Едно, две три. Начало. Когато слагаше костюм, свиреше на пианото. Малко се беше разакордирало, но в този момент не можеше да си позволи да плаща на акордьор. Не и преди да получи пенсията. Иначе парите от сина си събираше във влог. Тях не искаше да докосва, освен в екстрени ситуации. Или – мечтаеше си понякога – ако получи покана от някоя филхармония в чужбина. Да дирижира „Реквиема“ на Моцарт. Тогава щеше спокойно да си купи – дори и най-скъпия – билет за самолет и да замине, както подобава на световноизвестен диригент. Не беше успял да стане чак световноизвестен, но пък синът му, като е сега в Аржентина, току-виж уредил едно гостуване. Много добре знаеше, че е невъзможно, и все пак…

Автор: Силвия Чолева

Целувката не я зашемети, обикновена целувка, страстна, но не замая главата ѝ. Не успя да измъкне веднага ръцете си изпод чаршафа и остана известно време така неподвижна, докато той продължаваше да я целува не само по устата, езикът му беше пъргав, но и по бузите, носа, очите, косата, после пак очите, устата, врата, да, тогава усети, че се предава на този целуващошептящ мили думи мъж, на пръв поглед мекушав, податлив, колеблив. На втори… похотлив? Откъде се взе тази категоричност, агресивност, насилие, ребрата я боляха от стискането му преди малко, а сега я ухапа. Тя успя да извади едната си ръка и го перна по гърба. Той се изправи на ръце над нея и започна да целува надолу тялото ѝ през чаршафа.

Автор: Силвия Чолева

Оригиналните принадлежности за провеждането на лотарията бяха се изгубили преди много време, а черната кутия, която сега лежеше върху столчето, беше поставена в употреба даже още преди Старецът Уорнър, най-старият човек в градчето, да е бил роден. Мистър Съмърс разговаряше често с жителите за нуждата от правене на нова кутия, но никой не харесваше идеята да се промени дори такава миниатюрна частица от традицията, каквато представляваше черната кутия. Носеше се история, според която настоящата кутия била направена с някои от частите на предишната черна кутия – онази, която била измайсторена по времето, когато първите заселници се установили, за да създадат селище тук. Всяка година, след лотарията, мистър Съмърс започваше отново да говори за нова кутия, но всяка година темата се оставяше да заглъхне без да бъде направено нищо. Черната кутия ставаше все по-опърпана с всяка отминаваща година; в момента вече съвсем не беше изцяло черна, а грозно цепната от едната страна, където се виждаше първоначалния цвят на дървото, а на някои места поизбледняла или оплескана.

Автор: Шърли Джаксън

Всеки път Картал говореше така неразбираемо и непостижимо за детския ум, но онази сутрин Шахин запомни недоволството му от човешкото прахосничество и беше съгласен с него. Всъщност, винаги взимаше страната на любимия си чичо Картал, най-малкият брат на баща му, който беше студент в София. След всеки негов монолог се опитваше да вникне в казаното, но бързо се уморяваше. Вечер сядаше в ъгъла на кухничката и вадеше подарената му от Картал тетрадка. Тя беше голяма, с твърди корици на ситни като незабравка сини цветенца – на предната имаше изрисуван етикет и там с едри черни букви беше написано: „Тетрадка-речник“. Момчето прехапа долната си устна и занарежда килнатите неравни букви: „Чичо Картал пак така хубаво говори за животът…“  изобщо не се подвоуми между живота и животът, защото на тоя свят нямаше нищо по-важно от него.

Автор: Мюмюн Тахир

Петър, наричан в тесни кръгове още Брадата, а пред мащабните държавни институции с незабележимо презиме, завършващо на „ов“, загърна халата си и стана да отвори. Позвъняването беше еднократно, изчакващо. Ако беше малко по-кратко, той би го определил като „плахо“, ако беше малко по-продължително, щеше да прекрачи в нахалното. Дебилите заспиваха с пръст върху звънеца, но те пък не бяха интересни. Петър обичаше да гадае по звъна характера на посетителите си. Преди да отвори, лапна две ментолови дражета и огледа зъбите си в огледалото. Не че имаше нужда.

