1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Интересното и „плътно“ донесение на „Манчо“

Емил Димитров – „Досието на Михаил Арнаудов“



Настоящият текст е част от книгата Досието на Михаил Арнаудов от Емил Ив. Димитров, която скоро ще се появи на българския книжен пазар.

Предмет на книгата е личното дело (досие) на акад. Михаил Арнаудов, което се представя и анализира за първи път. Това се прави в широкия контекст на личната съдба на учения и превратностите на времето. Привлечени са и други автентични документи, свързани с досието на учения, като повечето от тях за първи път се използват и стават достояние за обществеността.

Откъсът, който ви предлагаме тук, се състои от следните две части:

1. С хладен ум, горещо сърце и чисти ръце - Част I

2. С хладен ум, горещо сърце и чисти ръце - Част II

завършва подобаващо логично; последната фраза „окръгля“ посланията на „обекта“: „Направи изказвание че се създава нова боржуазия която се облагодетелствувала по всички възможни начини.“

Донесението на „Манчо“ е интересно, както казахме по-горе, и с предизвиканите последици; то е „образцово“ и от гледна точка на включеността му в цялата машина на насилието, по-точно – като негов „пусков механизъм“. В този случай донесението не се приема просто за сведение или за обогатяване на познанията за живота на обекта, а като „ръководство за действие“; другояче казано, по принцип на основата на дадено донесение съответният офицер набелязва следващи стъпки в „изследователската“ програма – нови проследявания, проучвания, наблюдения и прочие; с други думи – всяко донесение променя и конкретизира по-нататъшното водене на досието. Ето какво в началото на 1954 г. е формулирал тук съответният офицер (тези бележки обикновено са писани на ръка, най-често – на гърба на съответното донесение):

 

Мероприятия

  1. Да се изготви заключение, с мнение да продължи да се води на отчетно наблюдение
  2. Да се проучи синът на обекта.
  3. Да се насочва агент „Манчо“.
  4. Да се провери веднага как се засича от II управление.

 

Любопитно е да отбележим, че „мероприятията“ са набелязани повече от три месеци след агентурното донесение. Това забавяне във времето не е нещо изключително за досието: механизмът на насилието често работи бавно и тежко. „Захапе“ ли нещо обаче, няма пускане: оттук досието наистина е продължено на основата на горното предписание.

Как точно? Разполагаме в досието с „наръч“ документи, свидетелстващи за възникналия интерес към „обекта“ от страна на внушителен брой кадрови офицери от различни управления на Държавна сигурност, с цел – „връзка с чужденец“, „връзка на обект“ и пр. Никак не е ясно дали наистина е имало някаква – каквато и да е, поне минимална – потребност от тези „оперативни мероприятия“, или всичко това характеризира „суетата на Държавна сигурност“, ако можем да се изразим така, т. е. става дума за симулиране на дейност, за движение „на празни обороти“; по-логично е да допуснем второто. Документите представляват бланки „за вътрешна употреба“, чрез които различните управления на ДС си комуникират помежду си: искат си справки, молят за съдействие, уведомяват се за предприети действия, с две думи – осъществяват „хоризонталните“ контакти помежду си. Те са попълвани на ръка от съответните офицери: по почерка и правописа им ще ги познаете!

Тази едностранна кореспонденция започва на 8 януари 1954 г. с документ, в който на „другаря началник на III управление ДС“ се съобщава, че „за Михаил Петров Арнаудов се интересува II управление I-ви [отдел] Английско [отделение] Ганчо Йоновски – 21-05 с цел проучване. Тъй като лицето е на разработка в бивш I ФОБХ Груди Петров Грудев, то моля влезте незабавно във връзка с II управление I-ви [отдел] Английско отделение, за съгласуване на работа.

По това време Второ управление е разузнаването. Популярно казано, целта на горното проучване е да се установи дали М. Арнаудов не е английски шпионин. Началникът на Трето управление, естествено, взема присърце работата и на 11 януари 1954 г. възлага поредните проучвателни мероприятия: „Др. Петков, свържи се с II у-ние ДС и виж как се засича нашият обект – незабавно докладвай“.

Какво е докладвал „др. Петков“ не е ясно, но от следващия документ в досието става ясно, че Държавна сигурност не „отбира от дума“, дори и от своята, понеже точно след 5 дни, на 13 януари 1954 г., по същия начин, до същия адресат се отправя същият документ! Изглежда, че трудно са схващали „от раз“...

