1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

 

2019 Evdokia Moskwa

 

Самолетът плавно се снижава и виждаме как зад облаците се мержелее октомврийският здрач над Москва. Виртуозно се плъзва по пистата, все едно Анушка току що е разляла олиото… и спира. Руснаците са царе на тая работа. На самолетите. На приземяването и отлитането. На войните и бомбите (би казал някой). И на залезите през октомври. Добре, че календарът е изместил „светлата“ дата пò към ноември, защото въобще нямаше да тръгна точно сега. Отивам на международен симпозиум, посветен на Иво Андрич и руските литературни нобелисти, плюс семинар по българска литература със студенти-българисти от Московский Государствений университет. Но няма да разказвам за служебния повод за пътуването. А за интимната ми среща с Москва. Така желана, така бленувана, отричана, близка, невъзможна. И толкова далечна.

Към Русия, като към никоя друга посока на света, обикновено тръгваме, въоръжени до зъби с клишета. От Хотят ли русские войны до Москва слезам не верит. Предчувствам, че ми предстои среща с тези двете. Но и с други: за най-великия народ, преживял и победил войната; за най-четящите хора; за най-огромните пространства и най-широките славянски души… За крепкия руски студ; за почти религиозния пиетет към изкуството; за най-добрата музикална и филологическа школа. За зловещите Сталински репресии; за отчаяния алкохолизъм на една нация; за авторитарната машина, която мачка свободния дух; за нищожността на човешкия живот, който копейка не струва тук, в безкрайните степи от Урал до Сибир. И никога не е струвал. Нито по царско, имперско, нито по болшевишко време. Особено днес. Четох някъде, че около двайсет милиона човека (без никой да знае точно колко) в днешна Русия живеят в изоставени железопътни вагони. Бездомници, просяци, работещи бедни. Живеещи в градове и села, които ги няма на картата. Има и още клишета, от които на човек му нагарча в гърлото. Които го правят досадно спокоен, но затова пък гузен. За кошмарната бюрокрация, с която и царизмът, и болшевизмът са се чувствали комфортно. За чудните, чувствителни и състрадателни хора, които не са родени да живеят сами, а обичат да се тъпчат в комуналки, продължават да си говорят на товарищ, а жените на девушки, въпреки възрастта. Пишат с тебешири и смятат с дървени сметала. Страната на контрастите? Империята на злото? Когато човек тръгне да проверява валидността на клишетата, обикновено се проваля. Точно затова го прави.

В детското ми съзнание се е запечатал спомен: майка ми се връща от половингодишна специализация в Москва. Дълго се взирам в белите къдрави самолетни писти по небето, бягам по двора и крещя: вижда-а-ам, те-е-е, кракът ти виси от самолета-а-а! Майка ми е горе в облаците, намахва от крилото и се усмихва. След половин година се завръща от обетованата земя на матрьошките, самоварите, говорещите мечки и блините. Като Кот учëнны, изучена в далечната земя. Ето я, върви по дългата пътека през градината на къщата ни, безметежно усмихната, с развети тъмни къдрици, шарена рокля (като сарафана на Руслановата Людмила) и огромен куфар. А вътре? Вървяща кукла, чудо на соцчудесата. Кръщавам куклата Оля, разбира се, това е най-руското име. Олга като Волга. Руса, синеока, с розова копринена рокля, поръбена с дантели, обута в бели обувки колежански фасон и подстригана късо, съвсем по комсомолски. Модата на Барбитата още не е измислена, затова и Оля е гигант, почти на моя ръст, внезапно пораснала Алиса, заредена с витамините на една широка и большая страна, където всичко е възможно и постижимо. Жуй кокосы, еж бананы… На едно дърво растат и ябълки, и круши. През пустините текат пълноводни реки, накъдето си искат. Тръгват и се връщат назад, съвсем като в приказките.

Очите на куклите са като живи, пъстри, мигат и блестят възторжено. Също като на майка ми. А тя разказва денонощно за Града Москва, голям колкото половин България, а хората… стотици милиони са; булевардите се казват проспекти и са толкова широки, че минава час докато ги пресечешТеатрите са препълнени, метрото прилича на музей и библиотека, защото всеки човек в мотрисата е отворил по една книга и чете ли, чете. Болшой театр е с размерите на египетска пирамида (не че някой от нас има представа за Египет). Университетската „игла“ е забита право в облаците. А Останкино, ах, ами че това е най-високата телевизионна кула в света, острието ѝ стърчи над всички сгради и най-вкусното кафе с мороженое може да се яде там. Седиш си в сладкарницата и се въртиш, а в краката ти е цяла Москва.

Хващам Оля за ръка и крачим заедно из Москва. Градът е окъпан от слънце и дъжд, въздухът е чист и влажен, мирише на гора и берьозки, любимите дървета на майка ми. В Москва е вечно утро, а просто летний дождь прошёл, нормальный летний дождь… Аз крача из Москва, също като във филма. С най-широката крачка, на която съм способна. И пея. Я спросил у облака… Журавли, журавли… Темная ночь… Детството ми мина с песните на сини винилови плочи, 78 оборота, въртени безспир на руския грамофон с дървен капак. С портрета на Есенин, захапал черната си лула, вперил ироничен поглед от стената във влюбените очи на майка ми. Буйният му рус бретон е пригладен някак неестествено и по буржоазному. Заспивах с този поглед над леглото ѝ. В дългите летни следобеди разглеждах до захлас албумите ѝ с репродукции: Пушкин с дълбокия тъжен поглед, от който струи тъга, мавърът със сини очи и по женски красив маникюр, синът на арапа на Петър Първи; Альонушка край езерото; Трите мечки; Царевната лебед; Девушка с персиками. И разказите на майка ми. Дори не знам било ли е? Толкова отдавна и толкова истинско беше.

Но сега кацаме на Домодедово. Където, в деветдесетте, разказва моята приятелка Мариелчето, отивам аз в командировка, посреща ме домакинът ни и се вкопчва в ръката ми – дръж се за мен и не ме пускай! Защо – питам наивно аз… – Ами как защо, защото тука е така, опасно е, – тросва се той – както си вървиш и… хоп, изчезваш. Хайде сега пък, хоп? Къде точно изчезваш, в нечии чеченски обятия, ли? – Не е смешно, просто се дръж. Изчезваш иначе! И никъде, и никога, повече не те намират. Сега се оглеждам в салона на летището, но няма индикации да ми се случи нещо подобно от историите на Мариелчето. Или пък от Майстора и Маргарита. Вече никой не изчезва просто така (само така си мислиш!), няма помен от котараци с папийонки, крачещи на задните си лапи, въобще не се разхождат разни странни типове с две различни очи, рижи коси и карирани сака. Твърде спокойно е даже и някак безлюдно като за Москва. Нареждаме се на опашката пред паспортния контрол и след малко разбирам какво значи да те гледат под лупа. През цели три лупи: визата – с голяма, паспортната снимка – с по-малка, а през лупите на очилата си митничарят командва строго: – Девушка, смотрите на меня! Гледа девушката право в очите, започва дори страшничко да ѝ става. Този май ме хипнотизира. – Вдигни косата, покажи ушите. И двете ли? Две хубави уши. Изчита данните, кимвам в потвърждение, че не съм туристка, търговка, шпионка, не съм враг, я вас люблю, издава ми миграционна карта и предупреждава: навсякъде ще ходите с паспорта и картата и ще ги показвате! Окей, хорошо, как положено, так и будет. Бюрокрация, та дрънка. За по-сигурно ни вземат и намазка от пръстите и подметките на ботушите. Абе, може ли да гарантира човек за подметките си, ами ако съм стъпила, където не трябва? И паспорти, и визи, и пропуски, карти… Кому е нужно? Сигурно така трябва. Мно-о-ого ни разглези тази свобода. Клишетата ми вече май започват да се сбъдват.

Въздъхвам и вратите на Москва любезно се хлопват зад гърбовете ни. С Мира се споглеждаме, вече сме московчанки (а-ха-а, подожди немножко, ты моя кокошка!), поклащаме многозначително глави и делово се отправяме към вокзала. Мая ни се усмихва: – Сбогом, авантюристки мои, среща утре в три часа следобед на малкия Арбат, Стария, пред паметника на Пушкин и Наталия Гончарова! Чудя ви се, прочие, къде сте тръгнали без смартимпулси и джипиес, дори книжна карта на града нямате, това си е безотговорно, но както искате! Развява златиста къдрица, барышнята, и отпрашва с автобуса право към Тверская.

