На 18 юли отбелязахме 181 годишнина от рождението на Апостола. В поздравителните си слова властимащите цитираха думите на Апостола, казаха за пореден път, че не са забравили „това що ни е рекъл Апостола“.

„Апостоле, ти си нашата мяра, мярата ни за време, мярата ни за българщина“ и т.н.

Само празни думи, които звучаха кухо на празничния митинг-заря в Карлово и караха сърцето ми да се свива от срам, защото много добре познавам мярата на нашите управници за проблемите на хората и животните, много добре знам какви „почитатели“ на чуждото нещастие са. Виждам и с какво „разбиране“ се отнасят към огромната трагедия и ада, в който живеят семействата, в които има човек с увреждане.

Хората с увреждания са невалидните инвалиди за нашето общество и правителство. Това са невидимите хора на България. Хората, които нямат подходящия дрескод да се разхождат по улиците, да контактуват с институции или не дай си боже, да потърсят работодатели, които биха се съгласили да ги вземат на работа. На никой не му пука за тези нещастници. Тези ХБК (хора без късмет), имали нещастието да се родят и да живеят в България са „като камък на шия, като белег от нож, като черна шамия“ и за най-близките си, дигнали ръце от техните „капризи“ за по-достоен и нормален живот. Това са хората с изтекъл срок на годност. Живите мъртви – оксиморонът, който определя най- вярно статуса им. Понякога влизат в новините, но през повечето време се опитват да ни кажат нещо с мълчанието си. Тяхната мисия в живота е да бъдат невидими. Някои от тях са глупавите умни или умните глупави на нашето време?

Автор(и): Лидия Христова

Сирак съм чедо изгледана, сирак… колка съм била, мачята умрела, я съм останала жива. Гледаха ме бащата и нането (баба)… гледаха ме… колка да бех, колка, е таквая бех… Ожени се бащата за една от Палево дере, една улава таквая, стара мома. Дойде тука, взе да ме гони, да ме пере (бие)… забремене и на 8 месеца, опади я бащата. Упъди я, не иска да я държи. Не щеше да я изпади, та чичо ми, той ме много уважаваше, та той я изпъди. Вика: „Ние не сме те довели тук за да те мъзем (доим) и стрижем, ние сме те довели да гледаш тоя сирак, па ти си му касала месото“… И днеска-утре… изпади я бащата към Букларьове… И седе колкото седе бащата… па се ожени. И тя одима две деца, ама тя си ме гледаше, нямаше разлике между нейните и мен. Гледа ме, убаво ме гледа. И оттам колка бех веке, одехме, закачеха ни ергенето. Кой ке те закача, обули сме цървули. Играм на хорото с цървули, престилка съм престелила нещо – сирак. Тая нога вдигнеш да играш, той (цървула) падне оттук, ти па тая вдигнеш, той падне оттук.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

На 75 години съм, ще разкажа каквото си спомням, може и да не е много подредено, ама стара съм, каквото се сетя. Родила съм се в село Абланица и там сме живели 29 петнайсет години. И като е починал баща ми, мойта майка се е оженила във Велинград. И като се ожени тука, доведе ме тука с мойта сестричка. И вече станах голема – момиче, тръгнахме да работиме, по оранжерии, имаше към банята – всички момичета и сестра ми по-мънинка, по-мъничка, и я събирам разсад.

Ние бехме на село. Мойта майка, като почина баща ми, тя остана вдовица и се ожени и ни доведе тука. И станахме много деца – и той имаше деца и майка доведе мене и сестра ми, а тя умре на 23 години. Разболе се и умре. И остави едно сираче и мойта майка го изгледа. И като се роди крачетата му беха навътре. И тога втория ми баща се оправи. И се разболе майка му, а то рипа, иска да играе, а тя легнала е, тя болничка и мре. И беше при баща му. После баща му се ожени и то рече нагоре-надолу, момче, не слуша, трудно му е, насекаде с другите деца, прават бели. След това и баща му почина и го зима мойта майка. И то расте, расте и порасте...

