1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

Едва ли някога въпросът за граничните очертания на кръстопътните (и кръстословни) Балкани, за това точно откъде и докъде географски и цивилизационно се простира полуостровът, ще намери що-годе приемлив отговор. Докато западните предели на „барутния погреб“ са по-неустановени и размити – за едни те стигат дотам, откъдето започва да се слуша класическа музика, за други – където населението престава да пие боза, все ефектни отговори, претендиращи за екстравагантност, то източната граница на полуострова е по-ясно набелязана, за нея обикновено се приема географската, която маркира бреговете на Босфора, Мраморно море и Дарданелите.

Разбира се, целта на настоящата разработка не е да се занимава със стриктното фиксиране и очертаване на Балканския полуостров, а, осланяйки се на впечатления и свидетелства на балкански, предимно български, автори, да се постарае да „отмести“ границата му в Мала Азия, на 40-ина км от Мраморно море, където е разположен град, който носи типично балкански особености, а както ще се убедим по-нататък, той се възприема и осмисля и като началната точка, сформирала впоследствие всичко онова, което днес определяме като балканско.

Става дума за Бурса (древната Prusias, на български по-често се среща като Бруса), разположена в подножието на античния Витински Олимп (впоследствие Кешишдаг, а днес Улудаг, в който се е намирал свързаният със светите братя Кирил и Методий и глаголическата азбука манастир „Полихрон“), потънала в разкошна зеленина (Начов 1934: 16), всред живописна и плодородна равнина, с приятен климат и изобилна бистра вода (Начов 1934: 101), с поетичен изглед (Даскалов 1909). Без съмнение, едно от най-хубавите описания на разположението на града принадлежи на първия балкански нобелов лауреат за литература. Според него Бурса стои на дъното на стръмна падина под висока, покрита със снежни върхове планина, чиито подножия се спускат към равнината. И по-точно – не стои, а се срутва заедно със своите обилни води, топли и хладни извори и богата растителност в равнината, която се простира в безкрая и някъде в далечината се смесва с морето. (Андрич 1958).

Този древен, основан през II в. пр. н. е. от витинците град, незагубил важността си през римския и византийския период, е завладян от османските турци и превърнат в столица на новосформираната им империя (1326). След около четири десетилетия градът отстъпва статута си на столица на Одрин, а впоследствие – на Истанбул, но никога не престава да бъде свещен център за османците, място с особено духовно излъчване и атмосфера, което силно впечатлява кореспондента на софийската „Вечерна поща“ Петър Даскалов в 1909 г. Неслучайно той пише, че ако би бил на мястото на турците, би превърнал Бурса в светия град на империята и бих наредил всякога да се ходи на поклонение по-напред там, а после в Мека, защото тук почиват костите на най-славните султани, които превзеха целия Балкански полуостров.

Действително, свидетелство за духовната значимост и святост на града е фактът, че тук са погребани османските султани от първоначалния период, както и много принцове и принцеси, а в архитектурно-мемориалния комплекс „Мурадие“, според Даскалов – „пантеон“, се намират гробниците на злощастния Джем, както и на Мара – „бяла българка“, дъщеря на цар Иван-Александър и доведена сестра на Иван-Шишман, встъпила в династически брак с Мурад I и възпята в десетки български народни песни. Погребването на султаните в Бурса продължава дори когато столицата вече е преместена в Одрин и Истанбул. В тази връзка интересна е интерпретацията на руския пътешественик и духовен писател Андрей Муравьов (1806–1874), посетил града към средата на XIX в., посвещавайки му едно от своите есеистично навеяни „письма с Востока“. Cпоред руския църковен историк, въпреки сериозните си завоевания на Балканите, османците се чувствали гости на Стария континент, смятали Азия за истинската си родина и оттук произтичало предпочитанието им да погребват владетелите си отсам Босфора.

Този прочут лечебен център още от римско и византийско време в подножението на „свещената планина“, от която се спускат изобилно реки към плодородната равнина, с развита копринена индустрия, родина на прасковата и кестена, на дюнера (към средата на XIX в. младият бурсенски кебапчия Искендер повдига вертикално шиша и по такъв начин извършва преврат в приготвянето на месото), с голямата бежанска вълна, отприщена от Руско-турската война (1877–1878), започва да придобива неофициално статут на „вечната столица“ на изселниците от Балканите. Принудените да напуснат родните си места „жертви на съдбата“ по възможност търсят близки, сходни до своите родни огнища условия, и в този смисъл Бурса ги привлича както с необработваемите си земи и площи, така и с идентичността на природно-географските си дадености.