Ние държим курс: Павелецкая – Метростанция Университетская – Московский Государственый университет. Общежитие. Трябва да се доберем до легендарното московско метро. Още на следващия ден ще се изумя от въображението на градската среда: мотрисите в пищното бароково московско метро носят бойните имена Великий Октябрь, Красная стрела, Комсомольская, Заводская, Ленинская (лети с Неговия образ!). Сърпът и чукът си стоят там, където са поставени, СССР също – в това ще се убедим на следващата вечер на Пушкинския площад, пред фасадата на Информагенция Известия. Сега обаче търсим влак. И нарушаваме правило номер едно: Никога не разговаряйте с непознати (глава първа от Майстора и Маргарита). Налитаме на униформен гаров служител със златни зъби (боже, още ги правят?) с въпрос: – Каква е разликата между този поезд, който струва 145 рубли и онзи, който струва 490 – питаме? Тот дешевле – категоричен е тонът, блесва усмивката. Оттук насетне думата дешевле (по-евтино) ще придобие почти магическо звучене в ушите ни и много скоро ще заприличаме на същински Коробочки, които перят пръсти и премятат купюри като ветрила в сложни сметки в рубли, евро и български левове. Е, обяснимо е, в един от най-скъпите градове в света сме, все пак. Ще свикнем с едрите денги твърде скоро – хиляда, петхиляди, десетхиляди рубли. Копейки вече отдавна няма. Но засега сме шокирани от цената 490 и смело тръгваме към левия перон. Това е нашият влак за Москва – спрял, безнадеждно пуст и тъмен, а ние сме единствените му пасажери. Отсреща пристига и заминава осветена композиция на два етажа, препълнена с народ, истински берлински банхоф. Проследяваме я тъжно как се отдалечава отвъд металната ограда. – Мира, това беше правилният влак, дорогая, но късно е да размисляме. А и не можем нито да прескочим, нито да доплатим. Зачакваме. След двайсет минути в купето влизат двама узбеки, техните думи потвърждават, че здесь дешевле и нищо повече не му трябва на човек, малко е холодно, но ребятата са вътрешно сгрети, по всичко личи. Били от Ташкент, хороший город, а здесь зарабатывают… Все някога ще стигнем Павелецкая. Дореволюционният ни влак, който, сякаш току-що е разтоварил болшевиките, бързо се напълва с такива като нас – студентчета, гастербайтери, пенсионери, провинциалисти, съмнителни чужденци и други безпарични граждани. Опитвам се да зърна града през тъмните прозорци на влака, който спира на всяка гаричка. Пътуваме през крайните квартали на Москва, бивши села и софхози, превърнати в гигантски бетонни гори от многоетажни, сиви, абсолютно униформени панелки, като излезли от кадър на Ирония на съдбата. Тези хора как запомнят къде точно живеят? Любопитно ми е как успяват да се приберат у дома? Панелки, Совхози и МОЛ-ове…

Някъде към полунощ (Мая отдавна спи в квартирата на Тверская) вече влачим куфарите си по Ломоносовский проспект, Мириният се разпада и го овързваме с колани като немски военнопленник. Търрр-трррр, студът щипе по бузите ни, шапки, шалове и ръкавици са влезли в употреба и дерзаем към празнично осветената като коледна елха высотка на Московския университет. В подножието ѝ ахваме. На сутринта следва двойно ахване. И така седем дни и нощи, вдигнали поглед към небето, докъдето поглед стига, леле-мале, все высотка, пробила облака! Дълго обикаляме портали, входове, гранитните колонни арки и стълби в питане и разпитване къде е крило Е? ЕЛ? Или ЙЕ? Накрая успяваме да влезем в този град в града, опасан като бойна крепост със зъбчати кули, сводове и много разноцветни светлини, където животът никога не заспива. Населението от студенти и преподаватели от 41 различни факултета тук живее, работи, учи и преподава, играе театър, свири и пее, спортува, храни се, пие кафе и чай, столът работи денонощно, изобщо може пълноценно да се обитава, без изобщо да се излиза оттук. Има гигантски парк за разходка, който води до Смотревая площадка, откъдето градът се вижда като на длан. На сутринта ще преживеем първата си среща с Москва, обвита в димни пари, смог и бълващи комини, с небостъргачи в далечината, а във въздуха се носи остър мирис на нефт, разтопена пластмаса, изгорели газове и… влажна есенна гора. (Внезапен позив на детство.) Мраз и слънце. Ранобуден саксофонист свири мотив от филма Я шагаю по Москве, а дресьор на гълъби буди питомците си. Те сънливо се накокошинват, но дисциплинирано разтварят опашки. Работният ден започва.

            Преди това обаче преживяваме особено изпитание, наречено потапяне в бюрокрацията на МГУ. Посред нощ ни пуснаха как да е, с временен пропуск и на юнашко доверие (примесен с остатъчен сантимент към българското), но на сутринта? Обикаляме четири-пет канцеларии (а те са безброй), с надежда да срещнем Акакий Акакиевич с милозливата душа. Но не – във всяка канцелария се мъдрят по една непроницаема Маша и Лена, безупречно гримирани, с прически в стил огромный торт, утыканый свечами, натруфени и старомодни. Тракат строго с токчетата, нервно си разменят папки и листи, планират, разменят ледени реплики, но…, видиш ли, перерыв настал. Мигом се отварят хладилници, пълни с вкуснотии, всяка грабва по един огромен димящ чайник и започва безкрайното сутрешно чаепитие. Търпеливо изчакваме, оглеждайки безбройните джунджурии, окичени по етажерки, бюра и витрини, картинки на котета и кучета по стъклата, девизи и крилати фрази, снежинки от хартия и брокат, гирлянди, фотографии, изкуствени пеперуди. Някъде боботи телевизор, компютър примигва закачливо, но кой ли им обръща внимание? Чай будем пить, чай! Ние си чакаме. Минава половин час. Девушки, а вы о чем? Някъде към единайсет и нещо успяваме да се измъкнем от шинела на высотката, и хукваме към метрото. Из Москва. Защото симпозиумът ни започва утре, а днес ще се поогледаме. И това пооглеждане трае двайсет километра пеша – до полунощ.

***

На станция Университетская се споглеждаме: а сега накъде? Право към Арбат? Към Кремъл? Но първо ще разгледаме легендарния Храм Христос Спаситель. Някога болшевиките са го сринали до основи. По време на комунизма там е имало басейн, който да къпе и упражнява във водни спортове гражданите на най-справедливото, най-щастливото общество. Невярващи, но спортуващи. Здрав дух в здраво тяло. Днес Храмът блести в новата си премяна – разкошни стенописи, колони от мрамор и полускъпоценен камък, пищни златни декорации, впечатляващ олтар, крипта и статуи. Един съвсем нов храм никога не може особено много да те впечатли, с изключение на гигантските фигури на Патриарсите на Русия (гранитно сиви и зловещи), както и входният портал, който по нещо ми напомня за Парижката Света Богородица. Една от статуите обаче ме поразява – Христос на кръста. Тялото, преодоляло конвулсията на болката, спокойно е застинало в смъртта. Гвоздеите и кръвта съвършено напомнят живото изображение, прекомерен натурализъм, който действа вероятно на религиозния потрес, а може би екстаз? Влизаме в мрачния храм на отчаянието и надеждата, такъв, какъвто го описва Марина Цветаева през февруари 1919 г.: …Храмът на Спасителя, голям и мрачен. Отгоре – страховитият бог. Островчета от свещи… И контрареволюционният шепот на поклонниците… Погубиха Русия… В писанието всичко е казано… Антихриста… (Цветаева, М. Смъртта на Стахович. // Страх от оскърбление, Стигмати, 2009, с.7).

На излизане от мрака, не, от светлината на този нов-новеничък храм, нямащ нищо общо с истинския Христос Спаситель, (освен мястото, разбира се), е нужно време да свикнем отново с живота на града. Украинец по анцуг и мушамени денкове на гръб се залепва за нас, чужденките, и дълго ни разпитва за това-онова. Високомерно го упътваме из Москва и отговаряме утвърдително на въпросите, с които ни засипва – да, много е хубаво в Европейския съюз, да, в България е топло, приятно, прекрасен е животът, да, но не ни губи времето, драги, сега сме в Москва и бързаме към нея. Арбат е далеч оттук пешком, затова слизаме обратно под земята и метрото ни изсипва право на разкошната станция Арбатская. Поемаме по прочутата улица.

Честно казано, разочарова ме Старият Арбат. В следващите дни ще се върнем поне още три пъти дотук, но сега… Толкова е комерсиален, панаирджийски и средноазиатски. Контрастът между него и Новия Арбат, облян в неон, хаосен трафик и бляскави витрини, как денди лондонский одет, е не по-малко разочароващ. Около нас се разхождат тëтки, облечени като матрьошки, магарета, палячовци, прасета, мечовци в свръхестествена големина, които въпреки костюмите успяват да поседнат на пейка и протегнат нозе и копита, да се почешат под ушите и рогата, да се прегърнат театрално по улицата, да те придърпат за да се снимате с тях и после… 150 рублей должны… Около нас гъмжи от художници и акварели със съмнителна стойност, магнитчета, шапки, чорапи, матрьошки на космически цени и приветливи азиатки, които отвсякъде ви канят да поизхарчите малко… Дешевле, дешевле… Вдигам очи към небето, но ги няма трамвайните жици и табели, в които се заплита метлата на Булгаковата Маргарита. И въобще из Москва трамваи вече няма. Нито по Арбат, нито по Тверская. Нито по Тверской. Тя и Той. До последната вечер не подозирахме, че те са Двама – Улица Тверская и Бульвар Тверской. Където именно в последния следобед открихме знаменитото Кафе Пушкинъ, точно така, с голям ер накрая, онова, същото, в което Жилбер Беко преживява любовния си романс с прекрасната гид Натали. Вървим си сега по Арабат и е някак тихо. Вървим по тихи, чисти и подредени улици, сред тихи и мълчаливи хора. И в Метрополитена е тихо, всички са забили поглед в книги и айфони. Някак меланхолно е. Москва е тиха.

