Не са само корейците, които бягат към топли и евтини страни. Линда, моя американска приятелка, с която се намерихме в Субик, е живяла с мъжа си пет години в Еквадор – цели колонии от германци, швейцарци, новозеландци и всякакви от скъпите страни са се преселили да живеят на топло и евтино, разказва тя… Всеки иска в края на живота си да се почувства цар. Нова, но трайна тенденция… Гледано от тук, се вижда едно великанско преселение на народите в световен мащаб, като че ли никой не иска да остава завинаги там, където е роден. Американците пристигат на тумби, на тумби и се закотвят тук, без намерение да се връщат някога. Филипинците с радост си сменят местата с тях и заживяват в Новия, вече не толкова нов свят. В различен етап от живота са, разбира се, но резултатът е, че понятието „родина“ постепенно губи значение и излиза от употреба. 

Автор(и): Наталия Бояджиева

– Това е особен апарат – каза офицерът на пътешественика-изследовател и хвърли почти възхитен поглед към очевидно добре познатия му уред.

Пътешественикът, изглежда, само от учтивост бе приел поканата на коменданта да присъства при екзекуцията на един войник, осъден за неподчинение и обида на началника. Тази екзекуция навярно не предизвикваше твърде голям интерес в наказателната колония. Поне тук в дълбоката, песъчлива долчинка, затворена отвсякъде от голи склонове, освен офицера и пътешественика, се намираха само осъденият – глуповат човек с широка муцуна, мръсни коси и занемарено лице – и един войник, хванал в ръце тежката верига, в която преминаваха малките вериги, свързващи осъдения за глезените, китките и шията и освен това съединени помежду си с други допълнителни вериги. Впрочем осъденият имаше такъв кучешки покорен вид, че навярно можеха да го пуснат да се поразходи по склоновете, а преди началото на екзекуцията трябваше само да му свирнат и той щеше да дотича.

Пътешественикът не проявяваше особено любопитство към апарата и почти безучастно крачеше насам-натам зад осъдения, докато офицерът извършваше последните приготовления – ту се завираше под вградения дълбоко в земята апарат, ту се изкачваше по една стълба, за да провери горните части. Тази работа всъщност би могла да се възложи на някой техник, но офицерът я изпълняваше с голямо усърдие – било защото беше особен привърженик на апарата, било защото по други причини тази задача не биваше да се поверява на никого освен на него.

Автор(и): Франц Кафка

За една епидемия от (не)човешко ослепяване

Заради страховитото и почти пророческо звучене от днешна гледна точка на романа „Слепота“ на португалския нобелист Жозе Сарамаго идва предложението с избран откъс, представляващ малка част от бруталната алегория на едно общество в разпад по време на пагубна епидемия от слепота с необясним произход. Редица дълбоки и стряскащи прозрения за крехкостта на колективното битие, което верижно се срива с всеки нов ослепял; интензивно следващи се апокалиптични картини, които все повече и повече сгъстяват усещането за това колко илюзорна е сигурността на съвременния живот; бързата загуба на човешкия облик у хората, водеща до прогресивно оскотяване – всичко това, страница след страница, внушава тягостна безизходност от гибелната ситуация, за която никой не е подготвен… И все пак, макар и концентрирана в единствената жена, по някакъв чудодеен начин съхранила зрението си, надеждата за изцеление не ни е съвсем отнета. Мъдрото и самоотвержено присъствие на тази жена, нейната непоколебима отдаденост на грижата за околните, заразяват с хуманност, мобилизират дори и по-слабо волевите натури и подклаждат вярата във възможността за бъдеще чрез въздигащата сила на ЗРЯЩИТЕ…

Вера Киркова – преводач на романа „Слепота“

Автор(и): Жозе Сарамаго

Онази нощ часовете ме пробягваха, безсънни стрелки. Исках само да се забравя. Излегнат така, не чувствах друга липса, освен може би смъртта. Не внезапната и безвъзвратна. Другата – сезонната смърт, зима, подривана от бунтовен цъфтеж.

Декемврийският зной ме заличаваше, втренчен само в топенето на леда в чашата. С кубчето лед си приличахме, преходни и то, и аз, превръщащи се в изходната материя, от която бяхме съставени.