Веднъж влязъл в полезрението на славните и бдителни разведки, М. Арнаудов трудно излиза от него; ако за нещо ученият никога не си е и помислял дори, това със сигурност е за това, че е подозиран за шпионаж. Какво ли би казал, ако можеше да узнае, че към него са проявявали интерес:

– на 7 октомври 1954 г. оперите Д. Петков и Ив. Марков от Окръжно управление, III отдел, II отделение, с цел – „връзка на чужденец“.

– на 13 декември 1954 г. – други офицери, с „цел – за разпит“; в края на годината (26 декември 1954 г.) бурната им дейност е резюмирана така: „Говорено с Илиев и Веселинов, с които се уговорихме да провери дали се отнася за нашия обект, понеже те нямат положителни данни“. Значи все пак – няма данни; но:

– на 4 февруари 1955 г. към М. Арнаудов проявява интерес Дойчо Деливлаев (III управление, II отдел, 2 отделение), с цел – „установяване на вражеския контингент“.

– на 14 април 1955 г. се включва и Дим. Желязков от II управление, I отдел, английско отделение, с цел – „връзка на обект“; на гърба на бланката са отбелязани решителните „взети мерки“: „говорено с Желязков – засича го като връзка на техен обект“.

– на 13 юни 1955 г. от професора се интересува В. Цветков, офицер от I отдел на III управление, с цел – „контингент“.

– на 18 септември 1956 г. Петко Йорданов от III управление, I отдел, I отделение, завършва фундаменталните проучвателни мероприятия на ДС; целта (?!) била – „засича се по разработка“.

 

Какво тук да коментираме? Шпиономанията ражда „шпиони“; лудостта ражда и гласове, и обекти.

Куриозното в случая е, че след години най-голямата внучка на М. Арнаудов – Михаела (дъщеря на големия му син Асен) ще се окаже „невъзвръщенец“ тъкмо във Великобритания и – нещо още по-знаменателно! – с псевдонима си Ани Арнолд (първата сричка – от Арнаудов) ще се превърне в една от популярните водещи на българската секция на ВВС.

Неизповедими са пътищата, по които името „осъществява“ себе си.

Тук му е мястото да поставим въпроса за

 

паралогизмите на Държавна сигурност,

 

т. е. за лъже-умозаключенията, външно наподобяващи структурата на класическия силогизъм. Да дадем примери за такива паралогизми в досието на М. Арнаудов:

Слуша ВВС, следователно е англофил;

Англофил е, следователно трябва да се засича по английска линия;

Засича се по английска линия, следователно е английски шпионин.

Или казано накратко: „Слуша ВВС, следователно е английски шпионин“ – това можем да наречем ентимема (съкратено умозаключение) на Държавна сигурност.

Да уточним, че в този пряк и откровен вид тези „умозаключения“ не се срещат в досието на Михаил Арнаудов (ученият все пак не е изрично, текстуално нарочван за английски шпионин), но те биха могли да се срещнат, защото всички предпоставки за това са налице; в архива на Държавна сигурност намираме такива или подобни изрази под път и над път. И не само че се срещат, но си имат съвсем практически „проекции“ извън досието, в живия живот на „обекта“; т. е. паралогизмите са „движещия механизъм“ на съдбата на човека с досие; то тук е „средният термин“ на умозаключението.

Някой ще попита: „та къде е тук логиката?“ Няма такава, тук всичко става не по законите на логиката, а по законите на „класовата“ борба, изразими само с две местоимения: „кой кого“.

 

Време е да се разделим

 

с агентите на М. Арнаудов; те няма да ни липсват, но „на раздяла“ ни се ще да им кажем:

Не ви знаем (засега) кои сте, що сте. С изключение на „искрената“ съседка Ив. Симеонова имената ви са скрити зад псевдоними. Е, и те ще изплуват от работните ви досиета, но се чудя дали си заслужавате времето и енергията. Доносници (агенти) на проф. Михаил Арнаудов – това е единственият ви шанс изобщо да ви запомнят. Ние пък няма да ви дадем току-тъй слава: вие не трябва да бъдете запомнени дори като злодеи.

Та защо така, другарки и другари?