Само около Паметника на Пушкин и Наталия Гончарова цари невероятно оживление. Паметникът е превзет от деца, покатерени по ръцете и фрака на Поета, по раменете и диплите на кринолина на Красавицата. Прегърнали каменните фигури, те си правят групов портрет. Учителките ги снимат. И деца, и учителки изглеждат щастливи. Веднага си представих как група ученици прегръщат каменния Яворов в София и възторжено се снимат с него. Абсолютно невъзможно. Влизаме в Къщата Музей на Александър Сергеевич на Арбат 53, където се установяват младоженците Пушкини на 18 февруари 1831 година. В музея има оригинални писма и скици на Поета, в които той с възторг разказва за лудата си любов по Наталия. Рисува я, посвещава ѝ нежни редове и стихове. Виждаме оригинали на творбите му, личните му вещи – ръкавици, перодръжка, порцелановата му чаша за кафе. Спираме се, затаили дъх, пред писалището, изработено от палисандър, пищно украсено и напомнящо клавесин. Тайно докосвам богатите дипли на завесите и установявам, че са от съвсем истинска коприна, завързани с тежки атлазени златисти и сребърни пискюли. Странно съчетание на лукс и уют цари тук. Подсилено е от съвсем искрения възторг, който просто струи във въздуха – музеят е пълен с малки ученици, които любознателно учат, възторгват и съзерцават делата Пушкини. А музейната служителка не просто изнася беседа, тя разиграва цял спектакъл през очите ни. – Ребята, представьте себе, что Александр Сергеевич писал на таблет? Возможно это, как думаете… Заслушваме се в сюжета за въображаемите хоръри, които би написал Александр Сергеевич на лаптопа си, после поемаме по извитата стълба нагоре, към втория етаж. Защото тази къща пази много история, много литературна и музикална слава. Тук е живял и Чайковски. Но всъщност това е родната къща на Андрей Бели.

Или иначе казано Борис Николаевич Бугаев. От портретите по стените ни гледа миловидно детско личице, златни къдрици и дантелена яка на… роклята. Професорският син, наследник на Бугаеви, съперникът на Марина Цветаева за сърцето на Ася Тургенева… Онази същата, безтелесна крехка Ася, с къдрици англé, обвита в цигарен дим в полумрака на заснежения Арбат, заметната в барсова наметка и палеща сладострастни мисли в неспокойната объркана душа на Марина. Bichette, с кози очи, козичка на ръба на пропастта, а може би Валкирия? В спомените на Цветаева Бели се мярка винаги в крачка пирует, с остър поглед, почит пробождащ, в гръб, с бяло тебеширче в ръка да танцува край черната дъска, пред портретите на Гьоте и Щайнер, както някога Давид пред кивота, изпъстряйки я с линии, сипещи се като из ръкав (Цветаева, М. Плененият дух (моята среща с Андрей Бели), //Страх от оскърбление, Стигмати 2009, с.32).

Преминаваме пред стаите с налудничавите гениални схеми на културни епохи, векове и ери на просветлението, които Бели е рисувал. Мечтата му за Потъналата Атлантида, хипотезата за века на гувернантките и ерата на езиците, заумното слово и синестезийната теория на изкуството – всичко е съвсем истинско, цветно и вдъхновено описано от ръката на самия Андрей. Следите на отдавна минали времена, чието изящество и мъдрост, нежност и чистота, идеализъм и възвишен дух, повече никога няма да постигнем. Епохата на мислещите и чувстващи личности, пометена от цунамито на революцията. Добре че са музеите, за да препотвърждават университетското ни образование, да захранват непрестанно илюзиите ни и филологическите утопии, благодарение на които още сме живи. А мисълта за клишетата, с които съм тръгнала за насам, точно тук ми звучи повече от нелепо. Каква ти тук тъма, каква империя на злото? Руснаците пазят и си спомнят всичко. Всичко. Цяло чудо е колко много памет са спасили от болшевиките. Непрекъснато си мисля за това, докато обикаляме музеите – Оръжейната палата, Елмазната зала, дома на Гогол, София Толстая, Булгаков…

Влизаме в салона, където са се вихрили страстите на Руския Сребърен век на поезията. Посядаме на креслата, пред огромния роял, на който е свирела Марина Цветаева – влюбената Марина, умоляваща Ася да не се омъжва за Бели (останете сама, останете барс, не заминавайте за Египет и Сицилия). Роялът, около който Ахматова е чела стиховете си. Оглеждаме се в огромните стенни огледала – приличаме ли на декадентки? Тук витаят сенки, тук е бил и Блок, тук звучи Балмонт. Тук е и още диша, живее, гори Боря Бугаев златокъдрият, онзи, вдъхновеният, а не по лъвски месоядният и настървен мяукащ парижки тигър, ранения бял тигър Андрей Бели. Усещам как се изчервявам до корените на косите си, господи, толкова малко знам за тази култура, за този северен свят! Едва сега осъзнаваме както пропастите във филологизма си, така и огромната умора от целодневното препускане из Москва. Вече е шест привечер, вън притъмнява и с неудоволствие разбираме, че е време за тръгване.

Усещаме зверски глад, почти подобен на парижкия глад на Бели: мясо, мясо, мясо и никаких суп. (Цветаева, М. Плененият дух (моята среща с Андрей Бели), /Страх от оскърбление, Стигмати 2009, с.32). Нахълтваме в бистро от веригата Варенная. Мира си поръчва супа от пелмени (чийто вид и зáпах ме ужасяват). Мая пие уханен чай с ягоди и задължителните пирожки. Вкусни са. Аз, естествено, няма да изневеря на традицията и като същинска московчанка си извиквам две топки сладолед с орехи и боровинки. Какво по-нормално, ми кажете, от сладолед през зимата? Прекрасен е, наистина. Номер едно в класацията ми засега; мисля, че успява да пребори конкуренцията на италианското джелато завинаги. Топло и задушевно е тук, всичко е в характерния руски стил, а името Варенная предполага блины, сладко от ягоди и малини, мляко и благи, детски вкусове. Оглеждам се, по стените висят баяни и балалайки, снимам Мира на фона на ковьорче на Шишковия Руский лес с Трите медведи. Още на по-следващия ден ще имаме случая да зърнем и оригиналите в Третяковката. Това тук изглежда леко кичозно, но пък толкова сантиментално, топло и романтично! Може би защото на всяка крачка се срещам с детството си, не знам, но ми е хубаво. И ще продължава да ми е хубаво, колкото пъти се размина с изкуствените крави, разклатили заплашително рога в цял ръст пред ресторантите Му-му (самые дешевые в Москве); с акордеонистите в метрото, същински московски виртуози, къдрещи частушки; с червеноармейската ни метромотриса; с наконтените рускини, влачещи шлейфове, заметнати със скъпи кожи и токчета, чаткащи по паважа пред Большой, а въздухът около тях буквално се реже от мириса на скъп парфюм. Всичко това е много, много… руско.

Още същата вечер поемаме по Тверская право към Пушкинския площад. Удивителен паметник, който буквално диша над главите ни. Вдигаме поглед към патинения Пушкин, който страстно нашепва: Нет, весь я не умру,/ душа в заветной лире/ мой прах переживет и тленя убежит… и, почти повярвали в буквалното безсмъртие, поемаме по булевард Страстной. Точно зад гърба на Пушкин се издига паметна плоча на заличения със земята някога Страстной Монастырь, а по неизвестни причини през 1950 година самият Сталин нарежда Паметникът на Пушкин да бъде преместен именно тук. Той е истинско произведение на изкуството, самият генералисимус се побоява да го разруши, но пък го използва за алиби, което скрива варварството. Зад гърба на Поета… И вероятно в цяла Русия е така – историческите вини, културните пластове се наслагват, наслояват и паметта върви ръка за ръка със забравата, светостта с престъплението. Умом Россию не понять. Оказва се точно така.

Поемаме по блестящо осветената алея на градината зад Пушкин и Московския Мюзикхол. Преди двайсет минути е започнал спектакълът Преступление и наказание, касиерката любезно ни кани на следващото представление. Не, благодаря, няма как да припявам и да се поклащам в такт с музиката на този сюжет. От афиша ни гледа млад красавец, наточил острия топор, от който се процеждат капки кръв. Нет, спасибо, Раскольников, может быть в следущий раз… В следващите вечери горчиво ще съжаляваме, тъй като това е бил от малкото шансове въобще да отидем на театър или концерт в Москва. Въпреки обилието от театри, зали, събития и спектакли – за нищо, нищичко няма билети, освен ако не си се погрижил предварително. А билетите са скъпи – от 600, през 2000 до 4000 рубли. За някои, като Електротеатр Станиславский, например, авангардният театър на теракотените воини и Октавия Трепанация, билетите са свършили още през… февруари. Афишът на този спектакъл бе прелъстителен: портрет на Ленин в анфас, половината му черепна кутия е разрязана, оттам блика мозъкът, разяден от сифилиса, над него израства главата на Буда. Но за следващия спектакъл през март, догодина, все още има билети!

Вървим без карта и идея накъде отиваме, но вървим. Вече отдавна не мислим, целите сме възторг и шемет, зяпаме, спомняме си и снимаме. Упражнение по дежа вю, упражнение в спомена. Познай къде си? Това най-много го обичам, когато съм на чуждо място. А Москва не ни е чужда. Озоваваме се под нозете на Есенин: Сергею Есенину пише с огромни букви, в краката му има пресни букети с живи цветя. Ты жива еще, моя старушка?/ Жив и я, привет, тебе, привет!/ – подхваща Мира и трите рецитираме. Пусть струится над твоей избушке… Рецитираме и попоглеждаме – на паметника всичко е написано. Очите ми се насълзяват. Добре че никоя от нас не си го спомня докрай. Никой от минувачите не реагира странно на рецитацията ни. Предстои ни да се убедим, че да свириш, пееш или рецитираш, ръкомахайки с чувство и на висок глас по улиците на Москва си е нещо съвсем в реда на нещата. И от това най-малко се изкарват пари. Просто така трябва. Просто е хубаво. Московчани се държат така, като че ли и Пушкин, и Лермонтов, и Есенин са все още живи. Искам да го погледна в очите като стар познайник, но е толкова високо, толкова далече. Непостижим. Спомням си добрите му очи и лулата, над леглото на майка ми. Подсмихва се и сякаш шепне: всë будет хорошо, девочки, всë в порядке … Не е за вярване. Примирявам се само да го снимам. После, разглеждайки снимката отблизо, осъзнавам колко е тъжен, колко печален и песимистичен е този поглед, а уж от камък. Всичко свърши, девочки, всичко!