След като завърши моя мъж го настани във фабрика, тука имаме. И го настани там да работи. И от тогава, от 8 клас, досега все тука. Закриха тая фабрика – та в завода „Георги Димитров“ се премести. Толко години, от 8 клас, та досега все на една мешка да работиш, до ден днешен. Ша пие, вечер може да пие до скапване, сутрина на работа; един ден нема да отсъства…

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

… Да видиме ние как сме със здравето, какво да правим, да поприказваме… На работа бех там на нивата, сам, отидохме, брахме царевица там от нивата… Когато се случи… младите дойдат, помогнат, измъзат ми кравата…Не синовете и снахите, а щерките, помагат с кравата нещо…нещо ми помогнат така, да я изкарат… нещо да ми почистят…

И на синовете, и на щерките си дадох земята по барабар.И на щерките поравно. А па на ей това момче, дето е при мене, това момче, нему му дадох повече… той тука редовно си е при нас, и деня, и нощта си е редовно при нас. На него да дадеме, сине, повече за да ни гледа, да е доволно. Къщата му съм писал на него… а сестрите, те си имат па от мъжето кащи, а па таа каща ще я пишем на това, на най-малкото момче…

С жената, имаме си ние един декар, дори и половин декар, долу ливади, береме си ябълки… съм насел, та си берем от тях. Ми, царевичка нещо си… и пиперки, домати си посееме там. С жена ми си го гледам тоа декар. Синовете си гледат техните ниви… и дъщерите. Само това, малкия си работи мойто. Отделно си има и на него, а па на нас… кога измреме ний, ше го оставим, на това съм го писал, на детето и мойто… Редовно е тука, гледа ме, дръвца да ми докара, нещо да иде… вода да ми донесе, а па с нея (снахата) си имат и те семейство, и те си имат дечица, и те си имат работа… Кравичка си имам…Крава и една-две козици имаме. Това ни е стоката. С кравата некога той (синът) иде, ние не можеме с бабата веке, ами той иде… и на пастир я даваме.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Аз като малък първо изучавах Корана, на джамията; тогава нямаше пуснати още да има да изучават на български. Това 1925 година, та дойде един учител от Кюстендил. Тогава се прехвърлихме да изучавам български език, а Корана я го бех изучил тогава по 7-8 години. Понеже дедо ми ходжа е бил, завършил в Солун за ходжа – турско време, а и баща ми също завършил в Солун ходжа. И аз се опитах да стана ходжа, ама тва не ми хареса много и аз са префърлих към българското, а Корана си ми остана изучен. Понеже Коран, думата Коран е ‘хигиена’. Тва ша го знайте младите, една чиста хигиена по човешкото тяло. Това изучава Корана, на арабски е написано, обаче учените го превеждаа, значи една чиста хигиена. Тва се казва хигиена – да се къпе човек, да се мие, да се подмива, да оди в тоалетната винаги с вода. Там се явяват зарази, там в Корана пише да се мият. Убаво е да се яде чист, иначе от там се появява човешката зараза. Господ е дал две ръки, едната е за хранене, а другата е да се чистиш. С двете пък да си миеш лицето, образа, навсякъде да се умиеш като човек, да си чист, да се бръснеш. Това се казва по арабски… Тва ви го предавам на арабски. Така преживех нашия живот. Увлякох се по българското училище и там напълних годините, сетне пак задочно учих 7-8 клас и завърших задочно.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Еднож се ожених трийсе и шеста година, еднож са ожених четирийсея и втора година. Хубаво прекарахме. Имахме жито много, брави (добитък) много, ядехме масло, мьосо, всичко – карахме… Стана ТКЗС, зьоха ги. Въз ТКЗС-то карахме много хубаво и така нататък, вървехме… Еми по-хубав бе живота, ачик си по-хубав бе, ако ще да ме обесят… ама беше на народа улеснения – и му се ора (ореше), и му се купаваше и всичко. Ся дорде найдеш – един не рачи (иска) да ти изоре нивята, десет деня ше одиш, ше чакаш… бе добре, за мен бе добре тогава, ама ся за младите… не знам. И ся и тук ми я добре. Дават ми пенсия – яж, пий, легни спи, хич не ходай на работа…; седя, яденето ми донасат тайфата, ям, пиям, кат са попикам обрисват ма, опират ма… Ся са разтури ТКЗС-то, па е хубаво, па караме добре, нема нещо да са оплака, има всичко… ако имаш пари – има всичко ша си купиш, нема нещо да не си. Щом имаш пари, има много всичко, каквото искаш, такова ша си купиш.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Отлично съзнавам, че двете думи от горното заглавие доста трудно „се връзват“ една с друга; между хората, означени с тези две понятия, не би следвало да има абсолютно нищо общо. Но в днешната ни действителност има толкова много ненормални неща, че добавянето към тях на едно шантаво заглавие няма да влоши съществено ситуацията.

