1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

 

Demonstrators at a rally demanding the resignation of Czech prime minister Andrej Babiš, Prague, June 23, 2019
Демонстранти на митинг с искане за оставката на чешкия министър-председател Андрей Бабиш, Прага, 23 юни 2019 г.

 

Прага, юли 2019 г. Седя с Иван Хавел в уютна ниша на оформения в австро-унгарска тематика ресторант „Монархия“, когато пристига Моника Пажерова. Студентска лидерка от времето на кадифената революция и все още кипяща от енергия трийсет години по-късно, русата, очилата Моника вади от дамската си чанта смартфон и сканира баркода на бутилката ми с минерална вода. Телефонът избръмчава и показва карикатура на Андрей Бабиш, олигарх от агробизнеса и бивш информатор на тайната полиция, който сега е министър-председател на Чехия. Под намръщеното му лице са изписани думите „Bez Andreje“ (в свободен превод „не съдържа Андрей“), което означава, че тази бутилирана вода не е продукт на нито една от неговите компании. „Всичко е наред“, казва Моника, „можете да я пиете!“

Седмица по-рано в парка „Летна“, където през ноември 1989 г. е проведен най-големият митинг на кадифената революция, се провежда огромна демонстрация с призив за оставката на Бабиш. Някои от лозунгите („Истината ще надделее над лъжата“, „Оставка!“), разпалените граждански настроения и доста от хората в тълпата са същите като преди тридесет години. Но в този случай участват рапър и звезда от YouTube, а начело е ново поколение от двадесетгодишни студенти. Докато ние тогава треперехме под мразовития сняг, сега те се пекат под палещото слънце.

Един от организаторите на протеста, брадатият студент по теология Бенямин Рол, скрит от слънцето под сламена шапка, заяви:

Ние не правим революция. Приемаме наследството и ценностите на 1989 г. и искаме да ги доразвием, като активно се стремим към по-добро бъдеще. Но ситуацията е различна. Сега ние предупреждаваме срещу промяната. Предупреждаваме срещу курса на промяна в нашата страна при Бабиш и [президента Милош] Земан. Предупреждаваме за опитомяването на правосъдието и медиите, и узурпирането на властта от няколко олигарси. Предупреждаваме за това, че демокрацията ни се отнема неусетно.

Пред него има нещо, за което през 1989 г. Вацлав Хавел можеше само да мечтае: море от граждани, които ентусиазирано развяват жълто-синьото знаме на Европейския съюз, към който сега принадлежи Чешката република.

Вълнуващи неща. Но защо масовият протест все още или отново се смята за необходим? Защо, тридесет години след полусвободните полски избори от 4 юни 1989 г., които поставиха началото на верижната реакция на освобождението от комунизма, аз отново стоях сред тълпа от демонстранти на средна възраст, които скандираха „Лех Валенса! Лех Валенса!“, докато вече побелелият герой на „Солидарност“ стоеше на сцената в стария градски квартал на Гданск? Защо председателят на Европейския съвет Доналд Туск се почувства принуден да последва стария Лех на сцената („Браво, Доналд!“) и да призове тълпата да се възползва от опита на антикомунистическата съпротива при мирното противопоставяне срещу законно избраното правителство на Полша? Ако в решаващия момент на прехода през 1989 г. писателят дисидент Адам Михник беше предложил на тогава все още управляващите комунисти прочутата формула „Ваш президент, наш министър-председател!“, сега Туск извика: „Вашата обществена телевизия, нашият интернет!“ „Вашите“ на Туск се отнасяше до националистическите популисти, които в момента управляват страната и които по този начин той косвено сравни с комунистическата партия отпреди 1989 г.

И защо с наближаването на годишнината от тържественото погребение на лидера на унгарската революция от 1956 г. Имре Наги на 16 юни 1989 г. моят стар приятел дисидент Янош Киш седеше с мен в един бар в Будапеща и спокойно описваше настоящата политическа система в Унгария като автокрация? Въпросният автократ, Виктор Орбан, ми беше представен за първи път преди тридесет години от самия Янош, който го похвали като светъл лъч на новото, младо, либерално поколение. Впоследствие Орбан учи със стипендия, финансирана от Джордж Сорос, в Оксфордския университет, а през 1989 г. беше вълнуващ оратор на тържественото погребение на Наги. Сега обаче той и неговата партия „Фидес“ систематично разрушават либералната демокрация в държава-членка на Европейския съюз.