Малко по-надолу се натъкваме на Пушкинския театър, още по-нататък – на паметника на Висоцки, с китарата, вдигнал каменни ръце към небето. Фронтално поглеждаме и вече сме на легендарната Петровка. Е, не стигаме до номер 38, достатъчно ни е само, че видяхме Висоцки, който някога пееше в Песенка про Музы, как три рубля должно бы на такси… Само че на колежката от Скопие ѝ взели четирийсет евро вчера. Колко е поскъпнал превозът на Музи от седемдесетте досега… Особено на вносни.

Завиваме вляво и поемаме по Петровка надолу, без да подозираме, че твърде скоро все пак ще стигнем до Театральная площадь и Большой. Попаднахме в най-лъскавата Москва, момичета, клати респектирано глава Силвана (вносната Муза), кадилакът видя ли го? Не, какъв ти кадилак, погледни архитектурата. Минаваме около култови сгради – Московская Госсударственная Прокуратура (великолепен барок, абе, да не ти идва до главата!), хотел Метропол, магазин Армения, французки пекарни, магазини за перли, диаманти и черен хайвер (рекламата гласи: Жемчужины и изумруды вдохновляют, безспорно вдъхновяват, имах си хас, но, момичета, тук не е за нас). Вече сме много гладни, но има ли време за глад в тази красота, в този карнавал на светлини и блясък, сред гирлянди от лампички, спуснати по улиците, като че направо от небето? Подминаваме с каменни физиономии ресторанти с романтични имена: Мандариновый Гусь (странна птица ще да е този гус); Китчен Данте (ресторант на две нива – само толкова ли, реално се очакват 9 кръга, какво ли готвят там ми е много интересно, а и огньовете сигурно са на живо?); бистра, барове, пред които изчакват търпеливо реда си тълпи от младежи, ексцентрично облечени в скъпи маркови дрехи, северни красавици и снажни богатири, скъпи породи кучета и съвсем, съвсем истинска огромна сова. И тя чака ред да влезе.

Завиваме перпендикулярно по Петровка, подминаваме Театральная, Колонный Зал и не след дълго се озоваваме пред Большой театр. Мая решава да заговори две възрастни жени, не че нещо, но просто ѝ се говори, упражнява ѝ се руския език. Едната, разбрала, откъде сме, хваща Маините ръце и дълго се взира в лицето ѝ: ой, краса моя, болгарка, постой немножко, а я на тебя гляжу, красавица, как я вас люблю, болгары! Чудно нещо са тези руснаци. Първата вечер едно студентче се отклони от пътя си, тръгна с нас, за да ни упъти откъде да си влезнем във высотката. По улицата когото и да спреш, ще отвърне с усмивка, ще те заговори или покани на кафе. Мили и добри хора. Приветливи. Клише? Да, но е истина. Другото клише е това, пред което вече сме застанали, с разкошната имперска колесница на покрива и гигантските колони като краката на божествен слон. Наистина е много, много большой този театр, честно, без преувеличение. Пред неговия ръст и красота в съзнанието ми бледнеят и Миланската Скала, и Сан Феличе в Неапол, и Опера Гарние в Париж. На Большой, мисля, само лондонският Роял Албърт хол би му излязъл насреща.

Освен красив и адски скъп, Большой се оказва и непристъпен. По никакъв начин не можеш да проникнеш дори във фоайето, да се добереш поне до касите. Не припарваш до входа даже. Стоят товарищи милиционеры, следят за реда и повтарят култовата фраза: Не так положено. А може ли поне като музей да се разгледа? На следващия ден се справям с интернет, един също твърде рядък артикул за Москва. WI FI или вай-фай, както казват руснаците, си се оказва направо вай-вай, тръгнеш ли да го ловиш, хвани го ако можеш. На мен ми се получаваше единствено във фоайето на общежитието на высотката: ловнеш го и до стаята… вече е изчезнал. Интернетът тук ме отчайва непрестанно, няма влизане в Большой, освен ако нямаш предварителна заявка с група от минимум двайсет човека, скъп билет и задължителен екскурзовод. Два часа, само два дни в седмицата е пропускателният режим. Дори да спим на стълбите му, няма как да ни се получи. Обикаляме го околовръст, подобно на бедните гаврошовци, оглеждаме афиша, придавайки си важност, и вече се ориентираме към нашето вечерно метро.

***

На сутринта имаме план. Първо слизаме на Воробьовые горы. Но като за начало още в общежитието Мира взема нещата в свои ръце. Властта, така да се каже. И въвежда военно положение. – Слушай, дорогая, първо трябва да закусим. – Ама не искам. – Няма не искам. Ще ядем като рускини, ще пием чай, преди това кафе (в столовата е ужасяващо, добре че си носим от България) и едва след целия този ритуал излизаме навън. Ами че, то докато пресечем Ломоносовский проспект, обиколим Московския цирк и стигнем до нашата станция Университетская… вече сме отново гладни. А няма по път нито време, нито чак толкова много пари, за ядене. Хорошо, Коробочка моя, родная! Безропотно се съгласявам и си поръчвам черен чай с лимонче, от който ми се разтуптява сърцето, филийка хляб и сыр, както и нещо странно, което прилича на крем, с лъжица конфитюр от праскови (оказва се творог – безсолна извара, която руснаците ядат като кисело мляко, алтернативата му е сметана, сливки с джемом, обаче калориите?) Доста блудкаво е всичко, но какво да се прави? За предпочитане е пред ужасяващите котлеты (полусварено телешко кюфте без подправки), но затова пък обилно съпроводени с вездесъщата кафява гречка. Пред червената кървава супа от цвекло с парченца колбас, плуващи на бистрата ѝ повърхност. Пред пельмены с вкус и мирис на конско месо, сервирани с компот от ягоди. За нищо на света.

Абе за вас няма ли водка и сельодка в магазина, ще проговори гласът на разума, няма ли го чудно хубавият хляб Бородино с цвят на какао и аромат на кориандър, няма ли кисели огурчики, пресни булочки, червено цвекло с майонез де провансаль, сельод под шубы (херинга с картофи, цвекло, лук и майонеза с копър), бяло пилешко филе с парченца ананас? Няма ли картошки и блины со сливками? Дори и просто в супермаркета. Никой не говори за Ресторант Грибоедов, за Колизей или Метропол. За виртуозния деликатес бяла риба натюр, яйца кокот с гъбено пюре и парченца чига и рачи опашки в чашки, за суп прентаниер, филе от дроздове с трюфели или пъдпъдъци по генуезки (Булгаков, М. Майстора и Маргарита, роман. София: Народна култура, 1981). Има, разбира се. Сьомга със зеленчуци. Чай с клюква и боровинки. Сок от облепиха. И тарталета със сметана и черен битер шоколад, гарнирана със съвсем истински орехови ядки. Позлатени. Това се случи снощи.

Точно сега обаче няма време. Москва не вярва ни на глад, ни на жажда. Пък и водката е доста скъпа. Освен това е забранена, пиеш си я само у дома. Пушенето на публични места също не е разрешено. Бирата също, след 23 часа вечерта не ти сервират и не ти продават дори в магазина. И тя е солена – едно кенче немска бира струва колкото… Теория литературы Сергея Зенкина от 2018 година, луксозно издание с твърди корици. Е, какво да се прави, немска бира ще пиете в Германия. Може и в България. Тук се чете.

А сега – право към Воробьовые горы. Бурята отмина безследно и като арка, прехвърлена над цяла Москва, на небето се появи многоцветна дъга, която пиеше вода от Москва река. На височината, на хълма, между двете горички се показаха три тъмни силуета. Воланд, Коровиев и Бегемот, яхнали оседлани черни коне… (Булгаков, М. Майстора и Маргарита, роман. София: Народна култура, 1981). Не, разбира се, че нямаше никакъв Воланд и никакъв Бегемот. Но небето наистина е прозрачно синьо, толкова бистро, че ако се вгледаш в някое рядко облаче, може и да видиш силуета на литнала към вечната любов Маргарита. Гората е златиста, също като жълтите цветя на Маргарита в деня на запознанството ѝ с Майстора. Същите онези тревожни есенни цветя, които така драматично контрастират с черното ѝ пролетно манто. Цветовете на самотата. И Търсещата любов. Цветовете на поезията.

Реката е безкрайна, широка и хладна. Синьогуши патици смело се гмуркат за риба. Дали има риба не знам, почти не се мяркат хора с въдици, но ако се съди по менделеевата таблица, която се носи във въздуха над целия град, дълбоко се съмнявам в съществуването ѝ, гъските обаче са длъжни от време на време да проверяват. Минаваме по горските пътеки на това, може би най-естествено в своята красота, московско кътче. Всъщност ние също обитаваме тези места, защото Ленинские горы са продължението на Воробьовые. Врабци обаче няма. Има спортуващи, разхождащи се граждани, има станции на корабчета по Москва река, но не виждам никое да спира и никой не се качва. Липсва ми оживлението на Сена, на Темза, на Виенския или белградския Дунав, защо московчани не живеят по тази истински прекрасна река? Не я ли ползват за придвижване? Мира категорично попарва мечтите ми да се качим на корабче. – Абсурд! Знам го този, нейния абсурд. Както отбелязах тя, още сутринта взе властта в свои ръце, но вече е на път да въведе и военно положение. – Защото ти, дорогая, озаптяване нямаш. Да, знам, нямам. Примирена правя снимки на гъските, на нас двете след това, селфита на мно-о-огото патици по Москва река. Снимам симпатичните кръгли кабинки на лифта (също забранен от Мира), после небостъргачите в далечината. И те са непостижими. Гледката обаче е фантастична. Посядаме на синята пейка край Кримский мост и после поемаме отново към метрото. Към единайсет часа вече сме пред портите на Кремъл.

