Отраснахме къща до къща на улица „Кукуш“, разделени от една нисичка стена. Тухлите в нея бяха подредени шахматно, само ъгълчета им се застъпваха, и дупките по нея бяха точно толкова големи, колкото и самите тухли. Ролята ѝ беше по-скоро да бележи някаква въображаема граница, отколкото да разделя.

Така и я възприемахме – като въображаема. Прескачахме а по всяко време, без да имаме нужда от конкретен повод. В техния двор изучавахме бараката с инструментите. В нашия играехме кегли или се люлеехме на зелената метална люлка, на която имаше място за две деца, които да седнат с гръб едно към друго, ала ние рядко сядахме, почти винаги стояхме прави, лице в лице, и се редувахме да засилваме люлката с леко приклякване, аз, той, аз, той, аз, докато държачите започнеха да се удрят в опорната греда, а дядо ми се провикваше, ще я счупите бе, маскари с маскари, а ние съвсем леко забавяхме темпото, успокоявахме ритъма, преди отново да излетим към небето. Точно там научихме таблицата за умножение, за нула време, съвсем като на шега, пак двамата заедно, сигурно защото умът полита къде-къде по-лесно, докато и тялото е в полет.

Автор(и): Манол Пейков

1986. Аз съм на 25 години. В мазето на кооперацията, в която живеех тогава, на две крачки от университета, бяха се завъдили доста котки, а от тях навсякъде плъзнаха бълхи. Просто да подлудееш, събуждат те бълхи през втората половина на 20 век! Видях се в чудо, по едно време се обадих в СНП (така се наричаше тогавашната санитарна служба) и поръчах да дойде специален екип, който да напръска долу в мазето. Дотук всичко добре, само че имах глупостта едновременно с това да сложа бележка на входа, в която съобщавах на маститите си съжители (все големи клечки, кооперацията беше баровска) какво съм направил. Че и се подписах най-отдолу.

Автор(и): Златко Енев

Една мисъл обаче не ме напуска. Все повече деца се превръщат пред очите ми в категорични граждани. След Грета Тунберг всеки петък на софийския булевард Витоша се събират от месец време гимназисти. И те си искат планетата. Минувачите бащински им се усмихват, като попораснете, ще забравите да викате и ще станете като нас. Ще са ви сладки и вкусни ресурсите, апетитът ви ще е пораснал. Ще се возите на бързи коли, а климатичните промени кучета ги яли. Моето поколение, например, повече четеше книги за италианския ренесанс, пишеше рецензии за балкона на Ромео и Жулиета и насън да го пипнеш можеше да изрецитира Шекспиров сонет – ако се налага. Обаче останахме посредствени граждани. Времето на тоталитаризма изтичаше пред очите ни, но къде ти да вдигнем плакати срещу нещо!

Автор(и): Юлиана Методиева

Следващите текстове представляват рехава сбирка от мисли и наблюдения, появили се хаотично по различни времена и поводи.

Като бях дете, в моето малко градче турци, българи и цигани живееха заедно (ако и не непременно в обятията едни на други), та една цяла година седях на един чин с циганче. Види се, бай Тошо отрано се беше усетил с туй малцинство и ги беше „прекръстил“ още преди Европата да за почне да му се кара, та момчето се казваше (и все още се казва) Илия, макар и да предпочиташе името Алико. Аз бях доста криво хлапе и, де ме прощава добродушният Илийчо, много го дразнех, като все му виках „Илия – циганска филия“ (да ме питаш откъде съм я изкопал тая дивотия). Карахме се ние двамата, та от време на време се и посбийвахме, но, гледай ти – сега, повече от тридесет години по-късно, се поздравяваме най-приятелски когато се видим при редките ми посещения в къщи. Та даже се и прегръщаме, ако щете ми вярвайте. Илия малко се е повпиянчил, горкият, но инак си е все същия веселяк и аз си умирам от смях с неговите лафове. Такива ми ти работи. Да ме пита човек защо не съм се научил и аз като хората да мразя истински...