На прага стоеше момче с ватирана качулка, високо около метър и петдесет. Носът му беше загубил детската си миловидност и една строга гърбица напираше да израсте на хребета му. Бузите му бяха мургави или мръсни, или и двете. Изпод сянката на качулката гледаха долните половинка на две големи, черни очи.

Автор: Кристин Димитрова

Прага-Залцбург. Името на гарата е излетяло от паметта ми. На австрийска територия. Лято. Мога да изчакам със същия билет два часа до влака в същата посока и да разгледам градчето. От пероните се слиза в подлез. Блестящ в чистотата на плочите си, с магазинчета за вестници, дребни подаръци, каквито могат да се видят по повечето гари, и в края – щанд със сладкиши, кравайчета, хлебчета, кроасани, бухти и какво ли още не. Уханният уют на печиво. Среща с австрийско-немските кравайчетата. Виждала съм ги единствено в илюстрациите към приказки. „Хензел и Гретел“. Има масички, кафе, купувам кравайче, опипвам твърдата, кафеникава, полирана коричка, посипана с едри кристали сол, разглеждам крайчетата, кръстосани и разделящи вътрешния кръг на четири. Колко ли пъти съм вървяла в смрачаващата се гора по стъпките на изоставените от родителите си Хензел и Гретел, ослушвала съм се с омъчнено и разтуптяно сърце за вълчи вой, стигала съм до полянката с къщичката от шоколад, със стрехи, украсени с кравайчета, поглеждала съм повдигната на пръсти през прозорчето от карамелизирана захар.

Автор: Фани Цуракова

През една слънчева априлска утрин, на малка улица в квартал „Хараджуку“ се разминах със 100% идеалното момиче.

Ако трябва да съм честен, не беше особено хубава. У нея нямаше нищо, което да я откроява. Дрехите ѝ също не бяха нищо особено. Отзад в косата ѝ упорито стърчаха сплъстени от съня кичури, а и не беше съвсем млада – май около трийсетте. Трудно можеше да се нарече момиче, ако трябва да сме съвсем точни. Въпреки това, макар и от петдесетина метра аз вече знаех – тя е 100% идеалното момиче за мен. В мига, в който я видях, усетих силен земен тътен, разтреперих се, устата ми пресъхна като пустиня.

Автор: Харуки Мураками

– Е, това вече не мога да го разбера! – По челото на Дерменджиев бяха избили ситни капчици пот; както винаги в моменти на възбуда той започваше леко да заеква и да опъва шия сякаш преглъща големичък залък. Рамката на очилата му, тук-там лепена с тиксо, се местеше насам-натам в унисон с оживените жестове, аха-аха да се разпадне. Брадата, подстригана à la Ботев, се беше напъхала в яката на ризата му, та леко кирливите ръбове се провиждаха още по-ясно на черния фон. Даскалчето се притесняваше и това го караше да се разпалва още повече. Младо момче, емоционално…

– Какво точно не разбираш, Дерменджиев? – Председателят Домусчиев, грамаден мъж с все още импозантна фигура, бивш шампион и любимец на дамите от Съвета на обезпокоените граждани, беше както винаги олицетворение на спокойствие, ред и надеждност посред окото на урагана. – Не си ли съгласен, че е крайно време да се подаде ясен и недвусмислен сигнал? Или трябва да чакаме, докато ни превземат отвътре? Ако сами не се погрижим за бъдещето на децата си, кой ще го направи? Американците ли? Или други някои – печалбари разни диви, дай им само пари да трупат, народа да грабят, а за българщина и традиция никой не му пука, дай сега да захвърлим всичко и да станем и ний американци!

Автор: Златко Енев

Наблюдавам внимателно лицето ѝ, докато тя свършва. Опитвам се да го правя по ненатрапчив начин, повече с ъгълчетата на очите, макар че от това едва ли има нужда – нейните собствени, при все и широко отворени, в този миг не виждат нищо, разбира се. Точно това се крие зад фразата Eyes wide shut, ако досега не ви го е обяснявал никой. Така май е с всички – или поне с повечето – от тяхната половина на човечеството. При мен е друго. Аз не мога да си позволя такъв безумен миг на забрава. Трябва да го запазя, на всяка цена да го запечатам в цялата му пулсираща спазматичност. Това е важно. Бих казал, дори решаващо. Без архивирането, без щателното запазване  – някъде из най-потайните ми чекмеджета – на колкото се може повече такива мигове, съществуването ми би се превърнало начаса в нещо напълно недоказуемо. По неизвестни за мен причини, моето собствено доказателство е не толкова старото, омръзнало до скомина cogito, колкото далеч по-старото, но невъзможно за омръзване coito. Хардуер. В него е единствената надежда.