Кремъл. Огромната, многолюдна Москва ме посрещна с блясъка на слънчевото затопляне, с топящи се пресни ручеи и локви, с трясъка и звъна на конните трамваи, с минувачи и коли в шумна неразбория, с учудващо множество тежко натоварени със стока шейни, с мръсната теснотия на улиците си, с панаирджийската живописност на кремълските стени, палати, дворци и струпаните между тях блестящи кръгли кубета на катедралите. Възхищавах се от Василий Блажени, ходих из катедралите на Кремъл, закусих в прочутата кръчма на Егоров в Охотний Ряд. Там беше чудесно: долу – доста сиво и шумно от търговското простолюдие, затова пък горе, в две невисоки помещения, беше чисто, тихо, прилично – дори пушенето беше забранено – и много уютно поради слънцето, което гледаше, и топлите малки прозорци нейде отвън… (Бунин, И. Животът на Арсениев, роман. София: Народна култура, 1979, с.279).

Така Москва посреща Арсениев от едноименния роман, който носи Нобелова слава на своя автор. Тази Бунинова Москва усетихме, но само наполовина. Слънчева, огромна, многолюдна. Но не шумна. Не и панаирджийски живописна. А величествена, малко помпозна, сдържана, приказно красива и изящна на моменти. Днес на Охотний ряд отдавна вече я няма Егоровата кръчма. Вместо нея, около най-голямата станция на метрото се намира и най-голямото, най-тайнственото подземие на столицата. – Там снощи открих цял град – възторжено разказва Мая, която е отседнала наблизо. Първото и второто ниво са само метролиниите. Оттам надолу слизаш и откриваш цял подземен град. Там долу е алтернативната Москва, градът на истинските московчани. Ресторанти, барове, заведения, кина, будки за вестници, интернет клубове, магазини. Магазини на разумни цени, плод и зеленчук, супермаркети. Там пазаруват московчани. Горе е скъпо, като за туристи. И, какво искаш да ми кажеш, дорогая? Че московчани пълзят под земята и пазаруват като плъхове, а горе господарски щъкаме ние, туристите, японците, китайците. Не е честно, някак си. Май че повече ми харесва Буниновата Москва.

Днес слизаме на Охотний Ряд и още в подлеза на метрото разпитваме къде се намира прословутият Китайгород и какво е всъщност туй чудо? Пише го по всички карти. Китайгород, та Китайгород. Оказва се, че Китайгород въобще не съществува. Някога го е имало, но няма никакви китайци, а просто кита означава на староруски сноп. Това е бил голям пазар за селскостопанска продукция. Продавали са на снопове житни култури, пръчки, върби за плетене на кошове и, представете си само, целия реквизит от талиги, впрягове, телета, магарета, коне. Всичко това се е намирало в центъра на Москва, зад днешния луксозен ГУМ, понастоящем претъпкан с Гучи, Версаче и Диор. Добре, нямаме време за маратонски обиколки на ГУМ-а, ясно е, че Китайгород може само да се въобрази.

Минаваме покрай Александрийския стълб, край паметника на Александровците – Първи и Втори. Задминават ни дегизирани в кринолини и хермелинови наметки дами с ветрила и перуки, кавалери с триъгълни шапки с пух и дори болярин в ален кафтан и шапка реплика на Мономаховата на главата. Нещо не е наред с този болярин, странен ми е. Вглеждам се в лицето му – ами да, защото е африканец. Напушва ме смях. Арап Петра первого. Оказва се, че тук е извънредна въобще срещата с чернокож. Странно ми е, защото съвсем сме забравили, че съществува и друг свят, светът на глобализацията. За осем дена видяхме само още едно черно лице – на летището. Руският север днес белее твърде много, а и въобще други чужденци освен туристи, твърде няма. В спомените ми от майчините разкази, Москва е пъстра, многоцветна, истинско стълпотворение на света от изток и юг. Но днес…

От другата страна на Кремъл, на Охотний Ряд, е Манежният площад с паметника на императора на кон. Все царе, все освободители. Усмихваме се с усмивката на Воланд. Ние си знаем… От толкова много ходене на Мира леко ѝ прилошава. Трябва да поседнем за малко и го правим – досами крепостната стена. За да потърсим бистро и да поседнем на сок или кафе, означава да изгубим целия остатък от следобеда. Затова и хората сядат направо на паважа, насред площада. Тези чудовищни разстояния. Попаднали на Кремълския площад, очакванията ми отново се оказват много над клишето. Първо Красная площадь въобще не е красная. Тъмен гранит покрива иначе не особено обширния площад. Но мащабите на всичко тук са неземни. Цветовете царски. Ръждивочервено, английска охра, кафяво-вишневи нюанси обагрят съвършено реставрираните порти, стени и кули. Много малка отсечка от автентичната древна стена е запазена. И понеже сърцето на държавния апарат е тук, навсякъде невидимо и зорко, бди окото на Государственная безопасность.

Влизането в Оръжейната палата и във Василий Блажени разпределяме в различни дни. Просто всичко е много: много голямо, много бавно, много се чака, извити опашки на Кремълските каси с твърде скъперническо работно време. Срещу скромната сума от 1400 рубли можем да видим малка част от чудесата на света: златни сервизи на императори и царе, диамантени обкови на свещените книги, роклята на Екатерина Велика, сватбеното платье на Елизавета с талийка като игла, крехки сребърни пантофки като от Пепеляшка, пищни каляски, сред които и на Распутин, и на Иван Грозни, и на Борис Годунов (за който се оказва, че е не само опера, а и история). Удивително е как това дърво, желязо, злато, спици, украси, копринени драперии, свила, тафта, е запазено от времето и болшевиките! И още: пудриери, огледалца, наметала, тронове (включително и трон с кулиси, вратичка за подсказване на речите и поведението на младите царевни)… Дори гигантските ботуши на Петър Първи са запазени. Това ме порази. Ботушите на Котарака в чизми, този Бегемот на руската история с неговите легендарни сапоги, потънали в съвсем автентичен исторически прах, са тук, пред очите ни! Снимахме тайно и забранено.

Разхождаме се по най-известния площад на света: покрай средновековни кули, особена смесица от източна екзотика, заобленост, извитост на формите и геометрична прецизност на башните. Чувстваме се като Хензел и Гретел, попаднали в собствената си приказка. Като Карлсон в тавата с кифлички, от които се вдига сладък дим. Имам чувството, че тухлите на Кремъл са от бисквитено тесто. Спаската кула камбанно прозвънява на всеки кръгъл час. Величествено. На площада ахвам от народ, от огромната опашка, извила се пред Мавзолея на Ленин (още ли?); в далечината артистично извиват пъстри чалми куполите на Василий Блажени. Винаги ми е приличал на огромна торта този Василий, пъстър, шарен, и сега с очите си установявам, че е неземна красавица, тази църква. В следващите дни ще отделим специално време, за да я разгледаме. Вътре човек, ако и да е атеист, си изгубва ума. Без дъх оставаш от пищност и великолепие, въпреки тесните вътрешни пространства. От многостилие. От изящество. От съвършената акустика, в която божествени певци изпълняват Отче наш като виртуозна ария от опера. А полифонията те издига в небесата. Без да е особено висока, ти се предоставя гледка на Москва като на длан. Завива ти се свят от величие, красота и контрасти, та нали Василий Блажени е бил юродивият старец, който съвсем гол и бос се разхождал из заледената Москва, и говорел против властниците. Един праболшевик на вярата. Закрилникът на града. Каква ирония. И замлъкваш. И невидима гума изтрива всичките ти клишета, страхове, предразсъдъци, русофобско високомерие и предубеденост. Може би съзнателно е търсен именно този ефект – да затвориш очи, да забравиш, да простиш, да отминеш и игнорираш. Какво? Недоволните, бедните и гладните? Протестиращите? Скърбящите? Обвиняващите?

Зад Кремъл минаваме по моста над реката, по същия този мост, където преди няколко години застреляха Борис Немцов. Портретът му и днес е там, на лобното място. Свежи цветя. Портрети на убитите журналисти и политици, на водачите на недоволните. Разпознавам лика на Анна Политковская. Не посмявам да снимам.

След това ще се срамувам и ще съжалявам… Подобен срам ме обзема и когато решавам да заснема церемонията по смяна на караула пред Вечния огън. Ритуалът внушава респект, страх, признание, угризения на съвестта, почит и… покой. Виждам рускиня, навела глава. Паднали на колене. Плачещи. Все още ли се случва това? Седемдесет години след края на войната? Невръстни войничета снажно маршируват, носят се като черни лебеди из въздуха. Бавно. Като в каданс. Траурно-тържествено.

Македонската ни колежка се просълзява. И непрестанно задава въпроси. Зáщо? И възклицава. Невéроятно! Фенóменално! Вéлико! Ние, българките, сме по-обрани в реакциите. Толкова много дежа вю ми се насъбра в този ден. А и като гледам лежерното поведение на туристите на Червения площад, седнали направо върху паветата, пият вода, снимат се, разговарят шумно, усещам, как ни заразява карнавалният му дух. И, без капчица свян, там, пред Мавзолея на вожда започваме фотосесия: викаме, крещим и се смеем, с Мира се повдигаме на пръсти и се хващаме за ръце. Сол и пипер. Мятам я на гръб. Скандираме – Мира Президент! Президентката на нашата конферентна група всъщност ни е довела на престижна научна конференция, че и на семинар в Московския университет. Но сега, тук, на приказния площад, под внезапно блесналите светлини на ГУМ (осветен като приказен замък с размерите на Лувъра), точно в 17 часа Московско време, когато над целия площад проехтява едно колективно хилядогласно А-а-а-ах! – усещаме, че полудяваме от възторг. Москва е като сбъднат сън. Едновременно светват и всички рубинени звезди. И искаме да се държим безотговорно като деца. Като безименни туристи, варвари, дошли да видят света. Някой ни е снимал, докато се носим с Мира на гръб – приличаме на гигантско насекомо, пълзящо в здрача на Кремлин. На панаирджийски палячовци в белокаменна-червенокаменна Москва. Две глави, четири нозе, полудели скоморохи на площада на революцията.