Автор(и): Златко Енев

На Живко Желев

НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА не, а от отношението
към него, не ми е брат и нямам чувство, че сме сестри
от две - три майки, не ми е никакъв да го обичам, да
го закрилям, да се втурвам да го пазя - един познат
от многото познати: плачат, молят се, понякога се
хилят, не ми е никой, за да го бисирам, да го къпя или
подсушавам с топла кърпа, не ми е никой – казвал
съм му здрасти, как си, купи ли си тази книга, искаш
ли да пием бира, не ми е никакъв, преспивал е при мене
тъжен, не, дори изплашен за черния си дроб и
бъдещето днешно, за влака, който тича срещу влака,
за някаква жена, която ражда, за сто и пет милиарда
мили случки, за уличната кучка, може, браво, и си
влиза в старите обувки, вонящ по неговия нервен
начин, и ще си ходи, хайде, стига, вратата хлопва,
друга се разтваря на пирони, душата на пирона пита:
как си, две-три капки имаш ли за мене, да бе, да бе,
голяма суша, ръждясала съм от пъпа до устата, знам
давай, и недей да плачеш, повече ръждясвам, моля,
добре че си живот, обичаш всички мои, добре че си
живот, че можеш да се движиш, добре че си от друго
естество и нямаш нищо...

Автор(и): Румен Леонидов

Ницше беше го формулирал така: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да остава при самото себе си и да не гледа назад. Именно, именно. Откак се помня, само това се и опитвам: да избягвам болката. Да, да, да: човек съм, без особени мераци за „über“ отпред. Но въпреки това всеки път, когато животът ме превърне в болезнено кълбо от нерви и заквича като нарицателното настъпено псе, и започна да се проклинам за това и онова, и по-онова, тоест за всичко, което ме е запокитило във водовъртежа на това удавническо усещане, липсата на земя под краката… Да, всеки път, някъде из задния двор на съзнанието ми винаги започва да мъждука и нещо друго, нещо, което съм неспособен да формулирам другояче освен като особения мазохизъм на човека, лишен от избор – онзи, който винаги е принуден да майстори живота си от онова, което е останало след поредната катастрофа, поредния провал…

Автор: Златко Енев

Ще нося пола. Дълга до земята, широка като лъка. Ще гледам денят да е летен, за да може вятърът нежно да милва гениталиите ми.

Искам това, за когато съм жена, защото го искам и сега, докато съм мъж, но не мога да си го позволя, защото за съжаление в София е опасно за мъж да ходи с пола поради евентуални близки срещи от много тъп вид, с изключително срамни потребители на футболни отбори, Хитлер и омраза от всякакъв род.

Автор: Стефан Икога

Мълча и си трайкам като нарицателния заек в голо поле, откъде ще ме удари някой зъл куршум, все това ми е на ума. Възраст, казват хората. Няма по-голям тиранин от опита житейски на тоя свят. Знам, че няма по-добър начин да поканиш злото от това да му покажеш, че те е страх от него, но въпреки това не мога да се надвия, страх ме е и това си е. Страх ме е, че ще оставя душата си в ръцете ти и след това пара-парче не мога събра, хем да не ми е за пръв път? На твоята възраст всичко е толкова лесно – изпуснеш един влак, качиш се на друг, колко му е, хей, поле широко? А какво прайвам аз, ако ме направиш на парчета, а? Ще мога ли да се изправя отново, ще събера ли душа, ще оцелея ли? Не че си правя илюзии някакви – и да се опъвам, и да не, все тая. Друг шанс едва ли ще ме пресрещне вече, то да бяха само годините, ами характера чворест къде да го крия, какво да правя с него, като прогонвам всичко живо през девет планини, щом само се докосне нещо до мен и се убоде на бодлите, корави и дъъълги, майко мила.

