – споделящият човек.

Източник

Диана Иванова
Диана Иванова е журналист на свободна практика в София и мениджър на фондация за нова култура www.novakultura.org. Специализирала е групова психоанализа в Международното общество по групова анализа със седалище в Бон, Германия. Води групи за личен опит, свързани с миналото, от 2012 година. Личният й блог може да се намери на адрес http://divanova.org/blog/bg/. През 2014 печели награда за режисура за дебютния си документален филм Чуй на фестивала „Златен ритон“. Носител е на няколко престижни журналистически награди, между които наградата  за журналистика за 2005-а на Австрийската пресагенция АПА.
Други статии от този автор
Посетители: 79

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Николай Колев писа Още
    Все си мислех, че... преди 1 ден
  • Възражение! писа Още
    За Турция-тя наистина... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Златко, 
    Вицът ти е... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Докато позаглеждам... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
     Отрицателно...
    преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
    “Националистите в...
    преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Националистите в... преди 2 седмици
  • Извинете,Уважаеми! писа Още
    Valpet писа:
    Диалогът между...
    преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Диалогът между... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    И като споменах... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    На Запад... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Последният брой на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Това ми звучи малко... преди 3 седмици
  • Тихомир писа Още
          "GDPR [неотдавнашното законодателство на ЕС за защита на данните и неприкосновеността на личния живот на всички лица в Съюза] е едно добро... преди 3 седмици
  • Влади писа Още
    Определено съм... Петък, 15 Февруари 2019
  • ЖОРЖ писа Още
    ВЕЛИК ЧОВЕК Е БИЛ, БОГ... Понеделник, 11 Февруари 2019
  • Трезвомислещ писа Още
    Ами към България няма... Четвъртък, 07 Февруари 2019
  • Latinka Mircheva писа Още
    Ne e vajno kakav si po proizxod!Bajno... Петък, 01 Февруари 2019
  • стоян миладинов писа Още
    Всички от... Петък, 25 Януари 2019
  • Ангел Николов писа Още
    Този човек нищо не е... Вторник, 22 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Есето е много хубаво.... Събота, 19 Януари 2019
  • Броди писа Още
                     ... Петък, 18 Януари 2019
  • Камен писа Още
    Много, много... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • Александър писа Още
    Рядко хубав и спокоен... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Чудесно, цветно,... Неделя, 13 Януари 2019