Всъщност, истинското значение на епитета белокаменна Москва човек може да проумее, едва когато премине по протежението на цялата улица Варвáрка. Особено ако преди това е влязъл в Покров Богоматери, в срещуположната страна на площада. Василий Блажени ни остава в гръб, вляво. Тръгваме надолу, а вдясно покрай нас се редят чудни приказни църкви и църквички, палати, къщурки от приказките с шарени покриви, с резбовани, дантелени стрехи, сини куполи, изрисувани отвън с точки и звезди, златни кръстове и златни петлета, флагове, които метално се веят от островърхите кули. Приказката продължава почти час, докато достигнем станцията на метрото срещу величествения паметник на Светите Първоучители Кирилла и Мефодия. Капнали от умора, сядаме в каменните им нозе, аз, Мира и Оксана, украинската ни колежка, оцелелите до край от дългото ходене по Червения площад и Кремъл. Вледеняваме се от студ, време е за прибиране в топлата ни высотка. Като дворянки след бал, отново ще вечеряме в полунощ в денонощната столовая. Вечеряме е твърде смело казано, останалото от менюто е салата от цвекло, месо от неидентифицирано животно, черен хляб и… гречка. По пътя си купуваме кенче руско пиво, което умело ще маскираме в чаени чаши, боже, приличаме на симпатичните пияници от Москва петушки на Ерофеев, и безпаметно ще заспим. Оксана задрямва още на масата. Може би защото е непьющая? Отнасяме я до стаята ѝ. Краката ни са в пришки, доплаква ни се, но самоотвержено превързваме бойните рани. Москва слезам не верит. През нощта се будя от умора и пускам телевизора. Улучвам любим филм, Холограма за краля с Том Ханкс. Действието се развива в Саудитска Арабия, в пустинята, група симпатяги са наети да правят софтуер на емира и героят на Том е техен шеф. Завързва се една комедия от грешки, после се появява и една голяма арабска любов, защото Том преживява инфаркт, а тя, понеже е лекарка, го спасява… Много е смешен Ханкс, с този руски дублаж. Какво ли не му дойде до главата на това талантливо момче. Първо Оскари. После – жена-родопчанка. И наднормени килограми. Проговори и български. Сега пък руски. Доглеждам го и сменям канала. О, не! Москва не вярва на сълзи, 12 епизод! Дежа вю до безкрай.

***

Днес до обяд сме във Факултета – срещи с колеги, симпозиум, заседания. Коридорите на МГУ гъмжат от студенти, които в междучасията трескаво щъкат по коридорите, спират се пред безбройните щандове с книги, купуват книги (чудо невиждано за българското око), разговарят, дебатират, пият кафе, ловят вай-фай, разтриват айфоните си… Многолюдно е, но не гъмжило. А някак тихо и дисциплинирано. Няма анцузи, няма викове, бягане по коридорите, непристойно поведение. Асансьорите на 10-етажния Факультет филологических наук непрестанно сноват нагоре-надолу. Свят да ти се завие. Шарен свят, ще кажете. Не бих го определила като шарен. Монолитен. Светлокос, светлоок, северен, снажен, малко меланхоличен, по декадентски тъжен (но не унил), одухотворен, вдъхновен, сериозен млад руски свят. Много различни са младите хора тук от която и да било друга точка на света, поне из който аз съм пътувала. Всичко тук е твърде подредено, разумно, по северному сдържано и преждевременно зряло. Малко старомодно дори. Имам предвид дървените зелени дъски и тебеширите, с които те упорито продължават да пишат. Влизаш във факултета, издават ти поредния документ и минаваш през пропускателен пункт, където пазят поне трима униформени милиционери, отваряш чантата, проверка, минаваш и през скенер, после задължително ползваш гардероб и поемаш към твоята аудитория. Случайни хора тук посмъртно не могат да проникнат. А вън, в градината, зад алеята се извисява поредният московски мемориал, където гори Вечен огън. Един от многото.

Вечерта имаме… не е за вярване! Билети за театър. Понеже предишната вечер танцувахме по Большой Арбат с Вълка и Заека от Ну, погоди, а после решихме да слезем надолу, по булеварда, внезапно се натъкнахме на Дом Гоголя. И тëтките, на които моментално станахме симпатични, взеха, че ни поканиха с най-слънчевите си златни усмивки (от златните зъбни коронки) да дойдем утре вечер на спектакъл. Купихме билетите и готово. Вече седим на първия ред с Мира в огромния салон на къщата музей, столовете са наредени в кръг, телефоните са изключени и представлението започва! Излизат в кръга на сцената две млади актьорчета, облечени в традиционните бели рубашки и запасани с пояси. Истински красавци. Обявяват, че ще гледаме, по-точно ще участваме в теллинг спектакл по произведение на Гогол и това е знаменитият Тарас Бульба. Оглеждаме се – средната възраст на публиката е има-няма 25 години. Деца, деца, деца с техните родители, много други млади хора, ние май сме сред най-възрастните тук? Светлините угасват и започваме. Двамата актьори се редуват да разказват историята на Тарас, свирят и пеят на украински, обясняват, задават въпроси, разпределят роли. Излъчват от публиката човек, който изпълнява ролята на Тарас и зрителят влиза съвсем наистина в пантомимата на легендарния герой. Ние, публиката, препускаме на буйните си казашки коне из степта, вием като вълци, кукаме като кукувици на изгрев, свирим като степния вятър край ушите на самотния Тарас, отхапваме от месото, опечено от него, пием от виното и кваса, с които той ни пои, разчупваме питата хляб, замесена от житото на свещената украинска земя. Враговете нападат славния атаман, той събира конницата и влиза в бой. Сражаваме се с него, сечем враговете, – А-ах, гады! – Хотят ли русские войны? (Мислех си, че няма да го кажат! Не мога да повярвам…) – Нет, не хотят, но явно така се налага – врагът щом атакува, ние ще се сражаваме. Голям зор пада, проливаме пот, кръв и сълзи. – Няма да дадем нито педя от свещената наша земя! (Разбирай Украина!) Оказва се, че двете с Мира сме позабравили този класически сюжет. За публиката обаче съвсем не е така – знаят го наизуст. Две избрани деца от публиката изпълняват ролите на царевич Андрей и неговата любима княжна. Децата са артистични, но и актьорите ги стимулират да играят, да се вживеят, да се забавляват, но и да съпреживяват. Когато тя му поставя условията да напусне и се отрече от царство, род и родина, от семейството си, а той, заради обсебващата ѝ любов, се поддава и се отрича, цялата публика ще застане на страната на непосилното решение на стария Тарас: Я тебя породил, я тебя и убью! После всички плачем горко над родовата трагедия. Андрей е съсечен от бащината ръка. Плаче и Тарас. Следва нова колизия – враговете залавят другия син. Тогава Тарас ще се жертва и ще бъде убит, за да спаси достойния син. Децата, оказва се, не са равни в бащиното сърце. Защото Русия е по-важна от всичко. Публиката се мята от колизия в колизия, смъртни страсти, непосилни за която и да е душа, но не и за руската. Захвърляни сме от огън в лед. И обратно. Завършваме със сърцераздирателни, великолепно изпети песни на украински, за нашата руска земя, Украина. Пеем и ние, заедно с актьорчетата. Плачем. Пляскаме с длани и размахвахме юмруци към тавана, е-е, е-ех – типичният казашки поздрав. Накрая се кълнем във вярност към Матушка Русь. Гледам и не вярвам ни на ушите си, ни на очите си. Истинска психодрама. Събрание на анонимните патриохолици. Защо ми хареса ли? Твърде дидактично, твърде прочувствено. Това се харесва, явно, на всички, Тарас е национален герой, Гогол – светиня. Младата публика е най-важният реципиент, а дидактическият ефект е над всичко. Тези руснаци… Пиететът и боготворенето на поети, писатели, творци, не са празни измишльотини, нито сантиментални спомени от далечното минало, не са митове, не са манипулации тук. Цяла върволица от моите клишета за Русия, току що се сбъдна пред очите ми. И много от предубедеността ми се срина завинаги. Не знам какво да си мисля. Освен че ми харесаха много неща. Как работят с младите, как си представят изкуството, как проектират бъдещето си. Когато попаднеш в пълна зала с млади, красиви, умни, чувствителни, артистични хора с реактивни съзнания, способни на широки жестове, артистични, интелигентни и сдържани, няма как да не се възторгваш. Другото е… политика. Колкото и да не я харесваш… Русия, Украйна, войни, революции… Хотят ли русские войны? Вече не знам, честно…

Вечерта се спускаме по Пятницка, легендарната улица, може би най-красивата, най-московската, и се натъкваме право на… Корчма Тарас Бульба! Точно от това имахме нужда, точно сега. Телефонът на Мира звъни. Мая е, която решава да ни подразни: – Момичета, няма да повярвате къде съм. – Къде си? – На първи ред, в Таганка, след малко започва Майстора и Маргарита. – ???!!! – Ами, да, съвсем случайно се сдобих с билет, примолих се на касата и жената ме съжали като разбра, че съм чужденка, продаде ми допълнителен билет. После една старица почти го издърпа от ръцете ми, разплака се, пожалуйста, е, да ама бях непреклонна, не може, ти си московчанка, ще дойдеш отново, а аз… – Е, какво да се прави, ние пък гледахме Тарас. Удивителна е тази любов към театъра. В дните, когато завършвам този разказ, от новините научаваме за стрелбата на Лубянския площад, има ранени, има и убити, а в близкия переулок необезпокояван си тече спектакълът на Борис Годунов. Изкуството е сакрална територия.