Високата трибуна, от която един субект сипе своите хули и клевети (включително и срещу Нобелистката), е в. „Уикенд“, флагманът на жълтата преса, чиято редакция никога не пропуска, в непосредствена близост със заглавието на вестника, да оповести високия му тираж – за броя, който в момента държа в ръцете си, това е внушителното число 324 000. Само че, колчем видя такъв тираж, винаги се сещам за безпощадното Ботево клеймо:

„Туй що, глупци, вий не знайте,
позор ли е, или слава!“.

Автор(и): Д-р Георги КАРЕВ, д.м.н.

Че медиите са кучето-пазач на обществото е популярна дефиниция за журналистика. Сложете намордник на това куче и оттам нататък можете да представяте на обществото, че положението е каквото ви се иска – стабилно, демократично, борещо се с корупцията, вярващо в КПКОНПИ, фактор за мир на Балканския полуостров, застрашено от Норвегия и т.н.

И сега ще ви изненадам – смятам, че едно от най-добрите неща, които ни се случиха напоследък е, че СЕМ посочи за генерален директор на телевизията Емил Кошлуков. Вие може и да си въобразявате, че всеки друг от кандидатите е по-подходящ от Емил Кошлуков по причина, че Емил Кошлуков е изцяло неподходящ, но не сте прави. Какво щеше да стане ако бяха избрали който и да е друг от кандидатиралите се за шеф на БНТ? Щяхме да си помислим, че все пак в СЕМ хората не са се простили с морала си. Че може би обществена телевизия все пак имаме, като все повече нямаме частни телевизии кучета-пазачи. Щяхме да се зарадваме на тази малка победа, да си кажем, че тази малка крачка на СЕМ е голяма крачка за демокрацията. С други думи фабриката за илюзии щеше да завърти машините си за производство на надежда, че вървим към нормалността.

Автор(и): Веселина Седларска

През юли 1985 година в няколко вестника е публикувана декларация на български турци, с която призовават към възвръщане на българските имена (виж целия текст на декларацията по-долу). Излезе първо в масовия вестник „Отечествен фронт“, а после в изданието на българските турци „Нова светлина“, в още няколко регионални вестника и др. (виж накрая списък).

Сред подписалите се е и Вежди Рашидов – Веждю Радишев, както се е казвал тогава. Преименуването е започнало още тогава, 1985 година, а през 1988-1989 г. властта започва да го прави ударно, „да изпълни плана“. Така започва Голямата екскурзия. Когато вече се образува напрежение на границата, в края на май Живков прави изявление Турция да отвори своите граници. И дава тласък на екскурзията.

Възродителния процес лежи върху историческата постановка, че по време на турското владичество българи са били турцизирани и ислямизирани и сега трябва да се възвърнат към корените си. Само че живковата власт, решила по сталински да създаде етнически чиста държава, обявява за българи всички турци, защото всъщност били потурчени някога. И им сменя имената насилствено. Няма как да не предизвика катаклизъм в обществото. Последствията от това насилие са и до днес.

Кампанията през 1988-1989 е налудничава, става в момент на фактически икономически фалит, на отказ от страна на опората СССР да раздава безвъзмездно и на ниски цени суровини, на отказ от политическа подкрепа от страна на Горбачов. В резултат на Възродителния процес остава неприбрана реколта, закъсва консервната индустрия, износът, цигареното производство, спада потреблението. Това е нещо като последния пирон в ковчега на Тодор Живков, който той си заби сам.

