1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 06 Ogledaloto

 

„Аз не знам дали моята нация ще загине и не знам кой от моите характери е прав. Аз измислям истории, противопоставям ги една на друга и по този начин задавам въпроси. Глупостта на хората е в това, че те имат отговор за всичко. Мъдростта на романа се получава от това, че той задава въпроси за всичко.“

Милан Кундера

Хотелът на спомените“ е мястото, където Златко Ангелов ни среща със собствения ни морал

Струва ми се, че житейският път се измерва не с количеството намерени отговори, а с адекватността на зададените въпроси. Литературата поставя огледала, а всяко отражение поражда въпроси. Колкото повече са отраженията, толкова по-дълбока е спиралата – и толкова по-дълго ще се спускаме по нея след края на прочита.

Трудно мога да вместя определение за романа на Златко Ангелов в едно начално изречение. Не бих могла го обобщя с няколко думи. И ми се струва, че това е смисълът му. Да не бъде определян или обобщаван, а четен – дори бих казала слушан, защото той се чете, както се слуша разказ. Като събрани късчета от паметта на един изживял човек, на един живял човек.

Как е живял – праведно, грешно, човешки – това остава да реши читателят. Тази възможност, дори необходимост, читателят да вземе решение, да отсъди, е огледалото, което авторът вдига в „Хотелът на спомените“. Защото в някаква степен – дори ще си позволя да определя степента като голяма – това е роман за морала. Но той не се чува в гласа на автора, не ни е натрапен като поука. В „Хотелът на спомените“ срещата е с нас самите, със собствения ни морал: онзи, с който ще определим впечатленията си от разказаната история. И ще отсъдим за живота на Павел Стоименов – разказвачът с много лица, защото, въпреки че четем историята в романа през няколко очи, то „разказвачът“ е винаги Павел – историята винаги започва и завършва с него. Той е като вековно дърво, чиито клони, колкото и да се простират нагоре, не могат да се откъснат от корените си.

Решението на автора да разкаже сложната плетеница, каквато е всеки един човек, в случая Павел Стоименов, и през погледа на децата му, е осъзнато решение. Използвам тази дума, тъй като ми се струва, че такова решение може да бъде взето от човек, ясно съзнаващ противоречието на собственото му възприятие за себе си и това на децата му. Този сблъсък е дълбоко засегнат в романа и същевременно помага за разплитането на човешкото същество. За оголването му – чрез очите на неговите деца.

Този роман е и за корените – но не задължително през призмата на националността, а по-скоро през човешката, семейната, дори съдбовната. Корените на нашето създаване. Срещата на двама човека, породила любов, отдаденост, обич, страст, а понякога слабост, желание за мъст, наказание, изкупление, бягство, за илюзорна забрава, не изчерпва обяснението за нашата поява на този свят. Погледнато отвъд мига на нашето зачеване, ние се раждаме от пътя на двамата ни родители до него. И този път е противоречив – той противоречи на детската ни представа за родителя. В детските очи родителят попада в различна рамка, където не му е дадено правото да бъде човек с всичко присъщо му. Той по-скоро трябва да бъде извор, от който детето черпи всичко необходимо, за да „проходи“ в действителността. Но възрастният човек понякога също гледа с очите на дете – винаги, когато гледа към своя родител. И като че ли се получава така, че ние на два пъти се запознаваме с родителите си – веднъж като деца и веднъж като възрастни. Често втората среща е по-трудна.

В „Хотелът на спомените“ пропастта между двете неизменни срещи на дете и родител е по-дълбока поради физическо разстояние, раздялата е и физическа. Но дали тя е сърцевината на душевната дистанция, която не всички герои в романа успяват да превъзмогнат, и всъщност доколко физическата дистанция е първопричина на душевната – и неизбежна ли е тази зависимост?

