1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 07 Blacksea DK
Авторът с родителите си по Черноморието в България, 1986г

 

През лятото на 1986 г. баща ми заведе майка ми и мен в Албена, луксозен курорт на българското Черноморие. Разлята по лъчезарен участък от пясъчен плаж и обгърната от гъсти влажни гори, Албена беше най-новото бижу от „Червената Ривиера“, като цяло извън възможностите на вечно недомогващите българи. Тя привличаше най-вече чуждестранни гости от „империалистическите“ страни – западногерманци, британци и шведи, готови да оставят твърдата си валута в джобовете на комунистическия режим. Баща ми беше наскоро обучен анестезиолог и беше успял да ни осигури двуседмична почивка там, като в замяна работеше безплатно в центъра за спешна медицинска помощ на курорта,  бетонна капсула, разположена точно на плажа, която олицетворяваше новаторската и – за времето и мястото си – доста дръзка архитектура на Албена. Повечето дни в курорта бяха спокойни и безметежни, прекарвах ги най-вече в строежи на пясъчни замъци и игри по красивата, чисто нова водна пързалка. Докато аз и майка ми се разхождахме на слънце и подскачахме сред вълните, татко беше зает с лечението на чужденци, пострадали от топлинни удари или от гонорейния нощен живот на Албена.

Дебеличките и весели немски пациенти, благодарни за услугите на баща ми, ми купуваха огромни шоколади Тоблерон и шоколадови яйца от специализирания магазин за западняци, Кореком, който за всички нас, българските деца, изглеждаше не по-малко вълшебен от чудната пещера на Али Баба. Вътре в магазина дори въздухът миришеше на чужбина, по-сладко и от най-сладкия аромат на някоя поляна, и ние вдишвахме дълбоко, подобно на отчаяни астматици, опитвайки се да поемем пъстроцветно опакованите стоки в самите капиляри на белите си дробове. Но от време на време, посред невинната игра и предизвиканите от шоколада блянове, воят на сирената на линейка разтърсваше нервите ни. Карайки право по плажната алея, червено-белият микробус „Латвия“ разпръскваше упоените от слънцето пешеходци: встрани, по-бързо, по-бързо! В спешния център задните врати на линейката се отваряха и аз опъвах вратле за да успея да хвърля поглед върху поредната удавена жертва, лежаща в безсъзнание на носилка, с издуто и синкаво лице, с цвета на морето, със собствения ми баща до нея, в ръката му дихателна маска с клапан, подобна на странни мехове, в опит да поддържа пламъчето на живота.

* * *

Оттогава насам ходя на Черно море почти всяка година, за къмпинг, уиндсърф или четения на литературни фестивали, но онези спомени от ранната ми детска възраст в Албена все още ме преследват. Понякога, в най-светли дни, лицата на удавените изплуват в съзнанието ми и удоволствието внезапно се захлопва, в изблик на първичен ужас. В такива моменти си представям тъмни дълбочини, които се отварят под мен подобно на вратата на капан, дробовете ми се пълнят с вода, наситена с миризмата на слънцезащитен крем и гниещи водорасли. Защото Черно море е такова: слънце и пропаст, ваканционна порта, но и порта към ада. Дори древните му имена отразяват това двусмислие: Pontos Axeinos, „негостоприемно море“, го наричали първите гръцки жители; не, това е „гостоприемното море“, Pontos Euxinus настоявали по-късните поколения.

И наистина, в ясните дни между май и септември е трудно човек да си представи по-нежно, по-тихо място: водата е топла и гладка като алуминиево фолио, прибоят едва се долавя, слънцето и бризът опалват пясъчните плажове и каменисти заливи. Никакви опасни акули не дебнат във водите, нито пък смъртоносни медузи под повърхността. Подобно на част от райски мит, дори и зверовете са приятелски настроени. Това е красиво, а не сюблимно море. Но това е само половината от историята. Скоро след като ваканционните месеци се стопят в забвение, зимата идва с безмилостната си ярост: ледени вихри шибат брега, солените пръски замръзват в полет, а вероломни водни течения се промушват сред острите скали. Ресторантите и хотелите затварят врати за сезона, а местните жители седят по домовете си. В такива моменти Черно море се превръща в един от най-пустите региони на земята, място, което римският поет Овидий, прокуден по бреговете му от император Аугуст през първи век от н. е., нарича „отвъд отвъдното“.

За древните гърци и римляни Черно море наистина е било отвъд отвъдното, далечно царство, населено с чудовища и диви варвари, mare incognitum. Плиний Стари разказва истории за пигмеи, яздещи жерави по северозападния бряг на морето, близо до днешната Албена (не мога да потвърдя наблюденията му); Херодот разказва как скитите, дивашките племена от северните степи, правели чаши за пиене от черепите и наметала от скалповете на враговете си, а в мирно време вдишвали пàри от канабис и „виели от удоволствие“. Именно към далечното кралство Колхида, по източните брегове на морето (днешна Грузия), Язон и неговите аргонавти пътуват, за да вземат Златното руно. Ако Древният свят е имал някакъв Нов свят, той е бил този.

Погледнато географски, подобни предположения имат определена логика и до днес. Черно море е най-отдалеченият участък от световните океани, крайната задънена улица на глобалната водна система. От Атлантическия океан в Средиземно море, от Средиземно море през Дарданелите в Мраморно море, от Мраморно море през Босфора: Черно море е най-изолираната стая в къщата – обвитата в паяжини, рядко посещавана мансарда.