В по-нататъшните многобройни изселнически вълни от Балканите (в т. ч. от Кавказ и Крим), Бурса е „обетованата земя“, към която се насочват и се стремят мухаджирите, защото вече влиза в действие и друг аргумент – всеки иска да отиде при свой роднина или близък, да почука на позната врата. През различни периоди са регистрирани множество случаи, когато изпратени и настанени от държавата на други места в Мала Азия балкански изселници веднага или дори след сравнително дълготрайно пребиваване се завръщат именно в Бурса – не само при своите, при роднините, но и при „своето“, „родното“.

Въпреки че не съм в състояние да приведа строги статистически данни, приема се, че повече от 2/3 от населението на града и близката околност съставят изселници от Балканите, предимно от България, но също от Гърция (Западна Тракия), Сърбия, Босна, Македония, Албания, Румъния и др., и по такъв начин, с привнесеното от размирния полуостров, Бурса се превръща в своеобразен балкански град. Десетки квартали, основани от изселниците през 50-те или 70-те г. на миналия век, в подредбата на двора и градината, в домашния бит отново ни напомнят за Балканите. (Предмет на отделно мое изследване са названията на тези квартали, особено на махалите, булевардите и улиците, които представляват топоними с балкански произход, а да не говорим за фамилните имена, избирани от всеки изселник, за названията на дюкяни, фирми и др., чрез които балканската география с планините, реките, градовете и полетата компактно е пренесена отсам Мраморно море.)

Какъв е маршрутът, който следват балканските автори, на чиито впечатления и възприятия за Бурса ще се осланям? С изключение на Андрич, който пристига в града от Измир (от юг), останалите пътуват за Бурса през Истанбул. Държавните параходи или частните корабчета на истанбулските гърци, с които преплуват през в повечето случаи спокойно Мраморно море, хвърлят котва в пристанищното градче Мудания, отстоящо на няколко десетки километри. Впоследствие към Бурса се продължава с файтон, влак или с автомобил. От различно естество са и мотивите за пътуването им до Бурса. Така например Никола Начов пристига тук в размирната 1879 г., за да потърси евентуалното наследство на покойния си баща; Васил Кънчов пребивава в града и околността в 1899 г. по поръка и с материалната подкрепа на редакционния комитет на „Българско отечество“ с цел да изследва българските колонии; Петър Даскалов идва в 1909 г., за да отразява Търговско-промишленото изложение; Хараламби Карастоянов води делегация от български търговци на същото изложение; Чудомир и Боне Бонев пътуват с българските учители по история и география, които по време на Великденската ваканция на 1932 г. посещават Истанбул, Бурса и Одрин, а Андрич е включен в състава на официална югославска парламентарна делегация.

Не може да не ни впечатли изострената чувствителност, предварителната обремененост на българския пътешественик при преминаването от един континент в друг, при пресичането на светове. Все повече и повече параходът се приближаваше до малоазийския бряг. Сега съм вече в Азия, на границата на два свята, съвсем различни един от друг във всяко отношение. Тук вече е същинският Изток. И при сравнително неголямото разстояние разликата е голяма във всичко, пише напусналият за първи път пределите на родния Калофер 19-годишен Никола Начов. (Донкин 1934: 14).

Неприятни асоциации и представи събужда в наслоеното съзнание на българския пътешественик близостта с Азия: Дълго време аз наблюдавах азиатския бряг, откъдето нападаше завоевателят Балканския полуостров и не виждах освен голи рътове. (Даскалов 1909).

Но на пристанището в Мудания, и особено по пътя за Бурса, тази предубеденост, предварителното очакване за главоломна промяна в климата и условията изчезва, българският пътешественик попада като че ли в позната родна среда и се самоупреква за превратната си представа за Мала Азия, конкретно за града, който по нищо не се отличава от балканските. Най-сетне през лозя и хубави бахчии влязохме в Бурса, свидетелства малко по-нататък Начов и това не съответства на изградената нагласа за Мала Азия като сухо, каменисто и неплодородно място. Впрочем поради лични мотиви той пътува към Бурса с някакво си необяснимо душевно вълнение. Още от малък у дома много пъти слушал за града, в който баща му бил известен абаджия, въобразявал си го като фантастичен и по-голям от Стамбул. По време на почти четиримесечното си пребиваване в града и околността той дотолкова го обиква, че изпитва вълнение при всяка нова среща и раздяла с него: С радост видях моята любима Бурса, чичо Манол се разплака от умиление. (Начов 1934: 60).