Историята в романа тръгва от България – от комунизма. Но всъщност нишките, плетящи човешките съдби, показват пътя на човешката съдба от малко преди началото на комунизма през границата, която тази човешка съдба пресича, за да потъне. В неизвестност, в загуба на себе си, в намиране на нещо, заради което да продължи, или по-скоро в търсенето му. И ни повежда през океани, при човешките съдби, продължение на началото, но оттатък друга граница – на един свободен свят, където обаче същите онези клони на вековното дърво не са свободни. Не изцяло. Не винаги. Така както никой от нас не е свободен от миналото си, нашето собствено или това на дедите ни, никой не е свободен от корените си. И в тези опити да разберат миналото си (или началото си), за да успеят да го приемат и да продължат – се крие „освобождението“. Не само за героите в романа, но за всички нас по принцип. Човек е свободен не когато изтрие паметта си, а когато я приеме.

Струва ми се, че в известен смисъл Павел Стоименов успява да постигне това, макар често да остава неразбран от наследниците си – няма как да бъде разбран докрай, дълбокото разбиране идва с преживяването. И Павел Стоименов, мисля, е наясно. Тук се крие най-голямото достойнство на неговия образ. Който иначе е противоречив. Така както авторът е искал да бъде. Отразявайки действителността. Тази тема се засяга на няколко места в романа – за проявите на достойнство и на слабохарактерност. От един и същ човек. В различни етапи, обстоятелства, ситуации по житейския му път. Какво го прави това? Добър? Лош? Извечното противостоене, фундаментално за всяка митология, религиозна философия, етика. И за човешката същност. Как ще отсъдим? Според мен това е въпросът, който Златко Ангелов задава. Така той поставя огледалото пред читателя. Пред собствения му морален компас.

Авторът не осъжда героите си, но не ги и оправдава. Оставя ги да бъдат противоречиви, каквато всъщност е човешката природа дори на най-праволинейните сред нас.

Животът рядко, а може би никога, не се плъзга само по едната плоскост – на жертвата или на насилника, на щастието или тъгата, на обичта или предателството, на вярата или безверието. Хората, съответно и животът, неизменно се лутаме между тези крайности, които са такива единствено в нашето съзнание, породени от нуждата ни да разграничим доброто от злото, за да можем да ги разпознаваме. Но те всъщност не са толкова раздалечени, колкото ни се ще да бъдат. Дори не са толкова противоречиви. И тази авторова философия е смущение за читателя.

В „Хотелът на спомените“ е показана една страна на комунизма, за която художествено рядко се говори – не на жертвите, а другата; от другата страна. Оттук и изводът ми, че авторът не жали героите си. Той нито ги обича твърде неудържимо – така, че да се изкуши да ги облече в подходящите „дрехи“, с които да събуди сходни чувства у читателя. Нито обратното – авторът не ги осъжда, не ги назидава, не ги „облича“ предварително в моралните одежди, с които да повлияе на читателя.

Авторовият глас се е слял с този на разказвача, и читателят чете с усещането за изповед (без задължително сантименталния привкус на една изповед). Той е успял да съхрани откровения, неподправен, жесток, разголен, автентичен глас на разказвача дотолкова, че читателят непрекъснато се губи в колебания дали говори авторът или говори разказвачът, или те са едно и също, и тогава се пита доколко са едно цяло – което е един истински интересен непрекъснат разговор между автор и читател. Същевременно историята не е егоцентрична, читателят не усеща егото на автора по онзи често срещан български натрапчив начин. По-скоро се усеща едно широко „аз“, заляло страниците, но то не е нито само на автора, нито само на разказвача, то се лута някъде в дълбините и на двамата, и се получава така, че читателят го следва из страниците като из криволичещи улички, нагоре-надолу по хълмовете на оголеното човешко откровение, и понякога се смущава не от наситените сексуални сцени, а от откровеността им, защото тя човърка в неговата собствена откровеност, в неговото собствено човешко същество с всичко присъщо му. Тази авторова откровеност е смущаваща, вълнуваща, и силно противоречаща на човешкото ни свойство да крием всичко човешко навътре в себе си, показвайки единствено полираните части, лустрото, зад което не винаги стои съдържание.