Точно тогава тя влезе. Беше жена с прями очи, които навлажняваха стаята. Взе да блуждае наоколо, сякаш не вярваше на собственото си присъствие. Прокара пръсти по мебелите с разсеяна нежност. Дали пък не бродеше насън, тази действителност не ѝ се струваше твърде привидна? Исках да ѝ обърна внимание, че е сбъркала, че това не е съответният ѝ адрес. Но тишината ме предупреди, че тук се сбъдва съдба, пресичане на неотменните провидения. Тогава тя седна на леглото ми, намести се изящно. Без да ме погледне, се разрида.

Не се овладях – милувките ми вече се стелеха в скута ѝ. Тя се излегна по подобие на земята в зачатие. Тялото ѝ ми се открехваше. Ако бяхме продължили, щяхме да стигнем до край. Но в подстъпите се побоях. Тайни гласове ме възпираха – не, не бива да се поддавам.

Автор(и): Мия Коту

Света Богородица Прозорица, да.

Всички в очакване пустотата да стане още по-пуста.

Опразнена от онова, което вдъхва страх.

Маски Луи Вюитон, 199 долара.

В жълтеникава, много елегантна кутия.

Вътре – плик със същото име: Луи Вюитон.

Обещава бижу, но е кафява маска среден размер.

Размер С от среден или от Страх?

Да си представим размер С.

Размер на Страха.

Света Богородица Прозорица да ни пусне навън, молят се някои, без да помръдват устни.

Само с очи.

„Криволичат великите хора и реките,

Криволичат, но към целта си.“

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.

В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ – саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби – това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.

Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете ѝ страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите – класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте – за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).

Автор(и): Варлам Шаламов

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Автор(и): Оскар Уайлд

Обява в сайт за хороскопи.

„Бягайте от притесненията.

Осигурете повече място и безопасност в електронната си поща.“

Астрономията иска да бъде модерна, а не е в крак с опасностите.

Сутрин. Съобщението:

„Андреа Бочели ще изнесе концерт на Великден в (пустата) Миланска катедрала“

Ще пее Аве Мария от Бах. В 18 ч.

Бах преждевременно е разбирал нещата.

Просветляваща музика – звуков хороскоп.

„вървях из улиците и атмосферата, пристигах и се сбогувах“

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Човек № 486 починал в Мадридска болница.

Списъци с починали.

Списъци с избрани книги.

Списък с места за посещаване след чумата, когато прокудим тревогата, а не телата.

Във вестника десет страници с портрети на хора с две дати.

Яков Стайнберг, израелски поет: „тази нощ приличаме на горящ град“.

Трябва ми марля за рани на хора и животни и преглеждам линк.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Само лекарите доближават болните.

Само свещениците доближават мъртвите.

Два вида смелост.

„електричеството освети примирените неща“, стихът на Друмонд.

Един лекар в Испания казва: никому не пожелавам това.

И се разплаква.

В Испания блуждаят старци, не знаят къде да идат. Нямат близки.

Линейки и ковчези.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

 НАСА прекрати изследванията на луната.

Матео яде спагети до прозореца към улица „Виторио де Сика“.

Сика беше режисьорът на „Крадци на велосипеди“.

В Ломбардия една жена вика името на Паоло.

Един болен в ломбардска болница гледа лицето на жена си и брат си на айпад, високо вдигнат във въздуха от белите ръкавици на лекаря.

Хотел Мариот е превърнат в полева болница.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Аз съм съвестен гражданин от селски тип. Кротко си стоя вкъщи и спасявам света. И от дома, за щастие, мога да упражнявам любимото си занимание (професия) – да играя шах. Но, оказва се, не съвсем, не съвсем…

Умувам върху интересна кореспондентна партия. Варианти много, но аха, аха да преместя нещо и чувам гласа на Генерал Мутафчийски… И подскачам. А, както вече писах, аз съм съвестен… Викам си: „Ще питам. Няма начин.“.

И питам: „Генерале, може ли да направя ход с офицера?“. И веднага получавам контра-въпрос: „Друг офицер имаш ли на дъската?“. Казвам: „Имам, да, два са. Аз обичам да играя с офицерите. Пазя си ги.“. А той отговаря: „Значи, 2 офицера х 5 000 лева = 10 000 лева. Мести, ако искаш…!?!“.

Автор(и): Деян Димитров

Невероятно, наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за лечебен специалитет, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената ѝ форма. Във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден-днешен.

Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше да прочета, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината от поредицата „предварителни симптоми“, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.

Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам това. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах „аденопатия“ и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи подир кръгло две недели. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея — аз бих могъл да живея още ред години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двадесет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.

Автор(и): Джером К. Джером

Паметта му започна да се възвръща.

Той отново навлизаше в живота от небитието.

Вдъхна мириса на земята и нощта и чу шепота на дървесата върху насипа. Лекият ветрец, който караше листата да шумолят, го докосна с меките си нежни пръсти, сякаш проверяваше не са ли счупени костите му и дали няма синини и драскотини.

Приседна, като се опря с ръце о земята, стараейки се да запази равновесие, и се загледа в тъмнината.

Нарича се Хендърсън Джеймс. Той е човек и седи някъде на планетата, която се нарича Земя. На тридесет и шест години е. Известен е в своя кръг и е добре обезпечен. Живее в дома на родителите си на Самит-авеню. Напълно приличен район, макар и загубил през последните двадесет години част от шикарността си.

Автор(и): Клифърд Саймък

Подготвям в главата си менюто за предстоящия шабат. Трябва всички да бъдат доволни, а те са много. Милост и надежда е моята мисия. Прекрасната ми снаха Анастасия, дошла в семейството ни от недрата на Сибир. Обичам я. Каквото и да се случи между нея и моя любим син, тя ще си остане завинаги майката на моя внук. Нир, съпругът на дъщеря ми, работещ като булдозер, раздал с щедрост лазура в очите на моите внучки Лирика, Ника, Елия. Той също ще остане завинаги в сърцето ми, както и неговото семейство, с което общуваме като глухонемите, но някак се разбираме, с помощта на синкопите в сърцата ни. Така разговарям и с птичките, скрити в клоните на това дърво. Един шарен дребосък се приближи нахално към мен и ми се скара. Бях посегнала към поредната непозволеност. „Само още една цигарка, помолих му се – прибирай се в клоните, ще събудиш целия квартал…“ Загърнах се с шала, а той пак се нахвърли: чирик! чирик! „Добре, добре, няма повече, успокой се, шабат е… Отивам при сенките от миналото…“

Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова

По заповед на Лак-Ифар-ши Яст бил издигнат Дом на смъртта, който съществувал един период и половина.
Ако някой линг, носещ червения знак на пълнолетието, искал да прекъсне нишката на своя живот, той идвал тук. И повече никой не го виждал…
Тоя Дом бил построен от един механик на име Велт. И същият тоя механик го разрушил.“

(„История на планетата Сим-Кри“, списък 76, раздел 491)

„Окончателно ли е твоето решение?“ Надписът се простираше по цялата врата отдясно наляво. Покритите някога с жълт олин букви бяха олющени и потъмнели. Прахът, който проникваше навсякъде, се стелеше по тях и образуваше тънък слой. Металната рамка на вратата, облечена в пластмаса, беше изпъстрена с набързо направени надписи. Оставили ги бяха тези, които бяха влезли през тази врата, за да не се върнат никога. В ъгъла се издигаше купчина предмети, хвърлени от хилядите, минали оттук: апарати, които показваха времето, гривни, метални кутийки за зърна от кан. „Окончателно ли е твоето решение?“ На въпроса трябваше да се отговори. Само с една дума. Велт се побави за миг, като се мъчеше да успокои своето разбушувало се сърце, и едва чуто промълви:

– Да.

Автор(и): Герман Максимов

Към Русия, като към никоя друга посока на света, обикновено тръгваме, въоръжени до зъби с клишета. От Хотят ли русские войны до Москва слезам не верит. Предчувствам, че ми предстои среща с тези двете. Но и с други: за най-великия народ, преживял и победил войната; за най-четящите хора; за най-огромните пространства и най-широките славянски души… За крепкия руски студ; за почти религиозния пиетет към изкуството; за най-добрата музикална и филологическа школа. За зловещите Сталински репресии; за отчаяния алкохолизъм на една нация; за авторитарната машина, която мачка свободния дух; за нищожността на човешкия живот, който копейка не струва тук, в безкрайните степи от Урал до Сибир. И никога не е струвал. Нито по царско, имперско, нито по болшевишко време. Особено днес. Четох някъде, че около двайсет милиона човека (без никой да знае точно колко) в днешна Русия живеят в изоставени железопътни вагони. Бездомници, просяци, работещи бедни. Живеещи в градове и села, които ги няма на картата. Има и още клишета, от които на човек му нагарча в гърлото. Които го правят досадно спокоен, но затова пък гузен. За кошмарната бюрокрация, с която и царизмът, и болшевизмът са се чувствали комфортно. За чудните, чувствителни и състрадателни хора, които не са родени да живеят сами, а обичат да се тъпчат в комуналки, продължават да си говорят на товарищ, а жените на девушки, въпреки възрастта. Пишат с тебешири и смятат с дървени сметала. Страната на контрастите? Империята на злото? Когато човек тръгне да проверява валидността на клишетата, обикновено се проваля. Точно затова го прави.