Автор: Златко Енев

Толкова сте много, навсякъде сте, а всъщност толкова малко, нищожно… пространството ехти, сякаш току що ударено у гонг. Всичко дава вид на нещо с плънка, но в момента в който го захапах то се схруска и изчезна в небитието. Полюшвам си тихичко краката на перваза и наблюдавам гноясалите облаци, които като космичен кораб са обгърнали целия ни прашен град. Мисля си за какво ли не, боря се срещу какво ли не…правя опити да си обяснявам. Опити…

Автор: Ива Тихолова

Как е възможно вечерта да слушаш Шуберт, а на другия ден да хвърляш живи хора в пещите? Според Джордж Стайнър обяснението трябва да се търси именно в Шуберт: колкото повече се култивира човек, толкова повече се отдалечава от хората. Това е есенцията и на „диалектиката на Просвещението“ на Адорно, който пък открива нейната ядка у циничния просветител маркиз Дьо Сад: „Сама по себе си жестокостта е просто издънка на изтънчеността и колкото повече душите ни се проникват от последната, толкова по-страшни кръвопролития извършваме.“ Перспективата, която открива утешителната мъдрост на Йохан Хьойзинха: „За щастие човекът няма последната дума“, остава непрогледна за онези – мнозинството днес, – които веднага ще попитат: „А кой тогава?“

Автор: Стоян Гяуров

Разбирам, че няма как всичко, което ще ви кажа след малко, да не прозвучи някак, простете, едно такова сополиво, но въпреки това не мога да не го напиша. Просто наоколо няма никой друг, с когото да го споделя – а за споделяне то просто пищи, както сами ще видите.

Нощта протече както обикновено напоследък. Искам да кажа, не се оплаквам от лош сън, но безсънието, или по-скоро ранното пробуждане, малко по малко си става част от еженощието, какво толкова да си обясняваме? И така, пробудих се някъде по петляно време, повъртях се малко в леглото, колкото да изпитам зъбите на безсънието – може и да си отиде по някое време, знае ли човек – а после си поех юларчето и клекнах. Посегнах към телефона, модерната забавачница, щракнах пощата…

Автор: Златко Енев

Уди Алън беше казал, че „когато слуша Вагнер му иде да превземе Полша“. При мен се случва нещо подобно. Когато слушам някой български политик да говори какво ще направи за България, ми иде да се напия с полска водка и да превзема Бавария. Това винаги е здравословно за мен, защото си представям как се къпя във вана с пшенична бира в баварския замък Нойшванщайн, а на ухо ми свири Вагнер.

Автор: Коста Костов

Ненавиждам, разбира се, всяко лицемерие, но при срещите с моето родно изпадам в състояния, които често ме водят до един вид (безсилен) пароксизъм. В такива моменти обикновено пиша бързо, непремислено и гневно, в резултат на което получавам в отговор от читателите си епитети като „боклук“ или „тъпанар“.

Но защо пиша всичко това в началото точно на един възпоменателен текст? Работата е там, че от всички видове нашенско лицемерие най-непоносим ми се струва онзи, чрез който премазваме всичко различно и от малко-малко талантливо изпомежду си. Приживе – нито дума на подкрепа или някаква що-годе положителна оценка. След смъртта – (евентуални) потоци от лицемерни хвалебствия, след дъжд качулка. Вековната злоба на роба ни друса и днес все тъй силно, както го е правила комай през всичките нам колко века от съществуването ни като осъзната народностна група.

Автор: Златко Енев

По средата на замъка Храдчани в Прага стои катедралата Свети Вит. Строежът й е започнал през 1344г., завършена е през 1929г. Близо шест века кралете на Бохемия и техните приемници са строили това готическо чудо. Архитектите започвали работа на катедралата като младежи, след тяхната смърт ги наследявали учениците им, после – децата на учениците… Всеки достроявал, довършвал, прибавял елементи. Нямало е общ план, но внимавали да не се наруши красотата, общата композиция, хармонията на сградата. Никому, дори през ум не е минавало да събори направеното преди него и да започне наново… Какво би било, ако тази катедрала беше започната в обладаните от страстта на отрицанието наши земи?…Тази мисъл ми се въртеше из главата преди много години, докато чаках да се появи иззад мъглата пражкото слънце, да освети витража на Алфонс Муха, за да го снимам с моя „Зенит“.

