1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Жената беше ниска. Като простора, на който простираше. Направи го, преди да замине.

Издърпваше краищата на прането  и опъваше, колкото може. Изсъхне ли, да се не глади. С добро сгъване само да мине.

Едни ръце, за какво по-напред? Отдавна преценяваше кое да свършат и кое не. Особено внимаваше сега. С тези, сетнешните, които дойдоха най-подире. Не знаеше колко още ще има ден и нощ..., с тези ръце, че и по-сетнешни, ако е рекъл Бог.

Спря за малко, излезе изпод въжетата, изпод нейния простор, да влезе в другия. Далечния, небесния, безкрайния. Граница между тях нямаше.

Протягаше ръка, изпъваше се да го докосне. Изпъваше се колкото може, по-високо, по-високо... Не беше това докосване като до този с прането. Не, то беше благодарност. Към всичко – Видимо и Невидимо. Задето още отваря очи и се сеща в тяло. Изреждаше всичко, което си имаше това тяло, попипваше го, кимаше утвърдително с глава – ъхъ, тука е, добре! Правеше нещо като проверка на плаца. Сутрешна, обедна, вечерна, както се случи. На ръцете отделяше малко повече внимание и време – наместваше ги, помачкваше мускулите, подърпваше лекичко ставите, потупваше ги и – за днес толкоз, вижте там, справяйте се!

Винаги беше „малката“. От ученичка до пенсионерка. Не джудже, ама с ръст 1,50 м си си малък, както и да го погледнеш. Лешниковата, мека коса  допреди няколко години се сипеше по раменете, все едно намяташе шал, още като стане от леглото. Този шал, тази лешникова наметка и закачливите, открити очи бяха нейния дар, нейната прикя. С тях тя прекара големия дял от живота си, омъжи се рано-рано, отгледа две деца, поработи като машинописка, колкото да не ситни все покрай мъжа си. Високият полковник живя стегнато, по устав, порядките у дома не бяха казармени, ала всякога мерени с присвити очи и изправена стойка.  „Малката“ Карамфила стана Фила с вдигната на кок коса. Така реши полковникът. Така си поне с пет-шест сантиметра над ръста си, порастваш, потупваше я по рамото той.

Нямаха недоимък или излищъци, нямаха поводи за препирни, освен за дължината на роклите и до къде да е деколтето. Заради Филината фигура. Още един дар, умело неглижиран от мъжа и, където, когато и както реши. Беше като изваяна и след двете раждания, и след операцията от перитонит и след покрусата от загубата на малкия син. Гърдите и запазиха  своята еластичност и стегнатост, бедрата й останаха стройни и гладки,  дори когато горещите вълни и задушаванията редовно, години,  я изправяха нощем в леглото и я държаха така до сутринта.

Защо и как полковникът я остави сама на 60 години, тя не разбра. В полунощ, в средата на януари през 2005 година, Фила усети надигането на вълните, привдигна се, подпря се на лакът на дясната си страна и зачака да отмине. Не отмина и тя се пресегна над мъжа си да вземе от шкафчето чашата с вода. Изплиска малко върху лицето му и виновно рече:

– Прощавай, не исках!

Отговор не последва. Решила, че той спи дълбоко, Фила глътна малко вода, понечи да върне водата на мястото и и докосна лицето му. Инстинктивно дръпна ръка. Запали лампата, взря се. Неподвижно, застиващо вече лице.

– Ама ти? Какво ти става?!!

Нищо не му ставаше. Нищо. Беше мъртъв. Вече часове.

Полковникът си бе отишъл от този свят в съня си. Стегнато и достойно, премерено, като по заръка.

Заживя сама. В близък план. В далечен – не съвсем. На 63 години се сдоби с прекрасна снаха. Образована, красива, далечна. Французойка от Канада. За две години дойдоха Фиона и Ейнджъл, породените внучета. Не я повикаха да помага. Ванкувър и семейството гледаше на снимките, които синът пращаше. Не че не я каниха да им гостува. Каниха я. Обаче и през хилядите километри, тя усещаше „кумовата срама“ и не пожела да я изпита на място.

Живеенето сама не й пречеше. С живота се спогаждаха. Тя не му се оплакваше много, той не й досаждаше прекалено. Може би и заради поносимото материално битие. Полковникът остави една четвърт от значителната си за нашата географска ширина и дължина пенсия, та нейната, от смешна и жалка, стана приемлива. Канадците, от своя страна, всеки месец, редовно превеждаха 100-те техни долара. Това беше нейното самопозволяване. За нещата от втора, трета и следващи необходимости, които има всеки нормален човек. Нейните бяха за някоя и друга книга, театър, чат-пат диск и кафе с тирамису, споделено с малкото близки, с които общуваше.

Пролетта почти бе стъпила на прага и Фила я оставяше да влиза вътре. През отворената балконска врата. Денем и нощем. Така се будеше с първите птици. Или те се будеха с нея. Тогава леглото се превръщаше в гнездо, в хамак сред гъст клонак. Люлееше се, опитваше се да подражава, да припява с птиците. Смяташе, че успява, заради вълните на радост, които я заливаха.