Една картина, каквито в природата не се виждат много често. Великолепна градина, потънала в зеленина! (Кънчов, 1899: 59), така вижда града Васил Кънчов в края на по-миналия век, впечатлен от райското съчетание на планина, равнина и обилна вода. За българския географ и историк Бурса, особено в сравнение с Истанбул, е спокойна, на гарата няма полицаи, което е рядкост за тогавашната Османска империя.

 На път за Бруса каква природа! Безкрайни долини с маслинови и бадемови гори. Ето, Бруса! Планина като Витоша и сняг! Какъв невежа съм бил по география! – такава самоирония долавяме в още непубликуваните на български записки, които води по време на научната екскурзия с учители по история и география през пролетта на 1932 г. непрославилият се все още като Чудомир учител по рисуване и музеевед Димитър Чорбаджийски. Докато в доклада си за впечатленията от пътуването, който изнася пред учителската колегия в Казанлъшкото педагогическо училище малко по-подробно разкрива „заблуждението“ си: Моите географски представи нямали нищо общо с това, което виждам. Аз си мислех палми да видя тука и по тях маймуни да подскачат, камилски птици да кудкудякат из полозите и нощите да тръпнат от лъвски рев, а то същинска Кюстендилската долина със сливите му, с тополите му и вместо лъвове – смирената и мъдра фигура на нашенското магаре. (Твърде вероятно е очакването за маймуните да е предизвикано от битуващия в българския език фразеологизъм „В Бруса за маймуни“, който е предмет на отделно мое изследване.) Интересно е да се изтъкне, че точно в Бурса Чудомир сънува един „чуден сън“, подробности за който узнаваме от записките му: когато негов покоен вече съсед от Турия му казва, че в близко време го очаква на небето, създателят на неповторимите „нашенци“ се стряска и се събужда, плувнал в пот: А не ми е за мрене сега. Такава просторна градина е долината на Бруса. Тъй хубаво пеят славейчета, тъй мирише на акации, чистосърдечно се изповядва той.

Местоположението е прекрасно, романтично! От разклоненията на Олимп, които заобикалят топлото и плодородно поле, се леят потоци във вид на шумящи водопади. Това изобилие на вода дава на цялата природа необикновена сила, разкош и свежест. (Бонев 1934: 31), такова е описанието на един друг участник в същата научна екскурзия, учител по география във Враца, който оформя „пътните си бележки и впечатления“ в скромната, но интересна като отношение към главоломните новости в съседа книга „В страната на Кемал паша“.

По своя умерен топъл климат, хубаво местоположение, кацнал до красивата планина Олимп, върховете на която пазят през цялата година снегове, със своята разкошна растителност и прочути минерални води, град Бурса е един от най-красивите малоазиатски градове. Нему предстои да стане един важен търговски и културен център в близко бъдеще, ще отчетат през 1909 г. подпредседателят на Софийската търговско-индустриална камара Харалампи Карастоянов и секретарят Иван Златаров в „Доклад до Софийската търговско-индустриална камара по търговската екскурзия до Цариград и Бруса през 1909 г.“

Такива впечатления и асоциации поражда Бурса, такава остава тя в паметта на посетителите от Балканите – твърде близка, своя, описанието й напълно се покрива с какъвто и да е град от балканската география.

Разбира се, тази представа е предизвикана не само от природните дадености на града, които съчетават всички характерни и типични особености на планинско-равнинния балкански релеф, но и от демографския материал, съставен основно от изселници от полуострова, чийто принос за процъфтяването на бурсенския край се отчита от всички посетители.

В този смисъл нека се спра по-подробно върху поредицата „Надникване в Анадола“ на журналиста П. Даскалов:

Още щом слязох на гарата, до мен се доближи един полицейски, който ме попита, не съм ли от България? Тутакси един файтонджия ми взе чантата от ръката и ме задърпа, като започна да ми говори по български: „Аз съм русчуклия, елате да ви заведа в хотела!“ Останахме смаяни аз и другарят ми Чернев. От всички страни ние бяхме познати, че сме българи и отвсякъде ни заприказваха. Наоколо като че не виждахме друго, освен турци от България, освен мухаджири, които очевидно се радваха, че виждат бивши съотечественици, или да ни услужват в нещо. Аз сякаш, че не чувствах, че съм някъде в далечна чужбина, някъде в Анадола, пише той.