Автор: Любомир Калудов

Има дни, в които съм щастлива и летя на крилата на софийското щастие. усмихвам се на всеки минувач, радвам се на малките дечица, на влюбените ученици, на нагласените бабчета с пазарски торби. има дни, в които и напуканите стари къщи в центъра ми се струват примамливи и живописни. по принцип съм оптимист и вярвам, че живеем в рая.

Автор: Теодора Иванова – Додо

Бих искал, в знак на подкрепа към Бунта ви, да ви разкажа три кратки истории. Три истории, които, надявам се, ще укрепят решителността ви да следвате пътя, който поемате днес, независимо от това какви ще бъдат резултатите от тази – за мен – толкова въодушевяваща Окупация.

Автор: Златко Енев

Да, представи си! Преди години в хола на една хижа в Гармиш Баден-Вюртемберг, с Брехт отдавна отново седяхме зад чашката. Той отново ми разказваше нещо. Нещо безмислено. Беше събеседник от висока класа, като да играеш шах със Самуел Книпер, но той е евреин. Но при все това, мога да кажа, никога не съм виждал по-скучен човек от Брехт. Говори динамично, красиво и леко, без да се лигави – но само безмислици!

Автор: Тома Марков

Всеки ден съм на площада. Ходя, защото не искам повече да ме управляват лъжци, крадци и прасета. Искам да видя в затвора всички, които ограбват и изнасилват държавата вече 30 години. В предния протест не повярвах, този обаче, подкрепям още от първия ден.

Автор: Люба Немирова

Приказката прочете заглавието си и се уплаши не на шега – та детски приказки с такова заглавие изобщо няма!

Автор: Никита Нанков

Тъй. Сега вече мога и да започна. Заговорих с теб за Бога, за дъщеря ми и за нещата, които малко по малко започвам да достигам в тоя живот – все странни, почти невъзможни за споделяне неща...

Автор: Златко Енев


Съвместима ли е вярата с науката? Интересува ли се науката от вярата? Трябва ли учените да мислят за вярата докато правят научните си теории, научни експерименти, научни … Но тук вече започвам да губя вяра в способността си да задавам този въпрос ...

Автор: Патрик Орурк


След като рухна Берлинската язовирна стена на тоталитаризма, цяла Източна Европа бе потопена в придошлите околоплодни води на демокрацията. Наводнението се прие като знамение, с възторг и опиянение от озона, като посланик на благодатния дъжд. Най-отгоре, върху водните площи на разплисканата надежда, крачеше като нововъзкръснал Христос близкото Бъдеще ...

Автор: Румен Леонидов


СТРАННО, но неизтощимо е стремление­то на човешкото знание да си поставя невъзможни цели и да върви към тях с преда­ността на фанатик. Попитайте някой механик за смисъла на живота му, ще ви от­говори категорично: вечният двигател. Ако ли пък е математик -квадратурата на кръ­га. Ако е химик – философският камък ...

Автор: Агоп Мелконян


Не знам дали някой ми го е казал или съм го прочел някъде, но днес цяла вечер из главата ми се върти една такава мъдро звучаща мисъл – от ония, които човек с удоволствие сервира на маса. Звучи така: „Няма нищо, което да състарява по-бързо от сбъднатите мечти“ (в един по-радикален вариант думата „състарява“ би могла да бъде заместена от „убива“, но, нека бъдем честни, това вече звучи съвсем като заемка от Ницше).

Автор: Златко Енев

Посетители

94

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 6 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици
  • Биляна писа Още
    Масовата психоза е... преди 2 седмици