Силен порив на вятъра накара прането да заплющи. Тя излезе на балкона, попипа го тук-там и го прибра. Ще досъхне вътре.

Ниският, удобен простор често я подтикваше да препере на ръка някоя дреболия, да го ползва, да е с него. Нейният простор. Той го направи. В една предишна, късна пролет.

Връщаше се от пазар. С обемиста торба, която леко я накланяше вдясно. Не спираше, защото нямаше къде да поседне и да остави ръцете да починат. Вървеше бавно и равномерно. Изведнъж усети леко прихващане на торбата. Спря и се обърна.

– Вие какво?... Какво искате?! – леко уплашена, почти извика тя.

– Спокойно, госпожо, спокойно! Нищо не искам. Само предлагам да Ви помогна, докъдето пътят ни е общ.

Около четиридесет годишен, една глава над нея, в тъмен костюм, синя риза и вратовръзка, с излъскани обувки. Елегантен мъж, приятен на вид, учтив. Едва ли му е хоби да помага на разни възрастни жени, едва ли, помисли тя, но изрече колебливо:

– Благодаря. Мога и сама... Освен ако Вие пътьом сте решил да...

– На път ми е, наистина. Не се притеснявайте.

Той успореди крачката си с нея. Бавен мълчалив ход. Предполаганото в такива случаи отпускане на възрастните хора, за да побъбрят, не се случи. Близо десет минути, в които:

– Задължена съм Ви, но не е чак толкова тежко... наистина...

– Разбира се, зная, че можете и сама. Всички можем. Но вече ми позволихте, нали?

Случайно или не, елегантният млад мъж, няколко пъти прихващаше торбата с покупките и я придружаваше до късото отклонение за нейния блок. После той продължаваше за своята работа, а тя се прибираше благодарна у дома. След петия или шести път, след разменените между тях думи, след „Фила“ и „Камен“,  тя реши да го покани у дома. На чаша чай или кафе. Камен прие поканата, уточниха времето и дойде. С една тъмночервена роза с огромна панделка в същия цвят, с кутия бонбони Трюфели и малък пакет.

Покани го, седнаха, пиха боровинков чай с тирамису, оказал се и негов любим сладкиш. Пакетът стоя на масата повече от половин час. За първо посещение, като че ли, подаръкът идваше в повече.

Накрая, Фила се преодоля и се пресегна.

– Да видим каква изненада си ми приготвил.  Обикновено казват нямаше нужда, аз не. Защото тайничко все си се радвам на подаръците. Сега даже доста дълго се издържах да не го видя.

От пакета излезе малка дървена ракличка, подплатена  отвътре със тъмносиньо кадифе, сред което лежеше незначителен на вид камък. Овален, пепелно-кафяв, гладък камък. Тя го взе и тихичко ахна. Камъкът имаше слюдено включване с форма на малка котва. Фила го въртеше, седефът проблясваше и... тя вдигна очите си към госта.

– Не съм очаквала. Прекрасен е. Прекрасен. Благодаря ти!

Камен само леко се усмихна. Помоли да излезе на балкона да запали цигара.

– Ама, разбира се, ще ти донеса и пепелник. Въпреки, че не е проблем и тук... Аз самата припалвам понякога.

– Не, не, по-добре навън.

Застанаха редом, облегнати на парапета на балкона. Запалиха и двамата. Настана някакво смущение, неловкост и затваряне. Изпушиха мълчаливо цигарите. Като да влизат обратно в стаята, Камен се пошегува с провисналите въжета, които стигаха до гърдите му.

– Ама пък простор си имаш. Съвсем се е охлабил, въжетата скоро повече ще ти пречат, вместо да са ти полезни...

– А, не само въжетата. Той си я паянтов, всеки момент ще излезе от бетона, виж! – разклати тя един от винкелите. – Плаче за нов, ще видя лятото...

Седнаха отново, но разговорът не вървеше. Камен се привдигна, направи две-три крачки:

– Аз трябва вече да тръгвам... Но исках да ти кажа за камъка. На майка ми е, намерих го край една рекичка, на излет бяхме... Тя си го хареса, направо се влюби в него... Стана си неин. Докато си отиде, неин. Сетне стана ничий... Нещо ми казваше, че ти го искаш, ще го оцениш, ще го приемеш...

Фила задържа нахлуващата жал, върна я обратно, извика усмивката си на помощ.

– Така е. Правилно си предугадил. Много мил и паметен подарък. Благодаря ти! Ще се топлим, ще се радваме взаимно – аз него, той мене.