Някои от подписалите тази декларация са запазили българските си имена и след 1989 г. Има и доброволно избрали нови имена, и преди, и сега, както в много други страни на Запад и на Изток, хора от етнически малцинства, които приемат други имена.

Автор(и) Ибрахим Карахасан-Чънар

Името „Трифон“ означава тризвучие. И това сякаш обяснява факта, че за светеца се пее една песен на три гласа, които рядко и трудно си хармонират. Първият от тях, този който се чува най-ясно и най-отчетливо, но и едновременно с това звучи най-фалшиво, е гласът, пеещ за Дионис. Дали песента ще е за Бакхус или Загрей, Сабазий или Либер, дали ще разказва, че е роден един или два, или три пъти; дали ще е син на Зевс от Персефона, или – не; дали ще е гонен от титаните, дали ще сменя – подобно на Протей формите си и ще е ту лъв, ту бик, ту пантера, ту коза, така или иначе – това ще е персонажът, даващ началото на новия земеделски цикъл. Затова брумалии, вакханалии и дивотии от всякакъв порядък ще са така дълбоко заседнали в гърлото на балканския човек, че без митическа глътка вино, ще е трудно житото да покара и децата да се заченат. Защото в края на зимата трябва да се зареже старото, за да покълне новото и този празник да се превърне в ден на забравата. Та нали – ето сега, ще кажат някои – в началото на февруари се виждат първите филизи на новата пролет. Или – с две думи, като учи народното богословие: „нова булка – нов късмет!“ Неслучайно „февруари“ означава тръпка и ние – както християни, така и езичници – по това време на годината – подобно на мечките усещаме първите живителни тръпки след тежкия зимен сън.

Автор(и): Николай Петков

1793 – 1798 „… Цариград представя смесица от турци, гърци, арменци, евреи, европейци. От това произхожда много голямото разнообразие в нравите, религията и езика. Турците са много повече от другите и са пръснати по целия град и предградията. Гърците са приблизително една шеста от населението. Те имат квартал, разположен към края на пристанището, който се нарича с гръцкото име „фанараки“ или „фанар“. Но мнозина населяват Пера и Галата и живеят всред франките (име, което безразборно се дава на всички европейци). Арменците са по-малобройни от гърците. Те живеят във вътрешността на града и в предградията, но по-голямата част от богатите са дошли от известно време да живеят в Пера и са се настанили всред франките, без обаче да се смесват с тях. Най-малобройни са евреите. Те живеят във вътрешността на града. Някои от тях са се настанили в Пера и Галата и служат като търговски посредници.

Посланиците и агентите на чуждите сили при Османската порта и европейците, които търговията е привлякла в Цариград. образуват често колония от повече от две хиляди души.

Почти всички моряци остават на корабите. Търговците са се установили в Галата, за да бъдат по-близо до пристанището и до града. Но причината, която ги кара най-вече да живеят в този квартал, са зиданите къщи, които държат, и здраво построените магазини за стоките им, а също така, че прозорците им имат бакърени капаци. С една дума, има всичко, което е нужно за сигурността на хората и за предпазване на имуществото им от пожари, на които този град непрекъснато е изложен.

Само мюсюлманите, турци или араби, заемат длъжности (и служби) в управлението, високите длъжности в империята и биват приемани за еничари и военни, с изключение на флотата, в която мнозинството от моряците са гърци… Някои се занимават с търговия на едро, повечето – с търговия на дребно, със занаятите, с изучаване на законите и религията, на краснописа…“

Автор(и): Вера Мутафчиева

„Румелийски делници и празници от XVIII век“ (София 1978) представлява мозайка от документални откъси из османските архиви, както и от чужди пътеписи, дипломатически доклади и български фолклор. Свързани с авторския текст на Вера Мутафчиева, те пресъздават картината на всекидневния бит и нравите в нашите земи преди две столетия.