Задминаваме Дом София Толстая, вече е късно и музеят е затворен. И слава богу. Човек има нужда от поемане на дъх. След спектакъла на Тарас, имам нужда от промяна на саунда, ритъма и … просто да повървя и подишам гъст, вечерен, мразовит и музикален чист московски въздух. Спираме пред входа на метрото, срещу нас са пасажите на Пятницка, духва вятър и заръмява. Хладно, но приятно. Спираме да послушаме музика: отначало джаз, който внезапно спира и същият музикант влиза в друг жанр, започва чудесна балада, в текста на която се заслушвам. Идеш кому-то из друзей,/заходиш в гости без причин и хотиш прежних новостей,/ просто хочеш ты знать где и что происходит, а-а-а., где и что происходит…/Звониш по телефону всем, того то нет, а кто то здесь,/Для разговоров много дел, для разговоров время есть-е-е-ест…/ просто хочеш ты знать где и что происходит, м-м-м-м… / Там что то спорт ведет крутой, а кто то просто спит давно,/ просто хочеш ты знать где и что происходит… И с кем то рядом ты сидиш, и с кем то вместе пьеш вино,-о-о-о/ Просто хочеш ты знать где и что происходит… Е-е, много декадентско! Много лежерно и по славянски топло. Ода за нищоправенето ли слушаме? Или за Обломовщината? По-скоро апология на съзерцателния славянски гений. От тази, иначе много мелодична и меланхолна песен за смисъла на човешкия живот, ей така, просто да седиш с някого заедно, да си говорите и да пиете вино, човек си прави изводи. Но основно му се допива шампанско и му се водят метафизични разговори до сутринта. За бога, не ми се прибира! Но трябва да се съобразя с режима на пълновластието, който Мира е въвела и покорно хлътвам след момичетата в метрото. Разбира се, намокри ни дъждът. Вечеряме и сядаме във фоайето на етажа за разбор на деня. Очевидно няма да си легнем по-рано от полунощ. През прозорците на высотката ни блесва и загърмява празнична заря. Очевидно в наша чест…

***

Предпоследният ден от нашата Москва посвещаваме на старата Третяковска галерия. Първо слизаме на Парк Культуры, след това по моста и за по-направо (а удължаваме с почти пет километра пътя си) решаваме да минем по Набережная, покрай знаменития паметник на Петър Първи. Поредната великолепна каменна композиция. Той е изправен в исполинския си ръст, добрия стар Кот ученный, разтворил каменен свитък – чете и разчертава старата Москва. Корабът е развил платна и държи курс право към историята на цивилизования европейски свят, накъдето той повежда Русия. И, дали защото самият той е строител, но точно около неговия каменен кораб се вихри такова чудовищно строителство, че се страхувам, как в един момент то може да форсира и завземе самата река. В коритото яростно се налива бетон, багери и фадроми разорават тялото на брега. За разлика от другите европейски речни градове, които са превърнали поречията си в култови места за отдих, разходки, спортуване, похапване, отмора, всичко това по Москва река някак не се получава. Имам усещането, че Москва не обича бреговете си. С изключение на кратък отрязък от поречието тук, пред Новата Третяковска, и там, на Воробьевые горы, май не видяхме друга пешеходна набережная. А зад Кремъл, набережната се оказа оградена и абсолютно непристъпна, отново заради чудовищните по размери и стил сгради в потискащ псевдо-пост-неокласицизъм и кой знае още какво. Шеметно строителство, което сякаш иска да каже на чуждото око: тук сме, най-силни и могъщи, ние сме, самодостатъчни сме си, нямаме нужда от ничие признание. Пред този размах, пред тези мащаби бледнеят и най-амбициозните планове на архитектите на Мусолини, на парижкия барон Осман, а вероятно и Франк Лойд Райд.

Към Чистие пруды поемаме с метро – заинатих се, че ще видим всичките пруды на Москва. Е, не можахме. Яд ме е, че не остана време за твърде отдалечените от нас и центъра Новодевичьи пруды, мястото където Никита Михалков заснема култовата сцена (обзалагам се, е една от най-красивите в историята на киното) на празника Масленица от филма „Сибирският бръснар“. Да, именно там, където бяха люлките, панаирът, където се надяждаха с блины с черен хайвер от белуга и надпиваха с водка, там, където беше юмручният бой и борбата на генерала с мечката (употребила също значително количество алкохол). Но пък Чистие пруды са възпети в прекрасната балада на Игорь Талькин, барда на деветдесетте, чиято загадъчна смърт и до днес не е разгадана. Чистие пруды, застенчивые ивы, мой дальный берег детство где звучит акордеон… Не прозвуча акордеон, но това езеро действително напомня на китайска гравюра, мистика има в отраженията на срамежливите върбови и брезови клонки, в нападалите по повърхността златни листа. Невероятен късмет имаме с тази прекрасна московска октомврийска есен. Вместо вихры враждебные, които да воют за нами, Чистие пруды ни посрещат в златна, слънчева, изморена, леко мразовита сутрин, дъжделива и мъглива, но все пак есен. Вероятно никога повече няма да ми се случи… На тръгваме от Чистие пруды помахваме за сбогом и на каменния Грибоедов.

В късния следобед поемаме към Дом Булгакова. Ермолаевская Бронная, Никитские ворота, преди това Арбатская площадь, улица Садовая, търсим Переулок във форма на буквата П. Така поне описва Булгаков опорните точки, в които се развива действието на романа, квартирата на Берлиоз, която се превръща в квартира на Воланд, малката московска квартирка, превърнала се в бална зала на Сатаната. Когато човек попадне по тези улички откъм Садовое кольцо, особено по тъмно, е някак съвършено убеден, че Дяволът със сигурност броди наоколо, че тук се случват чудеса, котараци проговарят и се вдигат на задните си лапи, а красавици полетяват на метли в търсене на вечната любов. Влизаме във вътрешен двор на задънена уличка – та това е переулок П – и налетяваме на атракционен автобус за литературни разходки по Булгакова Москва. Огромен афиш, на който е изобразена ужасената Анушка, която маха за помощ и предупреждава – вече съм разляла олиото! Влизаме в ексцентричния музей, за съжаление се разминаваме със спектаклите, които тук разиграват всяка вечер. Дълго бродим из дяволската къща с огромни стени-огледала, с мрачни ниши, пиана, бюфети, библиотеки с книги, пишещи машини (дяволски машини), кавалетни скулптури (ето го Берлиоз, ето я и Наташка, гола и разпусната, възседнала литературния критик, превърнал се в прасе), портрети и гипсова статуя на самия Булгаков. Русият светлоок красавец, иронично и мрачно усмихнат, скептично е подпрял брадичката си с ръка, и като че ли промърморва – ама, стана тя една… Изкушавам се да си купя сувенир – сгъваема чашка от стомана, която се свива до размерите на монокъл с верижка. Филигранно изображение на Маргарита с разпуснати черни коси, страстно целува черния Бегемот. Чашка за водка, която никога няма да използвам, но е хубаво да имам. Знае ли човек? Кафето на музея благоухае, сядаме на по чашка дяволска напитка. Който казва, че руснаците не разбират от хубаво кафе, веднага да си вземе думите назад! Кафето е силно, разтърсващо, но с мек, кадифено-галещ вкус и ухание на меласа. – Ако се задържим още малко тук, започвам да практикувам черна магия, дорогие мои, – обявявам тържествено и спътничките ми тутакси се изнизват към изхода.

Много скоро ще стигнем до ресторант Маргарита – изискан, артистичен, подчертано червено-черен интериор, разбира се места няма… Той е съвсем срещу Патриаршите езера. Всъщност езерото е едно. На Патриарших прудах патриархов не было – разочаровано ще промълви някога Цветаева, застанала пред водното огледало. Може би някъде там, в тревата на градината около езерото, под шапките на гъбите се крият гномчетата, останали от нейното детство? Не знам, беше тъмно и не ги зърнахме. Но съм сигурна, че бяха там. Гордо изправен момък, красив като мечта, рецитира на висок глас Есенин. Шаганэ, ты моя Шаганэ, почему что я с севера, что ли… Май че вече свикнахме с този естествен театрален спектакъл на живо? Тук, в Москва, човек е на път отново да повярва в литературата. Че е жива. И отново ми се допива шампанско.

Късно е, но се спускаме по Садовое кольцо. Садовое кольцо Садовое кольцо: Мелькнёт в толпе знакомое лицо./ Весёлые глаза./ А в них блестит Садовое кольцо… И още песни за кольцо-то: Александра, Александра, этот город наш, с тобою… нам Садовое кольцо… Заставаме пред огромните каменни порти, откъдето като с гигантски пергел невидимата ръка на божествения архитект на града е нарисувала първия голям пръстен на града. Градът е венчан за своята божествена геометрия – съвършената звездовидна форма на улици, переулки и проспекти излъчва посоки към покрайнините от сърцето на знаменития площад. Лъчите на метрото под земята (ама че оксиморон – лъчи под земята) мислено следват надземните пътеки, по които някога са препускали карети и шейни. Пред огромния концертен Зал Чайковского, в самото сърце на прословутото Садовое кольцо сме. Умът ми хвръква по това, което се случва вътре, в тази гигантска зала. А на всичкото отгоре електронният афиш непрестанно сменя информацията, където отвисоко (в прекия и преносния смисъл на думата) ни гледат усмихнати лица във фракове и с папийонки на световни музикални знаменитости. Малко по-надолу по булеварда е Театр Сатиры, също облян от лампички и електрически гирлянди. Театърът, където според Булгаков се разиграва вариететният спектакъл на Дявола и след Воландовото представление гражданите си излизали само по кюлоти и хуквали по Тверская… (Булгаков, М. Майстора и Маргарита, роман. София: Народна култура, 1981). Москва прилича на натруфена красавица, събрала на едно парадоксалното, имперски величественото, трагичното, зловещото и комичното. Това, което спасява това място от лъскавия снобизъм, са симпатичните люлки, навързани под арките на каменните врати. Московчани, московчанки и дребни московчанчета се люлеят занесено, като че животът им зависи от това. Истински зимен мраз е тази вечер. Духа и вятър, но на тях им е топло – люлеят си се.