Автор(и): Евдокия Борисова

Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да заспи отново внимателно, на пръсти се измъкна от притихналата къща и бавно пое към механата.

Фамилните къщи, от които се състоеше хотелският комплекс, бяха досущ еднакви, общо десет на брой, разположени на две нива. По пет къщи на ред. Тяхната се падаше на горната редица, най-крайната, току до гората и най-отдалечена от механата.

Всички къщи бяха заети, доколкото беше разбрала, и сега в този безбожно ранен час нямаше жива душа навън. Кая прекоси необезпокоявано и без да бърза прясно окосените морави пред къщите, стигна до края на горната редица и заслиза по каменните стъпала, залепени от външната страна на механата.

Щом стъпа на чакълестия път, обрамчващ целия комплекс, зави надясно и след три крачки се озова в подножието на механата. Погледна нагоре, присвивайки очи, за да фокусира, но от мястото, където беше, не се виждаше нищо. Дали изобщо е отворена толкова рано, усъмни се за момент, но все пак пое по масивните стъпала, водещи към чардака.

Автор(и): Дияна Тончева

Баба ѝ говореше забавено, леко завалваше думите. Кая си помисли, че това вероятно се дължи на лекарствата.

Загледа се в ръцете ѝ, безпомощно отпуснати в скута. Наистина изглеждаха отънели.

Не знаеше какво да ѝ отвърне. Какво можеше да ѝ отвърне?

Преди два дни баба ѝ се обади по телефона. Звучеше разстроена.

– Кайче, Мати тука до мене плаче за теб. Ей го на – плаче.

Кая отведнъж усети някакви хладни тръпки в стомаха си.

Автор(и): Дияна Тончева

Тази сутрин, веднага щом се събуди, момчето беше изтичало да нагледа кученцата на двора и откри едното мъртво. Изглеждаше като заспало – очичките му бяха затворени – и в първия момент момчето се заблуди. Но много скоро разбра, че кученцето не спи.

Майката я нямаше, сигурно се скиташе, както обикновено, някъде из селото. Откакто спря да ги кърми, почти не се връщаше при тях. Другото кученце, братчето на умрялото, не изглеждаше добре – лежеше на една страна и издаваше хрипове. Сигурно и то щеше да умре, помисли си момчето неволно.

В онзи момент, по тънката пижама на крокодили и маратонки на бос крак, още сънено и стъписано от смъртта пред себе си, то твърдо реши, че ще се държи като мъж. Няма да се разстройва, няма да плаче. Ако се наложи, ще се стиска и толкоз. Едва ли е толкова трудно. Ето баща му – нямаше спомен някога да го е виждало разплакан.

Автор(и): Дияна Тончева

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния ми живот: историята на раждането и отглеждането на двете ни деца, Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно: Паул и майка му, Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и, бих казал, огромна любов (разведен съм с Дорейн от около 15 години насам и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство за приятелство, разбиране и взаимна подкрепа). Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“.

Историята, искам или не, ще се върти основно около Леа, но самият аз я схващам като история на цялото семейство. За всички онези сред вас, които са имали съдбата (и изпитанието, и привилегията!) да станат родители на невроспецифични деца (ще поясня това изключително важно понятие след малко), то със сигурност е нещо, което едва ли се нуждае от обяснения. Там, където се роди такова (или такива) деца, всичко останало по неизбежност отива на заден план.

Автор(и): Златко Енев

Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, усещаше, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, заразоносители, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в агония. Колко хубаво, че съпругът ѝ беше достоен човек и се грижеше за нея. Все пак тя би предпочела да спи сама в стаята си, където всичко бе нейно и бяло – подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, цветята. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът ѝ беше старомоден, държеше на семейството. Все пак Мана бе дочула за някаква дама, но фактът, че панталонът ѝ имаше двоен ръб, макар и едва забележим, извика у Мана единствено сиво презрение. Сега и до края на живота ѝ Витан щеше да бъде източник единствено на вируси и стрес.