Автор(и) Вера Мутафчиева

От началото на годината, най-важното за страната ни е ротационното председателство на Съвета на ЕС. Въпреки това, не би трябвало по никакъв начин да забравяме, че освен „европредседателска“, 2018 е и предизборна година. През 2019 г. ни очакват много отговорни европейски и общински избори. А и премиерът „Борисов 3“ винаги може да ни изненада с някоя оставка по пътя към „Борисов 4“. Още повече, че проблемите във вътрешната ни политика далеч не са за подценяване.

С всеки изминат ден нараства „високоволтовото“ напрежение, което е обсебило не само все „по-перверзните“ взаимоотношения между правителството и президентската институция, но и 44-то Народно събрание, местната власт в различни общински и областни центрове и структурите на водещите политически партии. Несвършващият български преход не само е доминиран от една крайно ниска политическа култура, но и от системно заобикаляне на разделението на властите и върховенството на закона.

Автор(и): Аспарух Панов

Навремето Илия Бешков изрече пророческите думи „Бай Ганю уби Алеко!“, с което произнесе най-точната присъда над този емблематичен персонаж и неговите реални прототипи. Доста по-рано (1897 г.) Хинек Майер – прокурорът по делото за убийството на Алеко Константинов, заяви нещо още по-силно в обвинителната си реч; той нарече убийците му „Бай Ганю побеснял“. И това е самата истина: героят – тук ще си послужа с думите на д-р Кр. Кръстев, като добавя и своя интерпретация – напуска пределите на произведението и от „анекдотичен смешльо“, става част от социалния и политическия елит на България, шествайки триумфално от една в друга обществена и историческа ситуация, включително и до днес – ту като управляващ, ту като слугинаж на управляващия.

Изминаха 120 години от убийството на Алеко Константинов, извършено на 11 май 1897 г. По този повод (но не само!) искам да опровергая за сетен път една разпространена у нас заблуда, включително и сред българското еврейство, а именно – че авторът на „Бай Ганю“ е бил антисемит.

Автор(и): Алберт Бенбасат

В последните дни две убийства на жени потресоха българското общество. Темата за насилието, която е неизменна нотка в медийното ни пространство (а и за съжаление – в живота ни), влезе в саундтрака на дните ни като висока, повтаряща се нота, в музиката към филм на Хичкок, която трябва да засили съспенса в балканския трилър, в който преминават повечето ни дни. Но не живеем ли в постоянен съспенс? В който не спираме да се питаме кога ще се случи следващото произшествие, кога ще дойде неизменното Лошо, защото то никога не закъснява с появата си, а най-често дори често подранява.

Автор: Иван Димитров

Сложете в едно изречение думата ром/циганин и каквото ви хрумне число и всеки ще повярва. „Пък един циганин имал да плаща седем хиляди за ток и пет хиляди за вода, ама нито му ги търсят, нито му спират тока и водата.“ Вие точно може и да не сте повярвали на това измислено в момента изречение, но то е защото бяхте предупредени. „Милиони левове усвоиха неправителствени организации от декадата на ромското включване и какво промениха – нищо. Само дето се изръси бюджетът.“ От това твърдение е вярна средната част – резултатът от десетилетието е едно голямо нищо. Последната част е невярна, на държавния ни бюджет декадата за ромското включване не струваше нищо. Чужди бяха предназначените пари, а тук никой не си направи труда да ги усвоява, така че и първата част на твърдението отпада.

Автор: Веселина Седларска

Смятах да подмина с мълчание поредната доза хомофобия, която очаквано се излива всяка година около провеждането на София Прайд. Въпреки че тя се ожесточава и все по-дивашки озверява, смятах, че недискутирането на нейното присъствие ще я накара някак да се погледне отстрани и да разбере своята нелепост.

Днес обаче прочетох един откровено мразещ и дискриминиращ призив от страна на собственик на голяма (макар и неуважавана) медия към политиците ни, и по-специално към отявлено хомофобската част от тях в лицето на групата националисти, призоваващ ги да спрат София Прайд, който следва да се проведе на 10 юни тази година. Да го спрат, въпреки липсата на законово основание за това. Да го спрат, както пише във въпросния текст, въпреки политиката на Брюксел (явно се има предвид европейската политика срещу дискриминацията от всякакъв вид, включително на сексуална основа), в защита на „традиционните ни ценности“ и българската православна църква.