Развълнуван от неочакваното попадане едва ли не в родно обкръжение сред познати, сърдечно отзивчиви хора, той продължава: Тук се чувствам като че съм нейде из нашенско, например в Шуменско, Разградско, Търновско, Свищовско. На всяка крачка срещам нашенци турци-изселници. Те са т. н. мухаджири, които са заселени най-много в Бурсенския вилает и поради това, през двудневното си пребиваване в Бурса, като че ли се чувствах в един кът на България.“ Не без гордост той отчита приноса на изселниците от България за всестранното проспериране на града, те държат в ръцете си всички по-важни служби, поради което ги определя като „културтрегерите на Бурсенския вилает“: Мухаджирите са донесли със себе си от България онова, което липсва на тукашните турци, повече културност, по-големи познания и по-голяма живост, и въобще една събуденост, която е дала вече своя отпечатък на този край.

Даскалов установява, че изселниците са пренесли тук не само положителните, но и отрицателните балкански навици и опит, като дава пример с фалшифицирането на изборните списъци: Ние спечелихме избора, защото знаехме какво нещо е изборът и как се прави. Малко избори ли сме правили в България, та няма да спечелим тука, дето не знаят какво нещо е избор? И направихме това, което у вас правят. Взехме списъците и отбелязахме, че са гласували всички, които не бяха гласували, и по този начин изборът излезе изцяло в наша полза!, признава един изселник пред журналиста.

В изследването си „Из Мала Азия“ Васил Кънчов предава оплакването на местни християни, че за разлика от анадолските турци, с които много добре се разбирали и отлично съжителствали, мухаджирите от Балканите, особено дошлите след Руско-турската война (1877–1878), се отнасяли лошо с тях, притискали ги, като им искали земите. С други думи, в случая става въпрос за привнасяне в Бурса на етническите раздори, на балканизацията.  

Много особено отношение към Бурса откриваме и у Иво Андрич, който през пролетта на 1953 г. в състава на югославска парламентарна група посещава главните турски градове. След Истанбул, Анкара и Измир, сутринта на 25 май делегацията потегля за Бурса. Гостите са настанени в хотел „Челик палас“, в който им е дадена вечеря, преминала в дружеска атмосфера със словоизлиятелни тостове.

Следващият ден високопоставените гости посещават текстилната фабрика „Меринос“ и старата част на града със Зелената джамия и Зеленото тюрбе. Според местния вестник Hakimiyet Milletindir в „Мурадие“ те проявяват изключителен интерес към тюрбето на Джем – наполовина принц, наполовина падишах, и тюрбето на майката на Мехмед II Завоевателя Мара. Не е трудно да предположим, че въпросният интерес и вълнение са възбудени от Иво Андрич, комуто следващата година предстои да издаде забележителния си роман „Прокълнатия двор“.

След пищния обяд парламентаристите се потопяват в шарения свят на „Покритата чаршия“, от която купуват предимно копринени изделия и ножове. Преди тръгването на делегацията за Истанбул, анонимният местен вестникар, който я проследява, се обръща към „един от гостите“ да сподели впечатленията си. Този „един гост“ казва следното:

Бурса е един от най-хубавите градове, които съм виждал. Не си спомням друг такъв град, който да побира толкова красоти и богатства в себе си. Отивам си възхитен от жителите, от земята и въздуха му. Ако се случи да посетя отново Турция, първата ми работа ще бъде да дойда в Бурса. Предайте от наше име на гостоприемните бурсенци, че те са много щастливи хора, защото живеят в толкова красив град.

Този безимен член от делегацията не е някой друг, а самият Иво Андрич! Проследявайки програмата и придвижването на югославската делегация из Турция, не е трудно да доловим, че именно Бурса най-силно впечатлява твореца, именно тук той намира може би миниатюрната проекция на своята родна Босна. Повече от вероятно е, обикаляйки из нейните чаршии и сокаци да се е натъкнал на свои земляци, въобще на изселници от Балканите, факт, който още повече го е накарал да се почувства сроднен с Бурса. След космополитната главоблъсканица и въртележка на Истанбул, след сковаността и степната сивота на бюрократична Анкара, след иначе по медитеранско светлия и жизнен, но точно тогава оказал се облачен и дъждовен Измир, именно в зелена Бурса, на пресечението на планината с равнината, с питорескните чаршии, с не нафталиновия, а примесен със съвременността дъх на историята, с мостовете на реките, които я прерязват, Андрич попада и се потопява в своя въжделен свят, тук изведнъж се оказва в уют. Именно тук в Бурса той открива онзи рядък синтез и баланс между древна история и пулсираща модерност, които поразително го впечатляват.