Автор: Златко Енев

Дичо Лесов беше пенсионер и живееше във Фейсбук. Преди осем години, когато на пестеливо учрежденско тържество колективът му поднесе китайски часовник и ножичка за пури, Лесов въздъхна, просълзи се, благодари им за дългите години на колегиално сътрудничество и за пръв път разбра, че ще му е приятно да се раздели завинаги с тези гадове. Лесов никога не беше пушил нещо друго освен цигари, а напоследък и тях ги беше оставил. Какво тогава означаваха тези талисмани на изпроводяк?

Автор: Кристин Димитрова

Механизмът за изнудване, в себе си той го беше нарекъл „съдебна такса“, бе така рационален и логически обоснован, че щеше да действа безотказно и до днес. На Павел обаче му писна да припечелва по десетина-петнадесет хиляди евро на всяко дело, отдавна замисляше сериозен удар, с който искаше да се съизмери с Карагеоргиев и да впечатли най-вече себе. Имаше нужда от някакъв решителен и уникален успех не защото му трябваха пари или беше алчен, а за да докаже пред себе си, че е точно такъв – човек на парите и на успеха. На големите пари и на тихия успех въпреки всичко и на всяка цена.

Автор: Владимир Зарев

Пять фрагментов о Москве и москвичах из дневника Вальтера Беньямина. Одна библиотечная карточка, 13 фотографий Москвы и москвичей Игоря Пальмина.

Автор: М., Ad Marginem, 2012

Любимата ми игра, когато бях дете, беше „Мумията и Изследователя“. Баща ми и аз си разменяхме ролите: един от двама ни трябваше да лежи напълно неподвижно, с кръстосани на гърдите ръце, а другият трябваше да мърмори: „Вече толкова години ги търся тия пирамиди. Кога най-после ще открия гробницата на Тутанкамон?“ (Беше през късните седемдесет години, когато Тут беше в [музея] Мет[рополитен], и ние често ходехме от предградията дотам). Кулминацията на играта беше когато Изследователят по случайност откриваше Мумията и тя – о, ужас! – отваряше очи и се съживяваше. Изследователят трябваше първо да изрази уплаха, след което да попита, „Е, какво ново?“. На което мумията отговаряше, „Ти“.

Автор: Ариел Леви

Опрял гръб на ореховия ствол, Мурат наблюдаваше света. Преди много време тук седеше дядо Йосиф, дългогодишен учител по тези маста, примижал, облегнал гръб на огромния дънер пред набръчканата къща, пълна до покрива с аромат от цветя. Галеше бялата си пухкава брада, покрила гърдите му и гледаше дневните предизвикани звездопади. Когато задрямваше от зачестеното му дишане брадата потреперваше. В дрямката му без предупреждение нахлуваше жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги береше. Когато отваряше очи, се взираше удивен в пълзящата върволица безкрайни облаци, които приемаха причудливи очертания; виждаше ги като животни и хора, рисуваше различни картини – как дракони водят кървави битки, войници се нападат и убиват; осакатени, мълчаливи, помръзнали, се връщат в родните си краища…

Автор: Мюмюн Тахир

Адвокатката попи устните си със салфетка. Започна от крайчетата им към средата и не излезе от външния им контур. Кракът ѝ пропълзя под масата. Беше без червената си обувка и полупрозрачният чорап просъска при допира с коляното му. Направи малък, опипващ кръг и се плъзна по вътрешния шев на панталона му като питон, който вече е хипнотизирал жертвата си.