Автор(и): Здравка Евтимова

Събуди ме сутрешният глад. Изправих се на крака и разкърших снага. Отърсих сламата, полепнала по четината ми. Заврях зурла в каменното корито и предъвках остатъците от фуража по дъното и ъглите му от предния ден. Да, да, явно това беше причината за мрачното ми настроение.

Бях шопар с известна слава в района. Водех се на държавна служба в Трудово-възпитателното училище в село Враня стена[1]. В него превъзпитаваха момичета на различна възраст с неморално поведение. Независимо от етикета, който им бяха лепнали, те бяха с добри души и аз ги обичах. Храната ми сервираха винаги навреме и топла. Изключенията бяха рядкост. Дори да бе от предния ден, пак я подгряваха. Наричаха ме Червения полковник. Чинът ми ги задължаваше да имат такова отношение към мен не само за храната, но и за някои порядки в училището; издаваше и цвета на партийната ми принадлежност, но моите съпартийци не разрешаваха на местните селяни да ме наричат Червения, за да не се уронва престижа на партията. Направиха го много ефикасно – с тоягата – основния им метод на убеждение. Останах само Полковник. Аз, също така съм единственият нерез в страната, който е прочел „Животинска ферма“ на Оруел. Знам някои глави наизуст. „Седемте заповеди“ от нея все още цитирам без запъване. Добавен към чина ми, този факт от биографията ми оборва безусловно каквито и да е злословия по мой адрес. Сега обаче, след Промяната и от както се появиха слуховете за затваряне на училището, нередностите зачестиха.

Автор(и): Ванцети Василев

Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна, отчето ѝ нареди да махне плода, противно на Божиите и човешките закони. Как пък не, извини се Маркиняш и закърши ръце в протрития плат на полата си, откъде-накъде ще рискувам да горя вечно в ада. Отчето я разтърси така, както вятърът – бостанските плашила, има ли по-голям ад от тримата ти недъгави вкъщи. Маркиняш навири корем, ако не бяха неведоми пътищата Господни, бурята нямаше да събори църковната стряха, а да пощади кръчмата, сякаш мъжете не извършват много от греховете си точно в това свърталище. То и сега често нямате и залък да сложите в устата, но ще дойде време, когато ти и мъжът ти ще останете без сили за работа или поне когато ще трябва да се отчетете пред този, който управлява всички нас, кой ще се грижи тогава за тия нещастници, попита отчето и тъй като не получи отговор, рече по-направо, започвам да мисля, че ти и мъжът ти сте по-големи безсрамници от Палмира Мойра, чиито девет копелета, всичките от баща ѝ, се родиха здрави и читави, все някакъв грях извършвате ти и мъжът ти, трима недъгави ми се струват показателно наказание, отърви се, докато е време, от онова, което порочно расте в утробата ти, и занапред, когато плътта подтикне мъжа ти към съвкупление, ставай от леглото и коленичи за молитва.

Автор(и): Дулсе Мария Кардозо

Тео я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече се съмняваше – дали тая е с всичкия си. Тънка, дълга връв – но най-удивителното беше, че тя непрекъснато ядеше. Казваше се Мария, по дяволите, такова хубаво име и такава огромна уста. Работеше в библиотеката на половин смяна, след това миеше стълби, косеше със стара шумна като оръдие електрическа косачка парцелите на софиянци, чистеше къщите им, къпеше болните баби от градчето, уж искала да учи нещо в София – бе чул Тео.

До преди седмица-две не беше такава. Зърваше я с чаша кафе в ръката. Вперила поглед в един дълъг тип – развлечен, мургав, който работеше при Тео. Монтираше машините и винаги имаше претенции – прашно било, топло било. Тео го уволни, разбира се.

Автор(и): Здравка Евтимова

През септември 1959 г. аз и по-големият ми брат, Шефкет, бяхме записани в начално училище по френски език в Швейцария. Баща ни, Гюндуз – турски инженер с талант за математика – беше нает да работи за IBM в Женева, и откак бяхме пристигнали от Истанбул през юни, майка ни, Шекюре, отчаяно се опитваше да ни научи на френски. Френският ѝ беше добър – беше научила езика при монахините в Dame de Sion, католическо училище в Истанбул – но тя не беше педагог. Трудно беше да се наложи каквато и да е дисциплина на две непокорни момчета на седем и девет, а още по-малко пък заедно с това човек да ги научи на нов език.