Казвате, че нямало било как. Аз пък ви казвам: винаги има как. Работата ни с документи на бившата Държавна сигурност показва, че човек винаги има правото на последно „не“. Дори и в случаи, когато с изнудване, шантаж, заплахи някои са били принуждавани собственоръчно да напишат декларация за сътрудничество, след това е било възможно те да не донасят, с което по-късно са били сваляни от отчет като сътрудници и агенти. Ето защо не намираме никакво основание да даваме каквато и да е „извинителна бележка“ на старателните „ученици“ на ДС.

Казвате, че „такова било времето“. Нищо ново няма да ви кажа: времето е вътре в нас. И не времето е писало донесения, не то се е срещало с „обекта“, не то е внимавало да не пропусне някоя дума. И не времето е ходело на срещи с оперите по явочни квартири и други скришни и потайни места. За това се е искала целенасоченост, известна воля – нещо, което времето не притежава по дефиниция. И това, че сте приемали правилата на играта, означава, че много добре сте знаели какво точно сте вършили. Ясно, ясно – все с най-добри намерения...

И, накрая, признавате с половин уста, че да, имало било някакви извращения, но „покрай сухото горяло и суровото“. Аз пък ви казвам: суровото гори само при много висока температура. Какъв ли ще е този огън, който сте разпалили, какво ли духане ще да е било, та да пламне и суровото?

Насилието поражда повече насилие; системата обаче не работи сама, тя жадува въплъщение, персонализация. Насилието е невъзможно без насилника, и в тази точка няма и не може да има две мнения или пък снизхождение.

В България винаги е имало свръхпроизводство на кандидати за насилници.

Но и те могат да бъдат спирани, понякога – от странни и непредвидени обстоятелства. В нашия случай, както стана ясно, трудът и заниманията на М. Арнаудов, неговото уединение и аскетизъм слагат естествена преграда пред погледите на агентите. Донесенията предполагат лични отношения и контакт, отсъствието им предизвиква „скърцане“ на машината на насилието.

Тя обаче е помислила за всичко. Разработена е система от

 

различни мероприятия –

 

със свои номера (!), предписания, апарат за обслужване. Досието на проф. Михаил Арнаудов свидетелства, че към него е прилагано мероприятие № 9 – следене на кореспонденцията и фиширане на писмата.

Както винаги досега, мигом представяме и съответният документ; той не е датиран, но по всяка вероятност е от времето на създаване на досието – 1948-1949 г.

 

Моля, отпочнете провеждането на мероприятие № 9 на Михаил Петров Арнаудов, живущ в София, ул. 36-та № 13 кв. Раковски [правилно: Раковец – Е.Д.], VI-то районно управление на МВР.

Същия получава и препраща кореспонденцията си посредством .....

Мероприятието да се провежда за срок от 6 месеца.

Мероприятието да се провежда по вътрешна линия.

Фиширането на писмата да се прави в дословен препис.

Материалите да се изпращат в III ДС, отдел I-ви, отделение „ФОБХ“.

При спешност търсете др. Георгиев, тел. 21-51.

НАЧАЛНИК III УПРАВЛЕНИЕ ДС: полковник Б. Думков.

 

Не знаем (засега?) колко и какви писма на М. Арнаудов са „фиширали“ органите. Изглежда обаче, че „обектът“ се е досещал за щенията и мераците на тогавашните „ксерокси“; за това говори фактът, че повечето от запазените писма на учения от това време са пращани „по човек“ („с оказией“, казваха русите) – надеждно средство писмата да не преминават през нежелани ръце.

Тук отново трябва да кажем, че към М. Арнаудов не е прилаган целият инструментариум от мероприятия на ДС. От документи от други досиета можем да узнаем, че активно е прилагано, естествено, и подслушването: нарежда се например „обекта“ да бъде отклонен от жилището си, докато там се монтира съответната техника. И ако това е повече от тривиално, то какво да кажем за мероприятието внушаване? Става дума за това, че трябва да се внуши на „обекта“ едно или друго тъй, че той да си мисли нещо определено, съответно – да постъпи по известен начин. Трябва да обърнем внимание върху това, понеже тук става дума за мерки от втори, тъй да се каже, порядък. А именно – за психологически подплатени манипулативни действия и практики, насочени не към събиране на сведения, а към тяхното подреждане, по-точно – към подменянето на факти и създаването на своеобразна „паралелна реалност“. „Психолозите“ и манипулаторите от Държавна сигурност не бива да бъдат митологизирани, но още по-малко трябва да бъдат подценявани. В това ще се убедим малко по-долу.