От една страна в романа се усеща патриархалност – като основа, от която се разширяват обръчите на семейния дълг, на семейството по принцип. Същевременно тази патриархалност признава собствените си несъвършенства. Или нецялост. Защото непризнаването на силата и значимостта на женския отпечатък, изобщо на жената, е пробойна на всяка патриархалност (в контекста на феминистките и психологическите теории). Тук патриархалността търси – търси начин да запълни пробойната, да разпредели мъжкото и женското по местата им, но не непременно да ги противопостави или пък изравни – а да им отдаде значимото, природно и духовно значимото. В този смисъл патриархалността в романа е неизбежна, както тя е иманентна на действителността, която той отразява. Но същевременно тя не просто признава женската сила, а я търси.

Женският отпечатък в романа се усеща най-силно в третата му част – където бащата е описан през очите на дъщерята, на изгубената или намерената дъщеря. В разговорите между Павел и Спасена се усеща сблъсъкът между мъжкото и женското начало. Женското начало, породено от мъжкото – дъщерята, създадена от баща си. Но и мъжкото, породено от женското – бащата, роден от майка си. Интересен е този кръговрат на женското и мъжкото. Интересен е по принцип. Библейското описание на първоизточника е ясно. А природното? Ева е създадена от тялото на Адам. А в природата мъжът се създава в тялото на жената.

Различен ли е светът през погледа на жената и през погледа на мъжа? Да. Но кой е по-достоверният? Бихме ли могли изобщо да намерим еднозначен отговор на този въпрос? И ако миналото е мъжко, то бъдещето женско ли е? Макар да е възможно това да са изцяло мои интерпретации, долавям подобни нотки в разговора между Павел и Спасена.

Спасена, чийто глас се появява едва в третата част на романа, е един от най-силните образи в него и тя е завършекът на философията на автора. Тя сякаш е краят, към който той е вървял от началото. Сглобявайки образа на Спасена в съзнанието си, усещах готовността на Златко Ангелов да вникне надълбоко в женската същност. Създавайки Спасена, да я опознае, а не просто да я създаде по свой образ и подобие.

Попадала съм на определения на „Хотелът на спомените“ като мъжки роман, но всъщност жената присъства ярко в него. И не като сексуален обект, както често изглежда на повърхността. Изворът на нуждата в романа непрекъснато да се появяват женски образи е по-дълбок. И аз все още търся определението за него.

„Хотелът на спомените“ е философски роман. Защото зад преплетените семейни истории, спомените, които се лутат през времето, на късчета, през различни очи, се крие философията на автора. Това може би е най-големият отпечатък, който „аз-ът“ на автора е оставил в романа – философията на извървения път, авторефлексията на този път.

Това обаче е и роман за любовта. За любовта по този път. Съхранена, пресъздадена, изгубена, отминала – винаги настояща, защото ние продължаваме да я носим в нас. Неслучайно романът е разказан отвътре навън, историята се разкрива чрез чувствата на разказвача. Защото не си ли спомняме тъкмо така – най-вече чрез чувствата.

И в този ред на мисли, заглавието на романа е много подходящо – това е роман-спомен. Не мемоари, а хроника на един житейски път – гола и откровена – за радост или смущение на читателя.

Първоначална публикация на сайта „Маргиналия“


Източник

Pin It
Камелия Кучер

Камелия Кучер (1985) издава своя дебютен роман „Дом“ (Хермес, Пловдив 2018) след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла е в Русия, Испания, Швейцария и Франция, завършва средното си образование в Женева, висшето - в Мюнхен. Вторият й роман „Нощ“ излиза през 2019. Под печат е третият й роман – „Сън".

Посетители

108

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 часа
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 23 часа
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 3 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 5 дни