В града имаше много деца на чужденци като нас, които не говореха френски; виждахме ги на брега на Женевското езеро, в парковете, по улиците. Със сигурност в крайна сметка щяхме да научим езика, дори и ако само говорехме с другите деца в училище? Майка ни беше достатъчно заета, като се опитваше да се справя едновременно с нас и с домашната работа; сигурно нямаше да е толкова важно, че не сме успели да научим езика от нея.

Автор(и): Орхан Памук

Бунтовният дух на Париж ме обзема още в автобуса на път към пистата. Странно или не, асоциацията се навява от циганка с дънести шалвари и елече, с непроницаемо лице, което не изразява никаква емоция, пол или възраст. Забрадката ѝ, предизвикателно омотана и завързана над главата, напомня формата на червена якобинска шапка. Разбира се, ефектът е случаен. Една зловеща нова Мариана, повела народа към неизвестното. Marchons, marchons! Видът ѝ се подсилва от гигантска брадавица на горната устна, покриваща почти изцяло долната част на лицето, скрито в сянка. Оглеждам се за гилотината… С нечистата си кръв да напоим браздите, нали така се пееше в най-прекрасния химн с възможно най-ужасяващия текст. Очите ѝ не изразяват нищо. Съвсем нищо. Дори не страх или агресия, примирение или отрицание. Не говорим за страдание и болка. Просто нищо. Тъпота и безразличие. Някакво атавистично желание за присъствие в охолния свят на другите, ей така, напук. Защо е тръгнала тази жена към Париж в навечерието на Коледа? Кой я очаква, какво ще прави в сърцето на цивилизацията? Роднини ли има там? Ще краде, ще проси, ще получава помощи, ще напомня постоянно за себе си, проклети да сте, вие сте виновни, че съм такава, че съм аз.

Автор(и): Евдокия Борисова

Не знам за турското, византийското и съветското, но доматеното владичество е безспорен факт по нашите земи. Животът на българина минава под знака на това индианско растение, бих казала, целогодишно. И сме се превърнали в същински индианци, които се кланят на соларното божество Домат, сигурно е за добро, не знам. Доматът не просто управлява аграрния ни цикъл, той влиза в ежедневната логика на човека, в летния му дневен ред. Хайде да ходим на опера в Летния театър, предлагам на леля ми. „Не мога, на Галата сме, поливаме доматите.“ Хайде утре на театър? „Не може, толкова много сме обрали, ще консервирам.“ А на джазфест няма ли да ходим тази година, нека послушаме. „Не става, подменяме изсъхналите корени с нови, да назреят за есента“. Доматите, доматите, доматите. Шт, стига вече, не искам да те слушам повече! Нима доматите ще диктуват живота ни? Позволявам си да повиша тон. Кратка пауза. Тя ме поглежда ме гузно. „Ама пък какви тикви са се натъркаляли… За тикви нали може да говорим… или поне за тиквички?“ Вдигам ръце. Томатоу адженда сетинг, какво да се прави. Лято е.

Автор(и): Евдокия Борисова

Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките ѝ се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

 Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.

Автор(и): Мюмюн Тахир

„Моят Шабат“ е третата част от бъдещата ми книга, която има работно заглавие „Аврамов мост“. Захванах се да я пиша заради моите внуци. Те са родени и живеят извън България и допускам, че никога няма да научат подробности за корените на моята фамилия. Това е драма за мен. Защото в еврейската традиция животът започва и завършва със семейството.

Защо „Аврамов мост“? Родена съм в Бургас. Родът ми обикаля по тези места от по-миналия век. И днес, ако пътувате по посока към Малко Търново и преминете през малкото градче Средец /някога Карабунар/, ще видите един мост, който се казва „Аврамов мост“. Той е кръстен на името на моя прадядо Аврам. Защо? Ще разберете, когато прочетете книгата.