Отсреща гърми хардрок – група на живо свири и държи да проглуши ушите на всички. Децибелите се подгряват и от виещи сирени, клаксони, автомобилен рев по едно от най-оживените кръгови места на Москва. Половин час ни отнема да пресечем булеварда, за да застанем в подножието на паметника на Маяковски. Красив мъж. Много еротика, много чувство, много страст излъчва този поглед, този развят от вятъра гранитен перчем. Гигант в невъзможни размери. Тези руснаци са големи грандомани! А може би така трябва. И точно това заслужава Големият Владимир. (За разлика от малкия Владимир, злобничко промърморвам аз, но няма никаква опасност някой да ме чуе, тъй като глъчката е неимоверна). Край нас и огромните обувки на Владимир Владимирович (Големия) профучават младежи скейтбордисти и кънкьори. Рок, скейтборд и … футуризъм, съвсем в духа на бунтаря. Той свърши по-силно от лирическо стихотворение – с лирически изстрел – пише за него Марина Цветаева. Потресена от самоубийството му, не след дълго ще го последва и тя. А най-големият ѝ страх е да не я заровят жива. Ама че драматизъм има в тези руски души. Дванайсет години подред човекът Маяковски убиваше в себе си поета. На тринайсетия път поетът въстана и уби човека – продължава тя. Никой държавен цензор не се е разправил с Пушкин така, както Маяковски – със самия себе си. И заключава – самоубийството се случва два пъти – първия път е подвиг, втория – празник. (Цветаева, М. Избрани творби, Автобиографична проза, т. 2, София: Народна култура, 1984).

В ума си наистина не можем да поберем тази Русия, ние, средиземноморските балкански души. Дали сме тесни? Битови? Приватни? Дали сме дотолкова егоисти, материални, индивидуалисти? Или просто много обичаме живота? Затова говорим за самоубийството с тих, суеверен шепот, с някакво езическо страхопочитание. Определяме го едва ли не като нещо срамно, болно, недостойно. Като внезапно сполетяла лудост, като прокоба, проклятие, зла съдба. А те – подвиг, празник… Толкова северни, толкова метафизични. Не знам и колкото повече остарявам, толкова повече не знам.

***

Последен ден. С Мира поемаме към Музея на модерното изкуство – един от многото в Москва и малкото, отворени в понеделник сутринта. Волки и елки, барбекю… Пассажи Модерного искусство… магазини… Министерство на просвещението (отпред младеж с автомат Калашников), Щаб на болшевиките през 1917 година (също автомати – и живи, и бронзови барелефи на стената на сградата), следващият ъгъл изобразява маринистична живопис, ей така, насред улицата. Пищни барокови входове, тежки аркади, смяна на сецесион и класицизъм… Колажите на Москва. Толкова много лица. Дори прочутото сграфито, с което само Прага се гордеела някога, тук човек може да открие тук, на най-невероятни места. Удряме на камък с нашия музей, такова нещо, поне на указания от картите и Гугъл адрес, в Москва ня-ма. Точка. Дълго се въртим по Тверская, по Тверской (Тя и Той са се прегръщали през цялото време точно пред погледа на нашия Пушкин), успяваме да се изгубим в чаровните улички зад и успоредно-перпендикулярни на Тверская и попадаме в Мека-та на музикална Москва. Попаднали сме в квартала на композиторите и режисьорите: Здесь жила Людмила Гурченко, там – Плисецкая, Мейерхолд, Ростропович,… има дори паметник на Муслим Магомаев. Мира ме пита защо се подсмихвам. Снимам я върху свит на кълбо каменен заек-пейка. Президентка на заек. Завиваме по булевард Тверской и попадаме на Кафе Пушкинъ, но като съзираме белите покривки и шпалира от сервитьори, бързичко се отказваме от перерыв-а. Държим курс в обратна посока, загърбили Страстной и стигаме, без предварително да сме планирали, до най-грозната сграда на света. МХАТ на Станиславски. Мира, погледни им репертоара! Това е поредната непристъпна крепост. Нищо общо с виенското изяществото на Театр Ермолова, където все още играе любимият ми (не само мой, а и на Михалков) Олег Меньшиков. Малко остарял, но безподобен, неповторим. Продължаваме съзнателно да се изгубваме, следвайки табелите – и стигаме до къщата на самия Станиславски. После поемаме отново към познатите места около Пушкинския площад, останали без дъх от умора и от изчитането на всички безумни афиши на естрадна Москва. – Боже, Мира, Жана Бичевска още пее, не само че пее, но си изглежда съвсем същата, каквато е била в осемдесетте! И Самоцветы пеят, и те са живи! В машина на времето ли сме попаднали? – Кои са пък тия, промърморва Мира… Ох, какво да им обясняваш на младите. Ама пък как иначе човек ще повярва в безсмъртието?

Останали без дъх, Мира от глад, аз без кафе, влетяваме, без да питаме, право в Грамотной кофе, където ни посреща заумная сова с очила и съвсем истинско итальянское кофе. Кой, кой наистина ще дръзне да предположи, че руснаците нямали култура на кафепиенето? Че и уай-фай. Трябва да побързаме за следобедния семинар със студентите от МГУ.

Вечерта отбелязваме утрешното си отлитане оттук с прощално ресторантче на Арбат. Широки стъклени стени и пълна видимост навън, пищна зеленина, лежерни нрави, самообслужване, богат избор на блюда, бира и тишина… Даваме куп пари и си излизаме откровено гладни. Но нищо не може да се сравни с очарованието на внезапно бликналия дъжд, с шарманката, която свири на китара на тротоара, с водоструйката, която минава и обилно къпе Арбат в разгара на дъжда, барабар с шарманката. Ще ни върви като по вода.

Вечерта оставаме да нощуваме в квартирата на Мая на Тверская. Сутринта летим рано, а нашата высотка остава далеч. По улицата ставам свидетелка на истински здрав руски бой. Не юмручен, като във филма на Михалков, а съвсем истински – с мамаша, която налага младеж, с товарищи милиционеры, които изникват като гъби след дъжд, буквално изпод земята, с източни хватки, с извиване на ръце и белезници. Разказвам на момичетата, които в това време се опитват да си купят бира от супермаркета и позорно им се отказва. Излизат с наведени глави, девушки, пропуснахте боя! Виц от времето преди перестройката: Без кого не минава никой зимен празник, мили деца – пита учителката на новогодишното тържество – нека сега да го извикаме дружно и с пълен глас: „Милиция-я-аааааа“… Смешката не ми се получава.

Прибираме се да спим в комуналката на Мая, където ни посреща меката версия на Бегемот в сиво, който тутакси се изпикава в обувките ни. Тясно коридорче, звездовидна форма на разположение на стаите, прескачаме пълния коридорен безпорядък – обувки, бутилки кефир, разтворен куфар, планини от неизмити чинии в кухнята, цукало с двойна употреба, превърнато в саксия на филодендрон, стол, закован по неизвестни причини високо на стената, завеса към хола и… никакви врати. Споглеждаме се озадачено. Комуналка! – Днес цял ден чистят и подреждат във ваша чест – свива рамене Мая – като им казах, че ще идвате… Внезапно отнякъде изниква хазяйката, младо момиче с бебе на ръце и широки усмивки (и тя, и бебето) ни кимат: – Котик, у нас гости пришли! Широката славянска душа. – Поне да измием чиниите – суетя се смутено. Сакън, ще се засегнат! – предупреждава ме Мая. – Остави. Те много работят. Сутрин излизат, бебето така и не разбирам къде изчезва, някой го гледа, имат и друго дете, а в третата стая от време на време се прибират и някакви големи момчета. Не разбирам роднини ли са, наематели ли са? Дават под наем, имат много кредити, съпругът работи на три места, включително и в Държавната комисия за борба с корупцията. Обяснимо, след като живеят с изглед към Кремъл. Отвън сградата прилича на двореца Шьонбрюн, а вътре… Московските потайности. Стигаме до общия извод, че в Москва не е никак лесно да се оцелее, че много се работи и че в края на краищата, то така и си се пее в песента. Москва слезам не верит. А песните не са никак случайно нещо.

В ранни зори поемаме към Домодедово. Сбогом, есенна Москва. Или пък – защо сбогом? А не просто – довиждане до другия сезон. До следващия симпозиум. И до следващата песен.

 

Използваните цитати са от:

Цветаева, М. Смъртта на Стахович. // Страх от оскърбление, Стигмати, 2009.

Цветаева, М. Плененият дух (моята среща с Андрей Бели), /Страх от оскърбление, Стигмати 2009.

Цветаева, М. Избрани творби, Автобиографична проза, т. 2, София: Народна култура, 1984.

Булгаков, М. Майстора и Маргарита, роман. София: Народна култура, 1981.

Бунин, И. Животът на Арсениев, роман. София: Народна култура, 1979.

 

 

 
Pin It
Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 3 дни
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 6 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 6 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Смея да твърдя, че... преди 1 седмица
  • Проф. Пенка Ангелова писа Още
    Радвам се, че започва... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Пропуснах, че онова,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "лоялно към... преди 1 седмица