Пет години по-късно, по-конкретно, във връзка с унищожителния пожар от 21 август 1958 г. в „Покритата чаршия“ на града, погълнал повече пет хиляди дюкяна и къщи, Андрич пише есето си: „При вестта, че Бурса е изгоряла“, публикувано в белградския седмичник „НИН“ (Неделне информативне новине) и включено в тома „Стазе, лица, предели“ (Пътеки, лица, предели):

Има градове, дори големи и прочути, които разглеждаме и напускаме без съжаление, и които, оставайки зад нас, се разпиляват като облак прах. Но има и други градове, които оставят у нас дълбоко интимно преживяване, за което не е леко нито да се говори, нито да се мълчи. Такъв град е Бруса.

По-нататък Андрич описва свой спомен за едно невидимо преживяване, изцяло интимно и вътрешно, от терасата пред Зелената джамия, когато пред него се открива простряната карта на стара Бурса. Вдигнал унесения си поглед към озарения западен хоризонт, той вижда пред вътрешния си взор в мълниеносна бързина вековния процес на османските завоевания, които дълго са тръгвали от тази точка. „Най-големият турски писател на всички времена“ (според афористичното определение на З. Джумхур) цивилизационно ситуира и осмисля възникването, проникването и разширяването на османската военна мощ и съпътстващата я градско-урбанистична култура:

Видях ги, тази архитектура и урбанистика, в целия техен процес на размах, възход и упадък, и видях как, оставайки докрай верни на своя произход и извор, с обща последователност, докато са имали творческа мощ и жизнен дъх, навсякъде да градят също такива строежи и улици, градини и чешми, молитвени храмове и хамами. Същите, поне по строителен принцип и обществена функция, ако и не винаги по вкус, обем и богатство. По тази линия са разположени много наши градове, не само Скопие и Сараево, но и забутаните нейде Маглай и Почител, които са нейно урбанистично-архитектурно отражение, по-силно или по-слабо, но вярно отражение. И вдъхновено възкликва: Има градове, които разглеждаме и си отиваме от тях, а като че нищо не сме видели, има и други, които помним, но забравяме постепенно, но има и такива, с които оставаме трайно свързани по чуден и неразривен начин. Така и по този начин живее у мен споменът за лъчистия и зелен град Бруса, а успоредно с него и желанието още веднъж да го видя и усетя, макар че сега е изгорял и пострадал, и може би именно защото е страдал.

Да, това е част от есето, по-скоро възторжената поема на Андрич за Бурса. Може само да се съжалява, че поради здравословни причини или заетост световният писател не успява да осъществи желанието си да дойде още веднъж в балканска Бурса. Известно е, че поради дипломатическата си кариера творецът посещава и се запознава с много градове, но като че ли толкова сърдечно и възвишено пише единствено за „родната“, близка Бурса.

В заключение може да се изтъкне, че балканският, по-конкретно българският творец тръгва към град Бурса в Мала Азия с известно предубеждение, с мисълта, че му предстои среща с Азия, с Анадола. Това поражда у него предварителна нагласа за сухо и неприветливо място. Но пристигнал и оказал се в пределите на града, той разбира колко превратна и неточна е била представата му, понеже не вижда никаква разлика между балканските поселения и Бурса. Това го кара да се почувства в близка и родна среда, дължащо се не само на разположението и природните особености, но и на жителите му, които в преобладаващата си част са от Балканите, и по време на честите изселвания от полуострова са пренесли тук както положителните, така и отрицателните черти на балканското. Малко по различна е оптиката на един друг балканец, Иво Андрич, според който Бурса е началната точка на всичко онова, което определяме като балканско.

ЛИТЕРАТУРА

Карастоянов, Х. „Доклад до Софийската търговско-индустриална камара по търговската екскурзия до Цариград и Бруса през 1909 г.“, Печатница „П. Глушков“, С., 1910.

Даскалов, П. „Надникване в Анадола“, в. „Вечерна поща“, бр. 2822, 2823, 2825, 2826, 2827 и 2829 от 1909 г.

Бонев, Б. „В страната на Кемал паша“, Печатница „Зора“, Кюстендил, 1934.

Донкин, Н. „До Бруса и назад“, Издателство „Факел“, С., 1934.

Кънчов, В. „Из Мала Азия“, сп. „Български преглед“, 53–102, С., 1899.

Андрич, И. „Стазе, лица, предели“.

Чудомир. „Пътуване до Цариград, Бурса и Одрин“, в. „Казанлъшко слово“, бр. 33, Казанлък, 2009.

Друга публикация в: списание „Балканистичен форум“, кн. 3, с. 97–103, 2011, Благоевград.

Pin It
Хюсеин Мевсим
Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, обл. Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава магистратура (2002) и докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет. В момента преподава български език и литература във Факултета по език, история и география на същия университет. Автор на книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история.Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.
Други статии от този автор

Посетители

84

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 3 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 3 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 3 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020