На десетата годишнина от 1989 г., на прага на хилядолетието, бихме могли да отпразнуваме както първоначалния триумф на кадифените революции, така и големия последващ напредък. Към двадесетата годишнина, през 2009 г., страните от Централна Европа бяха станали членки на НАТО и на ЕС, а политолозите определиха Унгария като „консолидирана демокрация“. За разлика от тогава, на тази тридесета годишнина въпросът, който се натрапва на разтревожените ни устни, е „Какво се обърка?“.

Въпросът е основателен и аз ще се опитам да му отговоря, но той трябва да бъде предшестван от преглед на нещата, което бяха извършени правилно. Сега хората често смятат, че след 1989 г. е имало период на неподправен либерален оптимизъм, в който всички са били сигурни, че Централна Европа ще напредва стабилно към либерална демокрация, пазарна икономика и членство в най-важните институции на западния либерален интернационализъм. Това не е така. През тези първи години бяхме изпълнени със съмнения и страхове. На предпоследната страница на моя разказ на очевидец на кадифените революции, „Вълшебната лампа“, базиран на есета, публикувани в The New York Review и завършен през януари 1990 г., бях изказал предположението, че Централна Европа може отново да се превърне в „зависима междинна зона на слаби държави, национални предразсъдъци, неравенство, бедност и Schlamassel“ (грубо преведено като „бъркотия“). Прессекретарят на Вацлав Хавел и негов биограф Михаел Жантовски си спомня, че когато Хавел влязъл в Пражкия замък през декември 1989 г., а навън тълпи празнували бурно, новоизбраният президент предупредил най-близките си сътрудници: „Днес влизаме като герои, но накрая, когато разберат в каква каша сме и колко малко можем да направим по въпроса, ще ни изхвърлят от града с катран и перушина.“

Нито пък страните от Западна Европа и Северна Америка чакаха с отворени обятия, за да приемат отдавна изгубените си бедни роднини в уютните западни клубове на НАТО и ЕС. Нищо подобно. Нито дори Западна Германия. По онова време имаше виц, че когато източногерманците започнат да скандират „Wir sind ein Volk!“ (Ние сме един народ!), западногерманците отговаряли: „Wir auch!“. (Ние също!)

Измерени на фона на ужасяващите мащаби на посттоталитарните предизвикателства в региона, успехите от първите две десетилетия след 1989 г. са дори по-впечатляващи от надигащата се през последното десетилетие криза. Нещо повече, корените на днешните проблеми често се намират в почвата на вчерашните триумфи. Например, един от основните успехи беше просто това, че много повече хора станаха индивидуално по-свободни. С приближаването на страните им към ЕС и евентуалното им присъединяване към него тези хора получиха свободата да работят, учат и да се установяват в други европейски страни. Милиони млади хора от Централна Европа се възползваха от този шанс. Лично за мен е източник на дълбоко удовлетворение да виждам толкова много млади, талантливи поляци, унгарци, чехи и словаци, които идват да учат при мен и моите колеги в Оксфорд и продължават да водят стойностен, продуктивен и ползотворен живот. Но те рядко го започват в собствените си страни. По-вероятно е да ги срещна отново в Лондон, Париж, Виена или Берлин.

По този начин индивидуалната придобивка на свободата създаде колективния проблем на емиграцията. Мащабът на емиграцията от посткомунистическа Европа е зашеметяващ. Между 1989 г. и 2017 г. около 27% от населението на Латвия е емигрирало; за България този процент е близо 21%. Повече от три милиона души са напуснали Румъния само за едно десетилетие след присъединяването на страната към ЕС през 2007 г. Забележително е, че през 2018 г. румънският министър на финансите предложи да се въведе петгодишно ограничение на правото на съгражданите му да работят в други държави от ЕС. (Предложението беше отхвърлено бързо.) В това отношение бившата Германска демократична република прилича на останалата част от посткомунистическа Европа. Изтичането на население, срещу което Берлинската стена беше построена през 1961 г., се възобнови с бързи темпове след падането ѝ. Около 1,9 милиона души (от 16,6 милиона през 1989 г.) са напуснали и днес населението на тази територия е спаднало до нивото от 1905 г.

Е добре – ако емиграцията е истинският проблем на региона, то имиграцията е въображаемият. Бежанската криза, която достигна своя връх през 2015-2016 г., довеждайки милиони мигранти от Близкия изток и Африка в Южна и Западна Европа, беше определящ момент в политиката на Централна Европа. Популистки настроените политици умело се възползваха от страховете на обществата, които в продължение на четиридесет години бяха откъснати от света зад Желязната завеса и имаха сравнително малък скорошен опит в мултикултурния живот – въпреки че миналото на Централна Европа отпреди 1945 г. е било както етнически, така и религиозно мултикултурно. Популисткият лидер на Полша Ярослав Качински заяви, че мигрантите носят опасни „паразити и бактерии“. Алтернатива за Германия (AfD), първоначално вдъхновена от западногермански професори, които се противопоставяха срещу въвеждането на еврото, се превърна в антимигрантска партия, печелеща особено добре в бившата Източна Германия, с ксенофобска, volkisch [национално-патриотарска] реторика, която смятахме за погребана завинаги заради връзката ѝ с нацизма.