Тук му е мястото попътно да формулираме задачата за създаване на

 

речник на езика на Държавна сигурност.

 

Досега неведнъж бе необходимо да поясняваме специфични термини (опер, явочна квартира и пр.) или да „отваряме“ характерни съкращения (ФОБХ и др.); речникът, за който иде реч, би трябвало, естествено, да засегне и „изместените“ употреби на иначе известни думи: подработване – шантажиране, мерки по вербовката на агент; оземляване – разстрел без съд и присъда (непосредствено „след Девети“), един вид „повиване“ със земя, с чимове...

Каква метафорика, какви поети!

 

Митологиката на Държавна сигурност

 

е неотменима част от машината на насилието. Властта над настоящето е немислима без властта над миналото. Държавна сигурност е извор (един от изворите?) и отправна точка на интерпретации, изместващи и подменящи автентичната история. По всичко личи, че „авторът“ на „паралелния“ свят, света на привидността, по-действителен от самата действителност, е автор и на обществено утвърдени версии на литературни и културни истории.

Тук не можем да подминем една от тези истории – не само защото досието на М. Арнаудов дава материал и може би „ключ“ за нейното пълно разгадаване, а и защото тя е симптоматична за определени нашенски нагласи и за това как те „преборват“ и здравия разум, и науката дори.

Става дума за изключително популярната „версия Державин“, сиреч за това как съветският славист и българист Николай Державин (1877–1953) при посещението си в България (март – октомври 1945 г.) се бил срещнал с Г. Димитров, застъпил се пред него за своя „приятел и събрат“ М. Арнаудов и как в резултат на това „височайше“ вмешателство нашият учен мигом бил освободен, а дори (според най-фантастичния „разказ“) след това тримата „приятели“ се почерпили в „Червения салон“ на ресторант „България“. Идилия!

С тази „история“ вече сме се занимавали подробно на друго място, като тук няма да повтаряме аргументите си за нейната неистинност и направо фантасмагоричност, а само ще препратим читателя към съответната публикация*; „митът Державин“ в неговата цялост и сложност (възникване, изграждане, функциониране и пр.) ще анализираме детайлно на друго място. Тук само ще маркираме следното:

Невъзможно е да проследим с абсолютна точност и сигурност, по писмени извори и документи, как точно се е зародила версията и кой е нейният автор, но можем да проследим как тя функционира. И това никак не е чудно: както изглежда, „подменените истории“ възникват устно, в „точката на среща“ между „социалната поръчка“ и фолклоризираното съзнание; те изплуват „на повърхността“ и писмено се фиксират едва тогава, когато убедеността в тяхната достоверност вече е повсеместна. Всички „знаеха“ как Г. Димитров е учил немски в Моабит (въпреки, че е живял години преди това в Германия); така и всички „знаеха“, че Державин е спасил своя „приятел“ Арнаудов (въпреки, че те изобщо не са се познавали, независимо, че няма никакви документи за това и т. н.). С течение на времето историите имат склонността да се разливат, разпростират, да си правят „ръкави“ и „меандри“. Лесно е да се установи, че постепенно, от юбилей на юбилей, ролята на Державин нараства в представите на „вежи“ и невежи, като придобива неестествени измерения. Логиката на разгръщането на мита е такава, че името на Державин постепенно измества това на самия Арнаудов. Лесно е да се убедим в това, като погледнем някои от вестникарските заглавия на публикации, „отразили“ 125-годишнината на М. Арнаудов и посветената на юбилея научна сесия: „Съветски учен изкарва акад. Михаил Арнаудов от затвора“ („Стандарт“), „Державин спасил професор от затвора“ (отново „Стандарт“, бр. 3943, 23 декември 2003 г.) и др. Державин е подлогът, Арнаудов – допълнението...

Историческата белетристика по въпроса като важна съставляваща на „мита Державин“ е отделна тема, с която също ще се занимаем подобаващо другаде. Само можем да констатираме, че са положени темелите на нещо като державинология – доста е „писано по въпроса“, както се казва – от историци, литератори, публицисти. С общи усилия „митът Державин“ постепенно застава в центъра на жизнената драма на Арнаудов, заемайки място, което не би се полагало на този епизод дори той да беше достоверен.