Автор: Кристин Димитрова

Аз и Марийка сме две трипер диплококи, водещи жалко, но гордо съществувание във влагалището на четиридесет и пет годишната чистачка кака Сийка. Това старо, уютно жилище било заселено от семейството ни от незапомнени времена, когато нашият пра-прадядо се отправил на експедиция от пикочния канал на любвеобилния, но непридирчив към половите си контакти, студент Стоянчо. Именно тази непридирчивост, а също и голямата доза алкохолно опиянение дали възможност на ненаситния за жени студент да яхне кака Сийка. Тя още на 17 била стопроцентна, железобетонна, куршумонепробиваема грозотия. От тогава друг толкова смел човек като Стоян на жизнения път на кака Сийка не е попадал. От което страда не само тя, но и ние с Марийка, две потомствени диплококи във влагалището ѝ. Ние също като дядо мечтаехме за пътешествие.

Автор: Даниела Великова

Църквата е бяла пряспа сняг, която не се стопява никога. Аз садя кокичета, зюмбюли и цветя, чиито имена не зная, събирам свещите, преди съвсем да догорят, сутрин отварям, когато ми се обади някой човек. Хората прииждат отвсякъде. Не зная откъде излезе, че светецът помагал – може и от моята жена да е: ако се помолиш на Свети Никола, но рано, в шест, когато слънцето е колкото окото на котарака Васко, тогава светецът сбъдвал молитвата на човека.

Автор: Здравка Евтимова

Дедо Войно пушеше с луличка. Мъничка, тантурестка, с късо сакче отстрани, за което я държеше с три пръста по неподражаем начин. Сам си я беше направил. Удивително приличаше на него. При дръпване примижаваше и в следващия миг се замисляше – дълбокомудрено, потъваше през три дъна навътре в себе си. Всеки път така, каквото и да прави, където и да е.

Автор: Бойка Асиова

Режещото слънце го прониза с милион наноскопични остриета, устата му се изпълни с горчиво-сладък привкус, замириса му на буря и дъжд, замириса на детство. Неочаквано го подгони жажда, той забърза сред потока от хора, идещ насреща по вечерния булевард – приведен, прикрит, с лице, забито в тротоара, по неизвестно каква привичка. Тълпата се беше сгъстила пред лъскавите витрини на магазин за електроника, той се побута малко, после спря, впримчен от общия транс, вгледа се в лицето, което го зяпаше от стотина различно големи екрани отсреща. Пергаментово лице на фона на пергаментов залез. Безизразни, неподвижни очи с форма и цвят на космически дупки. Какво толкова му зяпат, помисли си той, после прочете надписите, схвана. Тазгодишният шампион по масови убийства. Нам си колко жертви, голяма преднина пред следващия. Жива легенда. Все още…

Автор: Златко Енев

Разхождах се из битпазара и попивах невъобразимите му мириси и звуци. Може ли нещо на света да се сравни с одеския битак!

Плувах сред потната и креслива навалица, бутах се в рокли, сака, рединготи, гърбове и по-съществени ценности – като кефал, дето е тръгнал да си хвърля хайвера. Плувах и от време на време помирисвах пурпурното цвете, което носех в дясната си ръка. Нали все някъде трябваше да си пъхам носа.

Обемистата лелка, която тук околните наричаха Стела, се появи пред мен ненадейно. То не е за чудене. Всяко нещо на този свят се появява ненадейно. Защото преди да се появи, го е нямало. Нямало го е… после внезапно го има. Колко объркан е животът…

Автор: Исак Бабел

Разводът не мина лесно. Петър нае адвокат и направи всичко възможно да я спре – беше прекарал със Силвия 40 години. Въпреки загърбените 63 зими, бившата учителка издържа на натиска и след 10 месеца вече беше свободна. Чувстваше се по-млада, отколкото повеляваше въздухът в столицата, и по-жизнена дори от най-малката си внучка.

Автор: Александра Джандева

Константин беше черноризецът, негова беше първата стъпка. Разполагаше априори с един ход повече според координатната мрежа от 19 линии по 19. За Конкурента имаше 361 възможности, а за него – Белия – 360. Опита се да мисли за тези 129 960 хода, но спираше още на началните позиции. Конкурента беше неговата dial-up връзка. За да прескочи блокадата стартираше отново със 123. Дървото на възможните позиции го караше да окастря разклоненията, да идентифицира ефективните ходове, да разиграва нужния сценарий… Търсеше нулев ход.