Автор: Мария Касимова-Моасе

Софийският районен съд (СРС) постанови на първа инстанция, че журналистката Юлиана Методиева не е виновна по обвинението, че е използвала в своя статия „унизителна и съставомерна по Наказателния кодекс“ фраза, а именно, че е определила член на пронацистка организация като „антисемит“. Решението може да бъде обжалвано от обвинението в двуседмичен срок. Приблизително тогава се очаква да бъдат публикувани и мотивите за решението на съдията по делото.

Автор: Ивайло Атанасов

Най-краткият коментар за тези избори съвпада със забележителното изречение, което главният герой в романа „1984“ записва в дневника си: „Разбирам КАК, не разбирам ЗАЩО.“

Разбирам как БСП загубиха изборите. Те обикновено се дънят след като спечелят. Този път го направиха преди. Бяха си въобразили, че вече са спечелили изборите и започнаха да се държат, както те си знаят. „Извинявайте, че закъснях, но с друга група ченгета от Държавна сигурност крояхме планове как да мъчим нечий дядо.“ – Крум Зарков, веселяшки, в телевизионно студио, след което насърчително-умилително потупан по рамото от Корнелия Нинова. Не, не закъсня, момко, обратното – избърза. Избърза да говориш така, както обичайно си говори БСП насаме преди избори и пред камера чак след избори. Избърза това лудо-младо и издаде четата.

Автор: Веселина Седларска

В живота не е като в приказките и историите не винаги завършват с щастлив край. Така е на път да приключи и случаят с отец Паоло Кортези, католическият свещеник от Белене, който реши да приюти семейство сирийци.

След като семейството бе принудено да напусне града, отец Паоло си заминава от България по заповед на началниците си от Ордена на пасионистите.

Автор: Ива Михайлова

„Научните“ анализи и хипотези за промените в етническия състав на населението на НРБ, изработени още в края на 1960-те и през 1970-те години за ползване от апарата на ЦК на БКП, са сочели, че между 2010 и 2014 г. броят на турците в страната щял да превиши този на българите. МВР непрекъснато е докладвало на управниците не само за настроенията, но и за промени в броя и раждаемостта на основните малцинства – турци, цигани и помаци.

Когато в навечерието на старта на преименуването през 1984 г. вътрешният министър докладвал на Живков, че турците се увеличават годишно с 15 хиляди души, диктаторът възмутено реагирал с думите: „А представяте ли си какво ще стане след 10-20 години и какво ще се случва!?“.

Автор: Николай Цеков

Започвам този напълно спонтанен „опит за запечатване на момента“ с доста кисело усещане в устата. Ще говоря за вече прословутия случай с нападението върху млада жена в берлинското метро, което се превърна в пореден печален повод за взаимно стигматизиране – сравнително предпазливо на Запад; разюздано и бясно – у нас.

Но, за да избегнем всякакви субективности, нека започнем с отчитането на фактите, доколкото това е възможно.

Автор: Златко Енев

Скърбихте ли вчера за Хитрино? Сигурна съм, че да. И днес също. Но официалната скръб е планирана за утре. Понеделник ще бъде денят за национален траур – тази лицемерна безсмислица, с която темата за затрития поради некадърност, безотговорност или алчност живот приключва. Без виновни, без възмездие, без справедливост.

Автор: Веселина Седларска

Поглеждайки към президентската надпревара в България, бях озадачен от двоичния код ляво-дясно, отвъд който не успях да прозра някакви значителни разлики между претендентите за поста. Предполагам, че и изтощеният български електорат е изправен пред същата загадка. Какво се крие зад дихотомията ляво-дясно в конкретния случай?