Уви, симптом е това, че в продължение на десетилетия версията е преразказвана, доукрасявана, митологизирана, без дори веднъж да бъде проверена. Никой не се усъмнява в нейната истинност – даже и тогава, когато (в отделни изолирани случаи) авторите по темата усещат очевидните пукнатини и анахронизми в тази „история“.

Ясно е, струва ни се, че „версията Державин“ удовлетворява известна потребност, вписва се в определени нагласи: звучи някак уж много автентично (по правило се „пришива“ на самия М. Арнаудов и се предава от „негов глас“), уж съвсем достоверно: че какво по-ясно и разбираемо има за българина от това, че дошлият у нас крупен съветски учен и „голям приятел на България“ се е видял с вожда, застъпил се благородно пред него за своя колега и събрат, а вождът нима ще откаже на свой другар, „пратеник на Москва“?

По всичко личи, че това е ефективен обяснителен модел: ясен, удобен, безотговорен. Версията „изнася“ на българите, понеже отговаря на тяхното нулево историческо самочувствие; тя снема отговорността от тях: те не са автори на своята собствена съдба. Версията негласно предпоставя, че „съветският другар“ по определение е началник на българския вожд; той, така да се каже, само транслира „гласът на Москва“, който не търпи възражения и е задължителен за сателитите. И друго: „съветският другар“ се мисли от мита като чудотворец и нему, естествено, е доверена ролята на „добрия герой“. Това, че той, „добрият“, е чужденец изглежда нещо разбираемо от само себе си; това не е хипотеза, подлежаща на проблематизиране.

Трябва да се признае: няма никакви данни, че самият Державин или пък „съветските другари“ имат каквото и да било общо с „мита Державин“: той е „произведен“ тук, у нас, made in Bulgaria, изключително за „вътрешна консумация“ и употреба. Насилието над паметта не непременно иде отвън; автокастрацията е доброволен акт – също тъй ефективен, но лишен от болката на насилието и отчаяната съпротива.

Не сме наивници и не смятаме, че тази или следващи наши книги ще уморят „мита Державин“. Опитът и наблюденията показват, че митът (включително и „научният“ мит) се развенчава и побеждава не с аргументи, а минимум чрез смяна на поколенията.

 

Кога се ражда „митът Державин“?

 

Благодарение на досието на М. Арнаудов можем да отговорим на този въпрос съвсем точно и еднозначно.

И така, версията за „спасителя Державин“ се появява именно през 1953 година, непосредствено след смъртта на Державин (26 февруари 1953 г. – точно седмица преди смъртта на Сталин, 5 март).

Версията се появява тъкмо в документи на Държавна сигурност.

Версията публично се оповестява доста след смъртта на Арнаудов.

Първата смърт е „необходима“ за създаването на мита, втората смърт е „нужна“, за да не се постави под съмнение неговата достоверност.

Нека видим кога, как и при какви обстоятелства срещаме „версията Державин“ писмено фиксирана за първи път. Изглежда, че малко поизбързахме, като се разделихме с агентите; тук обаче, накрая, те ни потрябваха.

Да чуем за последно наш „Манчо“; датата, да повторим, е 24 септември 1953 г.:

 

Разказа как при идването си академика Державин, веднага влезъл във връзка с Георги Димитров и осъденият на доживотен затвор Арнаудов бил освободен. Била му върната библиотеката и вилата, в която живеел по-рано, въобще давали му били условия за работа, но смърта на Г. Димитров го поставила в едно забвение. Огорчен е от обстоятелството, че по времето когато жена му е била болна от рак, е получил съобщение, че го изселват в Тутракан. Тогава се обърнах към В. Червенков и изселването му било отменено.

 

Да допуснем, че „Манчо“ е съвсем точен и че наистина М. Арнаудов му е говорил за ролята на Державин при своето освобождение (т. е. че той бил ходил при Г. Димитров и пр.) – нещо, в което ни е позволено все пак да се усъмним, имайки предвид степента на достоверност на донесенията, за която неведнъж по-горе в книгата ставаше дума. Да допуснем и че анахронизмът в разказа за невъзможната среща между Державин и Г. Димитров в София* не е бил забелязан от М. Арнаудов (нещо направо невероятно, понеже, първо, разказвачът е именно Арнаудов, а, второ, става дума за събития, случили се само 7-8 години преди срещата на професора с агента) и той спокойно е разказал пред „Манчо“ историята във вида, който през годините ще обраства с най-различни митологични детайли, като се превърне в част от „преданието“ на българската култура на ХХ век.