Автор: Мими Михайлова

 Осми Апрел. Аааа! Туй не е живот! Много е топло! Дърво и камък ся разтича. Искам да ви река, че таз история, дето ви я разказвам е твърде повлияна от една много добра книга на Миленча, дето не само е толко добра, че му донесе известност за радост на майка му и други хора, ами и мене силно ме промени, не точно мене, ама изказа ми повлия и не мога да са оправя, но то разумее ся е за добро. Та да ви кажа, как бе на едно много далечно място, дето е заобиколено само от вода, та се стига само с лодка, ако се не обърне. Викат му Тиоман и е в Малаазия, ако сте чули. За отиването няма да ви казвам, че ние само спахме и нищо не видяхме, викаха нещо за тескерето – дай, вземи, дай, вземи и така дотам, а то бе около пет часа. От сабахлем до обед все то. А щом се понастанихме и детето виде телевизор, а то гаче не е видело и преди, та са лепна на него, а татко му се лепна за банята, че и той ще речеш не е бил у баня таз година, та кат невидели. И аз не може каза с какво точно ми пречи, ма на, дразни ма кат се лепнат за телевизора или нещо таквоз та си викам – я да ида аз на задния чардак, балкон по английскому, та да изпуша един тютюн, белким са разсъня. И как са настаних, така нещо не ми е удобно, тревожно мий. Аз имам тая особеност...

Автор: Елена Мечка

Тя се страхува. Не, тя е в паника. И това се случва винаги, когато го види. Усмихва се, гушва го, не казва здрасти. Целува го. Някак небрежно, разсеяно. А как ѝ се иска да е иначе – да е жадно, да е горещо. Даже диво, а не така стреснато. Но не може. Всеки път го поглежда и усеща как на върха на езика ѝ се покатерват старите буквички, току виж се изплъзнали като отпасани. Не, не бива да го допуска. Търкулнат ли се веднъж тя си знае – това ще е краят.

Автор: Александра Джандева

Лика никак не хареса новите си тапи за уши. Почувства се неудобно още когато ги видя в аптеката за първи път. Електриковото зелено я блъсна от упор, а с връхчето на езика си усети смътен, скърцащ звук, преди дори да ги докосне.
След час се върна вкъщи и занесе на обущаря в съседния блок чифт летни обувки за поправка. Стелките им бяха целите в бабуни, но още излъчваха някаква възбуждаща топлина с дъх на лятна буря. За миг Лика се усмихна, така сякаш искаше нечия прошка. По смутените ѝ очи подскочиха добре пазени сенки на спомени. Такситата на зазоряване, злобната котка в чуждото легло, внезапно отворената врата… Кратки мигове на щастие, които после я караха да се чувства като напъхана в чужд живот. Нейният беше далеч по-кротък, срамежлив и наплашен.

Автор: Александра Джандева

Моля хората, които не са вечеряли да не четат!!! Историята е толкова потресаваща, че за да остане в тайна единствените свидетели – двама столични полицаи, решиха да доживеят дните си праведно и смирено в Рилския манастир.

Автор: Александра Джандева

И този ден на народните будители ще отмине. Будителите ще бъдат разбудени за един ден от съня на забвението и пак ще са оставени спокойно да си легнат в историческите постели – смъртта ги уважава повече от живия ни живот, миналото ги зарежда с повече надежни енергии, с ехо от незбравими закани: „И ний сме дали нещо на света!“, „Къде си вярност, ти любов, народна?“, „Умря сиромахът за правда, за правда и за свобода!“…

Автор: Румен Леонидов

Никой не помнеше истинското му име. Знаеха го като Майстора на късия разказ, или за по-кратко – Майстора. Не че това не беше обичайно за малкия градец, където хората си общуваха тъй, на прозвища. То другите имена, по акт за раждане, се появяваха чак на края, под снимката на некролога с прякора в скоби...

Автор: Мими Михайлова

Хората не живеят добре, разправя ЕМП, защото ги мързи да живеят и я карат по инерция. Доброто и злото са заложени във всеки човек, твърди той. У едни хора доброто – с шепи да го гребеш, у други – със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш. Човекът е невъобразим коктейл от добро и лошо, любов и омраза, завист и великодушие, скъперничество и щедрост, всичко, което си помислиш. И за всеки човек този коктейл е различен, за едни – твърде кисел и горчив, защото злото е в повече, за други – уханен и приятно тръпчив от превъзходния житейски вкус на доброто.