В известен смисъл Черно море не съществува реално. Въпреки че е разположено на кръстопътя на няколко различни региона – Балканите, Анадола, Кавказ, южните степни области на Русия и Украйна – то не е част от никой от тях. За разлика от Средиземно море, то не е дискретна категория в нашата въображаема география и история (културна, кулинарна или друга), а знанията за него са разпръснати сред множество академични дисциплини и изследователски области. Единици са книгите и пътеписите, които разглеждат региона като цяло, докато шестте крайбрежни държави – България, Турция, Грузия, Русия, Украйна и Румъния – предпочитат да се съсредоточат върху собствените си провинциални интереси, които се простират само до границите на териториалните им води. В региона комуникацията и търговията са оскъдни, а хората по различните крайбрежия не знаят почти нищо за съседите си от другата страна на водата. Когато българите се разхождат по плажа, обикновено те не си представят, че грузинците или украинците правят същото някъде отвъд хоризонта. Лишено от големи острови, Черно море няма удобни точки за прекосяване: то просто е една голяма празнота. Вероятно ръководен от подобни мисли, българският поет Николай Кънчев е вдигнал следния тост при посещението си в Грузия в началото на 1960-те години: „Иска ми се Черно море да е голяма чаша вино. И грузинците и българите да отпиват от двата края, докато пресушат тази чаша. И да се срещнат по средата, на празното дъно, и да се прегърнат.“

Със сигурност е имало времена – например през късното Средновековие – когато Черно море е било сравнително добре интегрирано, корабите са плавали между пристанищата, а търговията със зърно, вино и пчелен восък е процъфтявала, но от това днес не е останало почти нищо, тъй като регионът е разкъсан на части. Етническите прочиствания и погроми, проведени в прибрежната зона на Руската и Османската империя между ХIХ и ХХ век, са прекъснали и последните космополитни връзки между крайбрежните общности и са превърнали района в икономическа и културна провинция. Милиони татари, черкези, гърци, евреи и арменци, някои от които са можели да проследят корените си две хиляди години назад, са загубили домовете на предците си или са били безмилостно избити. Студената война очертава още една демаркационна линия, като този път разделя Черно море между Съветския съюз и Турция, Варшавския договор и НАТО, социализма и капитализма, севера и юга. Дори и днес тектоничните плочи на геополитиката продължават да скърцат – в Абхазия, в Крим, в Източна Украйна – създавайки нови граници, вместо да изличават старите.

Без да обръща внимание на жизненоважните връзки, предлагани от морето, всяка от бреговите държави експлоатира необезпокоявано собствената си част от водите. През 1960-те години е имало двадесет и шест вида риби, подходящи за комерсиален риболов; през 1990-те са вече само шест. Тюленът-монах е бил ловуван до пълно изчезване, а малкото останали делфини са застрашени. Един агресивен вид медузи, Mnemiopsis, донесен в трюмната вода на товарни кораби, се е размножил толкова бързо през 80-те години, че почти задушава морето под одеяло от биомаса, всмуквайки целия зоопланктон. Тежкото химическо замърсяване от фабрики и селско стопанство през последните десетилетия е оказало значително влияние върху морските екосистеми, които са на прага на срив. Тъй като някои от най-големите и най-замърсени европейски реки (Дунав, Днестър, Днепър, Дон) се вливат в него, а Босфора е единствен изход, Черно море се е превърнало в гигантски резервоар за отпадъци, подобно на болен, раздут стомах. Затворената география и много специфичен хидрологичен режим го правят особено уязвимо за такъв стрес: макар и да е доста дълбоко (повече от два километра в най-дълбоката си част), разликата в солеността не позволява на горния му слой да се смесва с по-ниските. В резултат на това само повърхността му, до 150 метра дълбочина, е обитаема, докато водата отдолу е естествено аноксична, мъртва поради липсата на кислород. Затворени между смъртоносен въздух и смъртоносна вода, твърде много и твърде малко кислород, черноморските риби – хамсия, паламуд, скумрия, кефал, есетра – се вкопчват в собственото си мъничко обитаемо пространство. Това е може би същността на живота.

Черно море, моето любимо море, ме натъжава. Спомените за безоблачното ми, изгубено детство, се смесват с днешните гледки на разрушение: безразборното и често незаконно презастрояване на брега от олигарси, замърсяването на реките, разливите от нефт и канализация, а също и пластмасовият боклук, който покрива всичко. Разходката по плажовете на България, днес гъсти гори от хотели и жилищни сгради, може да бъде отвратително преживяване дори и за най-оптимистичните. И въпреки това усещам, че това е само временно поражение. Промяната е вече във въздуха, особено сега, когато коронавирусът затваря нашия свят на необуздано потребление и експлоатация. Кресливата машина на масовия туризъм започва да се разпада. Може би именно от това се нуждае Черно море за известно време – а всъщност всички морета и океани. Истинска изолация. Човешка карантина. Може би, оттегляйки се във вътрешността, ние също можем да възстановим част от първоначалното си чувство на преклонение към сините полета, които сме изгубили. Както в историята на Ксенофонт и неговите гръцки войни, които, връщайки се от неуспешна кампания срещу Персийската империя през 401 г. пр. н. е., разбират, че са се завърнали вкъщи, когато зърват Черно море. „Thalatta! Thalatta!“ – викали те от радост. Морето! Морето!

Източник

Pin It
Димитър Кенаров
Димитър Кенаров е журналист на свободна професия, сътрудник на множество американски издания, сред които Virginia Quarterly Review, the Nation, the Boston Review, Etiqueta Negra и др. Негови репортажи са включени в сборника Best American Travel Writing 2009.
Други статии от този автор

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 17 часа
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 1 ден
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020