С две думи, нека приемем напълно разказа на „Манчо“: той срещнал М. Арнаудов, който му разказал онова, което научаваме от агента. И в този случай е повече от коректен въпросът за авторството на версията: как М. Арнаудов е научил „истината“ за своето освобождение? Ясно е, че по това време никаква версия не е публично огласявана (чрез преса и пр.), а всички документи по темата са вече „потънали“ в съответните архиви. Може да ни хрумне, че самият М. Арнаудов е измислил версията и я е разказвал с все нови и нови невероятни подробности; пита се тогава: за какво изобщо му е било необходимо да я измисля? Ако той е бил убеден в нейната достоверност, тогава защо никъде, в нито един негов ръкопис от това или по-късно време не се среща нито един намек дори за „версията Державин“?

Това, че М. Арнаудов не е измислил версията, се потвърждава от един друг документ от досието – „Протокол за разпит“ на Михаил Думбалаков, проведен от ст. лейт. Димитър Горчев на 7 април 1954 г. в затвора в Пазарджик; това е документ почти от същото време, само пет месеца след донесението на „Манчо“. Ето какво отговаря той на въпрос за отношенията му с професора (за тях по-подробно вж. по-горе, гл. 6):

 

Преди всичко Арнаудов е с демократични разбирания, коректен и внимателен и уважаващ убежденията на всекиго. (...) След 9.IX.44 година, когато беше освободен от затвора, струва ми се по настояване на покойния съветски професор Державин, във всички разговори той се държа много коректно към новата власт.

 

Вметнатото „струва ми се“ подсказва безличност; по всичко личи, че „версията Державин“ вече е достатъчно разпространена и популярна. И отново – кога и как М. Думбалаков е научил за нея? Нека отново първо допуснем, че това е станало през 1947 г. при личната среща с М. Арнаудов; това би означавало, че тази версия е била в ход още през 1947 г. В този случай обаче е абсолютно необяснимо нито защо М. Арнаудов би я доверил само и единствено на М. Думбалаков, нито защо версията не се среща в нито един документ от това време – чак до 1953 г., годината на смъртта на Державин. Остава вторият вариант – М. Думбалаков е научил в затвора „истината“ за освобождаването на професора от затвора; като се има предвид обаче това, че той е политически затворник, ясно е какви биха могли да са неговите „извори“. Същите като тези на М. Арнаудов – офицерите и агентите на ДС; мероприятие внушаване. Само и единствено „органите“ са имали достъп по едно и също време и до М. Арнаудов в Княжево, и до М. Думбалаков в Пазарджишкия затвор; само тези органи са притежавали съответните механизми и възможности за влияние и манипулация.

 

„Спасителят Державин“

 

е нещо като „козата на Арнаудов“: няма го, но се привижда; казано научно, той е една общественоприемлива и общественоутвърдена привидност.

Логичен е въпросът: нима Н. Державин не е имал никакво отношение към М. Арнаудов и съдбата му? Съветският българист, разбира се, е познавал името и трудовете на М. Арнаудов и тъкмо към тях той е проявил интерес при гостуването си в България (нещо съвсем нормално и повече от естествено). Този факт е използван умело, но ненатрапчиво от близките и приятелите на учения в края на 1946 г. при опитите им за освобождение на учения от затвора. Всъщност в цялата огромна документация за жизнената драма на М. Арнаудов името на Н. Державин се среща всичко на всичко точно два (!) пъти. Ето къде и как:

В първия случай съпругата на професора Ф. Арнаудова пише на 15 ноември 1946 г. до В. Червенков: „Ще ви припомня някои моменти от неговата научна дейност, която не престава да буди интерес във всички славянски страни, включително и в СССР, гдето той брои приятели и почитатели като проф. Богатирев, проф. Державин и др.“ (писмото по всяка вероятност е подготвено от близки приятели, владеещи стилистиката и технологията на властта).

Във втория случай Л. Стоянов пише до Г. Димитров на 10 декември 1946 г.: „Оценката на редица чужди и съветски учени, професори и академици (в това число и на академика Николай Державин) за неговата научна дейност е в най-добра степен положително“.