Орбан подхранва народната подкрепа чрез гротескна пропагандна кампания, в която обвинява Сорос и Брюксел, че планират да наводнят християнска Унгария с тъмнокожи мюсюлмански имигранти. По време на т.нар. национално допитване за имиграцията официалната рекламна кампания – Фидес вече редовно използва държавната администрация за партийни цели – показа голям знак STOP върху близък план от същата снимка на масово насъбрали се бежанци, която беше използвана в прословутия плакат „Точка на пречупване“ на Найджъл Фараж преди британския референдум за Брекзит през 2016 г. В навечерието на изборите през 2018 г. безплатният таблоиден вестник Lokál, основан от един от най-близките съветници на Орбан, многократно публикува снимки на привлекателни бели жени редом с неприятно изглеждащи тъмнокожи мъже, за които се твърди, че са ги нападнали. „Войната на Европа – това ли искаме?“ – се питаше в заглавието. На една от първите страници на Lokál Сорос е изобразен в прегръдка с опозиционни лидери, които държат огромни ножици за тел, каквито през 1989 г. унгарският и австрийският външен министър бяха използвали, за да прережат оградата от бодлива тел между двете си страни. Вместо това Орбан построи нова висока ограда от бодлива тел по границата на страната със Сърбия. Според една от оценките в Централна и Югоизточна Европа са издигнати около 1200 км нови огради и гранични укрепления, главно в отговор на бежанската криза.

Бабиш прокарва малко по-мека версия на същата реторика в чешките земи и не е сам. „Имаме повече антиимигрантски партии, отколкото имигранти“, пошегува се студентският лидер Бенямин Рол, когато се срещнахме малко след демонстрацията в Летна. Мой чешки приятел ми разказа как местните жители в селото, в което има вила, близо до австрийската граница, всъщност искали да бъде възстановена оградата от бодлива тел, която е била излишна през 1989 г. Върнете ни желязната завеса!

И всичко това, защото ЕС, който им даваше толкова много, поиска от централноевропейските държави да приемат само няколко хиляди мигранти, които изчерпваха ресурсите на страни като Италия и отчайващо обеднялата Гърция. Но не. Не питайте какво вие можете да направите за Европа, питайте само какво Европа може да направи за вас.

„Знаем, че можете да превърнете един аквариум в рибена чорба, но можете ли да превърнете рибената чорба обратно в аквариум?“ Тази шега, която чух за първи път в края на 1989 г., се отнасяше до всички разрушения, причинени от комунизма. Една от най-важните характеристики на аквариума, ликвидиран по време на комунистическото управление, беше частната собственост и свързаните с нея индивидуални свободи, правна система и независимо гражданско общество. В крайна сметка същността на комунизма е определена от Карл Маркс и Фридрих Енгелс в „Комунистически манифест“ като премахване на частната собственост. В така наречените народни демокрации в следвоенна Централна Европа това премахване никога не е постигнато напълно, особено в Полша и Унгария, но през 1989 г. огромното мнозинство от стопанската и жилищната собственост е или пряка собственост на партията-държава, или се държи под някаква форма на колективна или кооперативна собственост.

Произходът на много от патологиите, които Централна Европа демонстрира тридесет години по-късно, може да се проследи до начините, по които различните страни се опитват да (пре)създадат частната собственост и капитала, необходими за пазарната икономика. С помощта на ретроспекцията е лесно да се определят грешките, допуснати при най-голямата приватизация в най-новата европейска история, а те бяха много. Но тези, които се впуснаха в тези непознати води, имат право да се запитат: Какво бихте направили вие? Как щяхте да превърнете рибната супа отново в аквариум?

Реституцията – връщането на собствеността на бившите ѝ собственици – беше бавна, сложна и не можеше да се справи с това, което беше изграждано в продължение на четиридесет години комунистическо управление. Друг отговор беше да се привлекат чуждестранни капиталисти, преди всичко от Западна Европа, на която тези страни искаха да подражават и към която искаха да се присъединят. Тридесет години по-късно резултатът може да се опише с една дума: Mitteleuropa. Mitteleuropa, разбирана в смисъл на регион, който е дълбоко интегриран и зависим от Германия. По-голямата част от държавната собственост обаче беше приватизирана в местни ръце в един колкото неясен, толкова и бърз процес. Предвид болезнената липса на силна правна рамка, справедливо прилагана от независима съдебна система, резултатът е, че хора, които са имали позиции – или поне добри връзки – в комунистическата партия-държава, са заграбили огромни активи с помощта на мошеничество.