Автор(и): Вивиана Асса

Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения кошмар в разигралата се драма на огъня преди повече от две хиляди години. Включително и сега, в миговете, когато юнското слънце щедро сипе жар върху главите на горките туристи. Елате тук в някоя късна, дъжделива ноемврийска сутрин. Но, не… тогава пък възприятията ви ще бъдат потиснати от липсата на слънчева светлина. Все пак Помпей трябва да се преживее в неговата автентична огнена жар. Ако издържите, обиколете го целия…

Това е град-приказка, който разказва легенди – цялата антична митология ще прочетете по стените му, истории известни и не чак толкова, стенно обилие от багри, форми и нюанси, организирано в сложни хуманни, флорални и животински композиции, в полутонове, в активна динамика и перспектива. Да, скъпи ми Паоло Учело, точно така, и в перспектива. А времената са малко преди и малко след Христа. Предупреждавам – това е огромно пространство, пригответе се за дълго пешеходно пътешествие. Помпей е голям. Представях си го почти като развалините на Плиска или Преслав, най-много Търново? Но не. Имайте предвид, че за осем-десет часа само ще го пробягате. При това не целият. Няма да го разгледате. Засега е разкопана малко повече от една трета от него. Колко ли още чудеса и легенди крие земята тук?

Автор(и): Евдокия Борисова

Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че дойдох да се видим – нали си бяхме обещали, че ще бъдем заедно, докато усетим, че чувствата си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е така, но ти си най-скъпият ми човек. Не знаеш колко се вълнувам, когато те търся, и какви неща искам да ти кажа – с какво нетърпение очаквам срещите ни, как едва сдържам желанието да те докосна, дори и само за миг, да те гледам, да те слушам…

Автор(и): Мюмюн Тахир

Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.

Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…

Автор(и): Златимир Коларов

„Гответе се за женски десант на острова на Афродита.“ Това съобщаваме на мъжете си и ги напускаме за четири дена. Дванайсети април е, денят на космонавтиката. По пътя към аерогарата Пламен го глобяват за превишена скорост, „ее-е, то не може хем вкупом от харема си да се отървеш за цели 4 дена, хем да не си платиш за удоволствието“, клати глава на себе си и облекчено въздъхва в мига, в който ни поглъща търбухът на Терминала. В шест, нула нула, вече сме в самолета на Уиз еър с полет от Варна за Ларнака. Ухилени сме до уши и наредени една до друга на седалките като гърненца. Чернокоса, меднокоса и кестенява с русо омбре. Пишете я блондинка, за нейна утеха, най-младата от нас, но пък прекалено и нахално умна, затова на помощ идва изрусяването. Марти, Кадриш, аз. Надяваме се да литнем навреме, е не чак в космоса, но все пак достатъчно високо, за да кацнем някъде към осем и нещо сутринта в Кипър. Седим една до друга, стегнали коланите, накипрени като за острова на Киприда. Насадени в самолета и твърде доволни, „като куче в каруца“ – казваше майка ми, когато искаше да изобрази върховния кеф. Щото на кучето, каква му е работата? Да тича пред и след каруцата. Друго е да се пести енергия, „насадено“ удобно в каруцата, просто да го возят, а то да пръхти с изплезен от щастие език. Литваме, пърррр-пър-право в облаците. И дано да няма турбуленции.

Автор(и): Евдокия Борисова

Случва се и това, читателят да продължи недовършеният път на героя. Някакви си 40 години след като Великият поход на династронавтите, който трябваше да сложи край на апартейда в Южноафриканската република, завърши на граничния пункт, аз, Фани, интербригадист и санитар, летя към ЮАР.

Вярно е, че в интернет прочетох информация от момиче, очевидно играло ролята на Фани при филмирането на „Федерация на династронавтите“ и „Великия поход на династронавтите“, което, уточнявайки годината, в която е снимана продукцията, казва „Аз съм Фани, било е 1984 година“. Вероятно има много Фанита, даже съм сигурна, че ги има, защото и двата тома на книгата продължават да се предлагат при антикварите, и то не на ниска цена, в единствените им издания от 1963 и 1964 година, и поне тези, които аз си купих досущ приличат на моите, дадени някому и невърнати – с изтрити от много прелистване твърди картонени корици, с пожълтели по края, от многократно полаганите читателски пръсти, страници. Със сигурност има и други Фанита, но и аз съм Фани. И през 2006 година съм на път да завърша приключение, започнато от илюстрираните от Борис Димовски страници на „Федерация на династронавтите“ в самотата на една детска болнична стая, в която си най-малкия. Самотата, в която за първи път откриваш силата на книгата, която четеш сам.

Автор(и): Фани Ц уракова

Посетители

71

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Сийка Славева писа Още
    Невероятно точна... преди 11 часа
  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 1 ден
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 2 дни
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 4 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 5 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 3 седмици