Двете писма очевидно са свързани и използват сходни внушения. Не можем да не отбележим, че в първия случай името на Державин е част от „списък“, изброяване, а във втория то е поставено в скоби. И в двата случая става дума за това, че Н. Державин се отнася с уважение към научните трудове и постижения на М. Арнаудов, нищо повече. В това няма нищо необичайно и екстраординарно – може да не обичаш човека Арнаудов, да не приемаш неговите възгледи и пр., но няма как да не уважаваш ученият Арнаудов. От уважението до мита обаче има цяла пропаст.

Не може да не се попита: а защо „митът Державин“ изобщо е бил необходим? Каква е социалната „поръчка“, на която той отговаря, какви са обществените потребности, които митът удовлетворява?

Отговорът не е нито сложен, нито неочакван. Първо, окончателно трябва да бъде изтрит какъвто и да е спомен за граждански акции и жестове, с които всъщност започват опитите за изваждане на М. Арнаудов от затвора от края на 1945 – началото на 1946 г. Второ, трябва да бъдат изтикани на периферията и съответно опростени сложните и нееднозначни взаимоотношения от първите години „след девети“ между комунистите и „старите“ интелектуалци, а преливанията между лично приятелство, елементарна човешка почтеност и благодарност и партийна дисциплина трябва окончателно да бъдат „укротени“. Трето, в новите биографии на комунистическите функционери и културни дейци трябва да бъде изтрит епизодът с участието им в съдбата на М. Арнаудов; колкото повече време минава, толкова повече тези биографии трябва да бъдат изчистени от „петната“ на живота. Нещо любопитно – в архива на Людмил Стоянов, основната фигура при освобождаването на М. Арнаудов и по-късната негова „социализация“ (и незагубил почитта си към професора до смъртта си), грижливо са изчистени каквито и да било „компрометиращи“ материали, чрез което той е създал свое ново минало; ако съдим по архива му, някогашният символист е превеждал „правилните“ Брюсов и Блок, но не и „неправилния“ Балмонт, да речем. Четвърто, подмяната на историята се осъществява чрез подмяна на историите; и в този случай ролята на Държавна сигурност си е все същата – да размества местата и да разбърква имената. И тук туй благородно учреждение се изявява като верен ученик на оногова, за когото е казано, че „кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“ (Иоан. 8:44).

Ето как и защо „лаврите“ за освобождението на М. Арнаудов са оставени за вожда и „съветския приятел“ – и двамата вече покойници. Мъртвият не е нито свидетел, нито опонент.

„Митът Державин“ има и свои скрити, недотам ясно изявени, послания: първо, сами сме (сте) безсилни, нищо не става без външна намеса; второ, ние сме неспособни да въздадем някому дължимото, признанието идва само отвън, трето, „българо-съветската дружба“ е панацея за всичките ни кривици и криволици. Тъй както М. Арнаудов беше „придаден“ към Державин, тъй и всяко пионерче трябваше да си намери своето „съветско другарче“.

„Научните работници“ трябваше да си намерят предмет за публикации, а „художествено-творческата интелигенция“ – сюжет за „маса“, а в кафенето – едни масали, лакардии...

Или, казано накратко:

Държавна сигурност си имаше литература;

уви, тя си имаше и наука.


* Димитров Е. Вожд и филолог (Михаил Арнаудов през 1944–1954 г.: документално изследване) // Академик Михаил Арнаудов – ученият и творецът: Сборник с научни изследвания / Съст. А. Георгиева, В. Тончева, Р. Кунчева, В. Балевски. С.: Акад. изд-во „Проф. М. Дринов“, 2006, с. 359–375. (С публикация и коментар на документи, с. 376–394). [Същото вж.: http://liternet.bg/publish2/eivdimitrov/vozhd.htm].

 

* Срещата между Н. Державин и Г. Димитров в София – „ядката“ на „мита Державин“ – е невъзможна и абсурдна поради съвсем естествени причини: съветският учен е в България от март до втората половина на октомври 1945 г., а през това време Г. Димитров е още в Москва; когато пък „вождът и учителят“ се връща в Родината в началото на ноември 1945 г. (4.XI), Н. Державин е отдавна в Москва. Все пак дори комунистите с тяхната „вяра“ не успяха да преодолеят някои физически ограничения, поради което техните тела също бяха принудени да се съобразяват с принципа, формулиран за първи път от Аристотел: „в едно и също време едно тяло може да заема само едно място“.