Пролетта си отиде. Лятото проходи изведнъж, знойно и тежко. Фила вече затваряше балконската врата през деня, пускаше щорите, но пак едва се дишаше. Често слизаше в малката градинка край блока, седеше дълго на пейката, заслонила се от слънцето с голям сгъваем бял чадър. Изпрати й го синът, заедно с кафе и няколко картички. Този път от Мадагаскар. Тя често обикаляше земния глобус на бюрото на полковника, дирейки поредното място, откъдето се обаждаше Пътешественикът. Така го беше кръстила, защото пътуваше непрестанно. Естеството на работата му го налагало. За идване в България не отваряше често приказка, опита само веднъж, по телефона – децата са малки, жена му едва ли  би одобрила... Доводите бяха сериозни. И смешни. В зависимост от гледните точки, разделени от грамади суша и вода.

В края на седмицата леко захладя. Камен се обади, че ще намине да я види. Намина с такъми и винкели и остана целия съботен ден. За работещ в Бизнес центъра, на длъжност с някаква дейност ейч-ти, „що да ти обяснявам, да се затормозваш“,  той беше удивително сръчен и кадърен  майстор. Направи до вечерта нов простор.

Повика я само веднъж, да й вземе мярката.

– Ти да не ме вграждаш? Това да не ти е мост?!! – пошегува  се Фила.

– Не бой се, само искам да ти е удобен, нали си ми мъничка.

– Не мъничка, малка съм. Не е станало дума да ти кажа.. Откак се помня, все така ми викаха. Малката. Като по-млада беше от значение... Сега и без това се смалявам...

– Аз мога ли да те наричам така?

– Как?

– Мъничка.

Фила се разсмя. От сърце, с широко отворена уста, с цяло гърло.

– Хо- хо- хо... ха-ха-ха!!!... Съвсем ми отива, лепна ми просто това „мъничка“... Ама си и ти!!

Минаха два дни. Камен пак се обади. Искал да се видят, да се сбогуват.

Видяха се. Този път тя реши малко да го разпита, да узнае повече за него.

– Ти къде, Камен? Командировка дълга ли?

– Не, не. А всъщност може и така да се приеме. Но не е важно.

Важното е, Мъничка, че свършиха гостуванията, а аз не те поканих нито веднъж у дома... и моля да ме извиниш, да ми простиш.

– Прощавам ти. Но не е само това. Не ми спомена и семейството си. То аз не те и питах...

Камен взе кутията цигари и излезе на балкона. Новокръстената Мъничка го последва. Припалиха. Фила се сети:

– Знаеш, ли, не сме пили с теб коняк. Никога. Хайде сега, щом заминаваш, на сбогуване. Обичам коняк, най-вече заради цвета. Да  пийнем по глътка?

– Да, да... Не сме пили. То редно беше аз да донеса. Не си ми споменавала досега, че обичаш...

– Стига сме се изравнявали. Като се върнеш от дългото някъде, ще донесеш някаква непозната, рядка напитка... Съгласен?

Засмяха се. Фила донесе на балкона две чаши и до половина бутилка Наполеон. Наля, разклати обилно своята чаша, помириса, пак разклати и отпи. Смукна от цигарата и поднови  питането си:

– Нищо не си ми казал за майка ти... Не сме говорили за нея... С нея ли живееше?

Камен се извъртя сложи ръка на раменете й, взря се в очите й:

– Нарекох те „мъничка“. И помолих така да ти викам. Ти не прие, или прие, разсмя се... Това беше разговор за майка ми. Казвах й Мъничка. Така се обръщах към нея... Беше почти колкото теб висока, с подобна на цвят коса, но по-къса, с дяволити, живи очи като твоите.

Фила се извъртя, освободи рамото си и влезе в стаята. Не знаеше какво да каже, не искаше. И избяга.

На сбогуване, на входната врата, Камен я погледна, впи в упор очите си:

– Аз помогнах на майка ми, на Мъничка, моята Мъничка майчица, да си отиде. Не можеше... Не, повече не издържаше. Виеше, виеше от болка, от безпомощност, от безизходица... Излизаше на балкона, хващаше са за ниските въжета на нашия простор... беше нисък, като твоя, да й е удобен... и искаше да увисне... Да увисне, да я стегнат въжетата веднъж завинаги, да я няма... Не издържаше... и аз с нея... Повече не издържаше... разбираш ли?

Наведе се, взе ръката й, целуна я и излезе. Забравена, неприхваната,  вратата на стария асансьор трясна.  Фила стоя дълго в тъмното антре. Сълзите се стичаха, стичаха и попиваха в яката на мекото й поло.

Не получи вест от Камен. Никога. Все едно, че не го беше срещнала. Не беше влизал в живота й, в стаята, на балкона. Не бяха стояли заедно до простора. Нейният удобен нисък простор.

Мъничък като за Мънички. 

Pin It
Люба Александрова
Люба Александрова (род. 1942) е завършила химическия факултет на СУ „Климент Охридски“. Специализира в областта на приложната екология. Публикувала е в сп. „Пламък“, „Жената днес“, „Отечество“. Авторка е на стихосбирките „Безоброчно“, „Камъче в обувката“, „Холограма“, „Това, което е“, „Случва се“. Носителка на наградата „Народни будители“ за 2010 г.
Други статии от този автор

Посетители

94

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 3 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 3 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 3 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020