1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2019 12 devojka

 

Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да заспи отново внимателно, на пръсти се измъкна от притихналата къща и бавно пое към механата.

Фамилните къщи, от които се състоеше хотелският комплекс, бяха досущ еднакви, общо десет на брой, разположени на две нива. По пет къщи на ред. Тяхната се падаше на горната редица, най-крайната, току до гората и най-отдалечена от механата.

Всички къщи бяха заети, доколкото беше разбрала, и сега в този безбожно ранен час нямаше жива душа навън. Кая прекоси необезпокоявано и без да бърза прясно окосените морави пред къщите, стигна до края на горната редица и заслиза по каменните стъпала, залепени от външната страна на механата.

Щом стъпа на чакълестия път, обрамчващ целия комплекс, зави надясно и след три крачки се озова в подножието на механата. Погледна нагоре, присвивайки очи, за да фокусира, но от мястото, където беше, не се виждаше нищо. Дали изобщо е отворена толкова рано, усъмни се за момент, но все пак пое по масивните стъпала, водещи към чардака.

Горе нямаше никого, както и предполагаше, и тъкмо се обърна да си ходи, когато дървената врата на механата се отвори и отвътре се подаде един мъж. Изглеждаше на около шейсет, но спокойно можеше и да е на повече. Дребен на ръст, със сигурност по-нисък от нея, с късо подстригана сиво-бяла коса и дълбоки бръчки покрай устата – вдълбаха се още повече, когато мъжът се усмихна широко и вдигна подканящо ръце.

– Добро утро, девойче! Как спа?

Кая се усмихна в отговор, докато изучаваше лицето на мъжа. Беше ѝ странно познат.

– Добро утро. Непробудно, като никога.

– Така се спи в планината – кимна одобрително човекът. – Кафе и закуска?

Тогава се сети. Той им сервираше снощи на вечеря.

– Само кафе, благодаря. Закуската после, като се събудят останалите.

– Идва кафето – отсече бодро и се шмугна навътре.

Кая се зачуди дали да не го последва – да седне на топло – или да остане на чардака. Постоя нерешително на едно място, претегляйки ползите и негативите от двата варианта и накрая избра една кръгла масичка навън вдясно от стъпалата, сядайки с лице към боровата горичка отсреща. Със сигурност щеше да помръзне, но пък гледката си заслужаваше.

Тежката врата се хлопна, звънчето, закачено над нея, се обади и в следващия момент беше сервирана една димяща чаша пред Кая.

– А-а, забравих захарта, ще прощаваш – и мъжът се обърна да влезе отново.

– Няма нужда, благодаря.

– Добре, обадете се, като ти дойдат хората. Вътре ще съм.

Кая остана сама. Отпи предпазливо от горещото кафе, без да сваля поглед от гората. Тишината беше оглушителна, само някое куче излайваше от време на време и това беше всичко.

Единственият друг звук, който нарушаваше тишината, беше хлопката на някакъв кон, спънат в подножието на механата. Едър, светлокафяв с бяло петно на челото, с широк гръб и опашка, опираща в земята.

Кая вдиша хладния сутрешен въздух и се отпусна назад в стола. Как да се върнеш после в града, помисли си разсеяно, докато посягаше към чашата.

Сепна се, когато усети движение някъде зад себе си. Мъжът беше излязъл отново и тъкмо сядаше на един люлеещ се стол по диагонал на Кая. Без да поглежда към него разбра, че е запалил цигара.

– Тук ли си стои все? Имам предвид вързан и въобще? – посочи към коня, който пасеше вглъбено, безразличен към заобикалящия го свят.

– Да, използваме го за трупи – отвърна мъжът след кратка пауза, за да си дръпне от цигарата.

– За какво?

– За теглене на трупи. На дърва – обясни търпеливо.

– А за яздене?

– О, не. Стар е вече за тия работи.

Кая не каза нищо повече, но отмести поглед от коня. Посегна към кафето, за да установи, че е изстинало, и го побутна настрана. После със закуската щеше да си поръча ново, не обичаше студено кафе.

Мъжът допуши мълчаливо цигарата си и влезе вътре. И тишината се настани отново, писваща в ушите, пристрастяваща. Кучетата бяха замлъкнали, незнайно защо, само хлопката на стария кон се обаждаше колебливо.

Кая потрепера, чак сега усети хладната прегръдка на планината и се уви, колкото можа, в тънката си жилетка. Изведнъж си спомни думите на Мати на вечерята снощи.

Възрастните се хранеха, насядали около дългата маса, а децата си играеха наоколо, търчаха напред-назад – смях и пищене, от време на време малко рев, разбира се.

По едно време синът ѝ се приближи към нея, дръпвайки я настойчиво за ръката. Прошепна ѝ нещо, но тя не го чу. Някой беше разказал виц и всички на масата се смееха.

Кая се сниши, доколкото е възможно, към сина си.

– Какво? – почти извика в ухото му.

– Не искам да пораствам, казах.

Погледна я право в очите, отдолу нагоре, немигащ и съвсем сериозен. Шумотевицата на масата беше поутихнала.

– Защо, Мати? – Кая се напрегна да го чуе.

– Просто не искам. Не искам да пораствам, да остарявам и да умирам. Не искам ти да умираш – изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

Това ѝ дойде изневиделица и за момент остана безмълвна. Другите на масата спореха за нещо ожесточено. Кая стисна лекичко ръката на сина си – беше малка и топла.

– Дотогава има много време, миличък. Още дълго ще бъдеш дете, това е сигурно. А после… – тук се запъна.

– После? – детето я гледаше обнадеждено.

– После като станеш голям, сам ще видиш, че и това не е крайно лошо – засмя се майка му.

И с това приключи темата.

Хлопката издрънча. Погледът на Кая се приплъзна от бистрото светлосиньо небе през боровата горичка към поляната долу и точно когато спря върху бялото петно на челото му, конят вдигна ненадейно глава към нея. Кая затвори очи.

август, 2018

 

Pin It
Дияна Тончева
Дияна Тончева е родена във Велико Търново. Икономист по образование. Живее в София. Авторка е на романа „Ти си всичко“, изд. „Весела Люцканова“. Нейни разкази са публикувани в„Литературен вестник“ и списанията „Море“, „Простори“, „Съвременник“, „Страница“, „Артизанин“ и др.
Други статии от този автор

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 6 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 6 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020