Атанас Стойчев

Лила е щатната курва на блока.

Курва, защото винаги има за всички. От всичко. Щатна, защото в нашия квартал такъв е законът – блок без собствена курва не може.

В живота на Лила нямаше нищо интересно – мъж пияница и женкар, синът – дребен далавераджия. Цялата тази идилия обаче се изпари само за седмица.

Първо, кола прегази мъжа ѝ. Изскочил внезапно на улицата и само по гащи. Шофьорът се шашардисал и докато удари спирачки Жоро вече сънувал завинаги последната си изневяра.

След два дена Лила го погреба, а синът им Митко го окошариха. Бил млад, но изпечен, казаха полицаите и понеже беше пак предизборно време по бързата процедура му лепнаха две години. Колкото за отскок.

Така една сутрин Лила се събуди сама.

И безработна.

Автор: Александра Джандева

Никакво вълнение, без драми, без трепет дори, може би това проповядват източните мъдреци. От друга страна, всичко това е заложено в човека – вълнения, драми, трепети. Ако ги изкорениш или овладееш дори, в какво се превръщаш – според МП, в сухо дърво без здрав корен, с клони, които никога не се разлистват.

Автор: Атанас Стойчев

Когато пръстът на бурята докосна върха на Голямата пирамида, цяла Гиза оглуша. Хората наизлизаха по прашните улици, майки притискаха деца до гърдите си, не се чуваше нито плач, нито писък. Сред белия шум след мълнията само боговете чуваха молитвите на жреците си, но като че ли не проявяваха особен интерес към техния ужас. Безцелният танц на страха събираше и разделяше богати и бедни, млади и стари. Очите им се срещаха и разминаваха, но устите им оставаха неми. След минути паниката поутихна, гласовете бавно изплуваха над равния писък в главите им и хората се спряха на групи, за да обсъдят случилото се.

Автор: Елица Кирилова

Веднъж ЕМП ми каза, че дълго време не е имал уютен дом или ако говорим за куче – свястна колибка. Той сам се нарекъл бездомен пес и това му харесвало. Не бил сигурен, че ако случайно му се падне да живее в подреден задушевен дом, непременно ще приеме. Възможно било по-скоро да разхвърли този дом, както често правели неразумните палави кучета със своите къщички.

Автор: Атанас Стойчев

Светът спря. Замръзна. Не можеше да е сън, всички бяха там, около нея, всички се смееха, мляскаха, тропаха с крака и подвикваха на мечока, който излезе на арената с танцова стъпка. Кафяв, малко мършав, ням танцуващ мечок. Ксения се изправи и се опря на преградата. Пазачът леко я докосна по ръката. Смътно чуваше как ѝ говори нещо, но това нямаше значение. С усмивка се вгледа в очите на мечока, кафяви и топли, като усещането за дом, като мириса на сън, на приключение. Ето, той се приближаваше към нея, танцувайки, все по-близо, разтворил лапи за прегръдка.

Автор: Елица Кирилова

Всяка вечер в хотелския бар на Пик цареше голямо оживление, застаряващи ромеовци, провинциални чичковци, кръчмарски философи, както и един ушат скорец, който закъсал португалец носеше на лявото си рамо, до един на средна възраст, вкупом луди по Кейт, даже птицата. Забелязваше се склонност към причудливото и всеки си имаше съкровищница с историийки, от която безмилостно грабеше. Пиеха мощно, пускаха мръсни вицове, хвърляха безспир заровете винаги с една и съща миза: ракия. Кейт, неизбежната фльорца, ги подшишкваше. Беше суетна като котка и независимо от облеклото си излагаше на показ много рамо, много крак, много бюст. Никой не си позволяваше да интимничи с нея, тъй като се намираше под смръщената опека на Пик, а настроенията на хотелиера бяха непредсказуеми.

Автор: Румен М. Еверт

Посетители

54

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 2 дни
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 4 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 5 дни
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 5 дни
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 6 дни
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 1 седмица
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици
  • Божидар Спасов писа Още
    E, бих искал да взема... преди 3 седмици
  • Момчил Дойчев писа Още
    Естестествено, че... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Alexander...
    преди 4 седмици