Автор: Марио Игнатов

Липсват ми опит и желание да съм напълно наясно със скандалите в българската литература от последните години – и от последните месеци. Откровено казано – не знам точно за какво спорите, за какво се карате и какво имате да делите. Въобще не съм наясно кой от кой фронт, кръг или фракция е. Не съм част от вашите среди и не съм си пил питиетата с никого от вас. Не съм писал книга и не съм се облагодетелствал по никакъв начин от познанството си с вас. Аз дори не познавам голяма част от вашите имена и лица! Да, и вие не сте чували моето име и ще се зачудите кой е този сополанко, който барабар Петко с мъжете хем нищо не знае, хем е тръгнал да пише за нас.

Автор: Димитър Панайотов

А защо всъщност не можем да живеем заедно, беше и един от въпросите, които ни провокираха да се върнем в селата Розово, Телиш и Калище, станали медийно известни през 2013 и 2014 година с протестите, които местните жители организираха, за да не допуснат заселването на бежанци на тяхна територия. По време на събитията беше някак задължително оценките и тълкуванията на случващото се да бъдат крайни и от страна на поддръжниците на протестите, и от страна на противниците им. Силното „любене“ и „мразене“ беше неизменен атрибут на всеки съпътстващ коментар. Сега се оказва, че не всичко е било тъй бяло и черно, както го схващаше широката общественост. След като страстите се поуспокоиха, взе да става ясно, че всеки един от тези три граждански бунта има своя предистория, на която медийно-политическата истерия не даде глас. Днес емоциите са уталожени, репликите – рафинирани, а изводите, доколкото е възможно, направени.

Автор: Боряна Телбис
Фотографии: Фелия Барух, Александър Пехлев, Стоил Димитров

Настоящата статия разглежда един аспект от българското участие в Първата световна война, който не само не е изследван в нашата историография, но може да се каже, че дори е и напълно непознат – вълната от убийства, извършени от българската армия в завладените сръбски земи в края на 1915 – началото на 1916 г. Темата е изключително чувствителна, което би могло и да обясни липсата на изследователски интерес към нея. И до ден днешен войните, които България води в периода 1912–1918 г., еднозначно се определят като „войни за национално освобождение и обединение“, а редица щекотливи въпроси се подминават и премълчават. Статията се опитва да разчупи тези рамки, изхождайки от убеждението, че изминалите сто години от избухването на европейския пожар през 1914 г. и включването на България в конфликта през 1915 г. са подходящ момент да се постави началото на един по-критичен и задълбочен прочит на българското участие в Голямата война.

Автор: Мартин Вълков

„Знаете ли колко хора намразиха България заради отношението, което са срещнали по време на интервютата…“, добавя Рашид към разказа си за „особената“ процедура по получаване на документи. „Винаги съм се опитвал да обяснявам, че не може да отъждествяваме цялата държава с двама-трима чиновници, но разочарованието е голямо – ти си мислиш, че си в Европа, а всъщност положението е като в Сирия, корупция навсякъде.“ Нямаме време да преглътнем последното, защото вече сме пред администрацията в лагера и трябва да съобщим за пристигането си. Според предварителната уговорка имаме право да посетим сградите, в които живеят бежанците, и да заснемем всеки от тях, стига той да даде съгласието си за това. Рашид е успял да говори с няколко души, чиито разкази смята, че ще ни бъдат интересни. Предупреждава ни, че не всеки ще иска да разговаря с нас, защото повечето все още очакват статута си и се притесняват да не би някоя приказка в повече да им навреди.

Автор: Боряна Телбис
Фотографии: Фелия Барух

Попадали сте на онези картинки, които се разпространяват из социалните мрежи – как в отделните държави намират решение на проблемите си. Срещу знамето на съответната страна стоят различни символи между проблема и решението. Например в Испания имаме проблем, сиеста, отново проблем. В Швейцария – проблем, референдум, решение; във Франция – проблем, хаос, революция, още проблеми и т.н. Срещу знамето на Германия няма символи – от проблем директно стигаме до решение. Вероятно общият език има значение, защото това, което австрийската компания EVN успя да направи в пловдивското гето „Столипиново“, е тихо и прагматично разрешаване на огромен проблем. Но не сте чували за това, нали?

Автор: Иван Бедров

Докато в учебниците по история развързаният цървул на Левски се поставя наравно с Просвещението и с Френската революция, българите ще си останат в една дълбока духовна провинция…

Автор: Александър Андреев

Няма го на картата. Колкото и да го търсите, няма да го намерите. Даже манастира не носи неговото име – Чирпански манастир, въпреки че е на 15 км от Чирпан. То е толкова малко и сгушено, че се чудиш защо се казва Златна ливада, къде му е златото. Тук почвата е чернозем, хълмовете са залесени с широколистни гори и основната растителност са ниските трънливи храсти, пораснали като къдрави букли по темето на баирските възвишения. Само да ги видите през есента…Все още неокапалата шума шепти напевно и разказва истории за миналото на Златна ливада, когато тук са се крили „шумкари“. Вероятно името идва от шумата, в която са се крили партизаните.

Автор: Надежда Станилова

Още в началото на 90-те години горещата целувка, която Т. Ж. получи в съдебната зала в качеството си на обвиняем по един бутафорен процес от „примата на Народния“ Аня Пенчева, хвърли мост към една друга разновидност на същата носталгия и към цял легион от други носталгици. Повечето от тях, сравнени с тези, за които току що говорих, са по-млади, по-енергични, по-образовани, обикновено с принадлежност към политическия и с претенции за принадлежност към културния елит. Но именно затова те са по-опасни за обществото от тъжните селски старци – защото владеят значителни сегменти от бизнеса и най-внушителния дял от медийната система. Като казвам „значителни сегменти от бизнеса“, имам предвид не само големите финансово-ресурсни възможности, които това им дава, но и това, че именно те владеят определящия дял от развлекателния бизнес. А това създава огромни манипулативни възможности – и за сплотяване и организиране на пенсионираните носталгици, и за привличане на объркани хора, които не са комунисти, но са недоволни от настоящото си битие, и дори за „зарибяване“ на части от младежта.

Автор: Д-р Георги Карев

Димитровград е построен между 1947 и 1952 г. – първият български изцяло социалистически град, по модела на Комсомолск в СССР и на подобни проекти в ГДР, Полша и Унгария. Наречен още от началото „град на младежта“ и „изцяло нова реалност“, Димитровград е ясно заявен опит за архитектурна материализация на социалистическата утопия. Днес, 26 години след падането на социализма, Димитровград получава съвсем друга официална интерпретация – като част от „пан-европейската мрежа на тоталитарните градове“. Какво се случва с утопичните корени на града след различните му дискурсивни метаморфози?

Автор: Петър Добрев

Дълго мислих дали да разкажа тези истории. Те са тежки. Те са жестоки. В тях справедливостта не побеждава, въпреки че правото се намесва. Разказвам ги, защото без много допълнителни обяснения те показват къде точно е границата ни на търпимост към садистичното. Това са истории, за които няма да прочетете във вестниците и най-вероятно няма да намерят място в новините. Не защото не са страшни и стряскащи. Вероятно, защото по някакъв начин са банални. Извън баналното е смъртта, която е застигнала жертвите.

Автор: Анета Генова

В сравнение със самиздата в СССР Чехия, Унгария и Полша равносметката на българския самиздат е твърде скромна. Той се появи за съвсем кратък период от време (месеци преди падането на Тодор-Живковото правителство и пълната либерализация на печата) и се осъществи само в две литературни списания. Но въпреки че в тях се публикуваха някои превъзходни литературни произведения, поради начина им на разпространение (обхващащ само тесни софийски и пловдивски литературни кръгове) и поради почти символичния им тираж, той не можа да играе онази сериозна социална роля, която самиздатът играеше в Средна Европа или в Русия. Затова, ако не искаме да героизираме това достойно, но скромно минало на българската литература, е необходимо да изберем гледна точка, която не е чисто литературна и не се ограничава с иманентни прочити на самиздатски литературни произведения.

Автор: Александър Кьосев

Посетители

83

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 6 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици
  • Биляна писа Още
    Масовата психоза е... преди 2 седмици