Конкретно избраните процедури се различаваха значително в отделните държави. В най-лошия случай приватизацията създаде нова класа от изключително влиятелни посткомунистически „олигарси“ или барони-разбойници. Един от тези олигарси понастоящем е министър-председателят на Чехия Андрей Бабиш. В допълнение към това той е бил информатор на тайната полиция, докато е работил за външнотърговската операция на комунистическата партия-държава. Мога да направя това твърдение без значителен риск да бъда съден, защото словашкият Конституционен съд отхвърли аргумента на Бабиш, че името му трябва да бъде заличено от официалния словашки списък на информаторите на тайната полиция. Мъглата около миналото му е напълно типична за онези, които са се справили добре с прехода. Тя подхранва дълбокото чувство за несправедливост сред онези, които трябваше да се борят [с недоимъка].

„Ако само имахме вашите проблеми“ – упрекна ме остро веднъж ветеранът полски дисидент Яцек Курон в средата на 1980-те години, когато се оплаквах от последиците от татчеризма върху по-бедната половина на британското общество. Е, желанието му се сбъдна. Тридесет години след 1989 г. Централна Европа сега е разтърсвана от същия вид националистически популизъм, който разтърсва много други европейски страни, както и Съединените щати при управлението на Доналд Тръмп – и това е обратна оценка за успеха на прехода. Както и в Западна Европа и САЩ, налице е познатата популистка реторика, противопоставяща чистия, суверенен народ срещу корумпирания, либерален елит; същото предпочитание към опростен, емоционално привлекателен националистически разказ пред фактите; същото използване и злоупотреба със социалните медии (Фидес има особено ефективно присъствие във Facebook); Същият културен профил на популистката подкрепа в онази част от обществото, която по един или друг начин се чувства изгубена сред глобализацията, европеизацията, либерализацията и цифровизацията.

Но едновременно с това в Западна Европа се наблюдава завръщане към дълбоко вкоренените предразсъдъци за „Изтока“ на Европа – предразсъдъци, които могат да бъдат проследени назад до Просвещението. Слушайки френски и белгийски политици, човек чува силно ехо на този стар вътрешноевропейски ориентализъм, присъстващ още в творчеството на Волтер, според който страни като Полша и Унгария – екзотични, авторитарни и смътно варварски – никога не са принадлежали истински към постпросвещенската Европа на Запада. Затова сега те просто се връщат към старата си, истинска „източна“ форма. Тази опростена дихотомия Изток-Запад е интелектуално неоправдана. Ръководената от студенти демонстрация в Прага това лято започна с актьор, който декламира есе за демокрацията на Томаш Гариг Масарик, президентът-основател на предвоенната демокрация в Чехословакия. Така че, когато чехите погледнат назад към времето преди войната, те намират един демократичен лидер с високи цели, докато, ако германците погледнат назад към същия период, те ще намерят Адолф Хитлер, а италианците – Бенито Мусолини. Варварски Изток, цивилизован Запад?

Вярно е обаче, че наред с проблемите, от които страдат повечето капиталистически демокрации в началото на XXI век, тези посткомунистически страни имат някои общи черти, както и влиянието на много разнообразната им история отпреди 1945 г. Накратко, те имат популизъм с посткомунистически характеристики. По този начин, освен реакцията срещу глобализацията и икономическата либерализация, която се среща навсякъде, се наблюдава и уникалното въздействие на трансформацията на цяла политическа и икономическа система. През 1989-1990 г. самият Курон е сред най-красноречивите защитници на резкия, „шоково терапевтичен“ преход към пазарна икономика. В телевизионни телефонни предавания, известни като „Разговорите на Курон“, той търпеливо обясняваше на съкратените работници и притеснените съпруги защо това е необходимо. Казваше, че иска да бъде ляв човек в една модерна капиталистическа страна, но първо трябва да се изгради този капитализъм. След няколко години той горчиво съжаляваше за ролята си на социалдемократически продавач на тежките реформи на свободния пазар, въведени от икономиста и вицепремиер Лешек Балцерович. Когато през 1995 г. Курон се кандидатира за президентския пост, той отхвърли идеята, че основното разделение в полското общество е между бившите комунисти и бившите поддръжници на „Солидарност“. Не, каза той,

истинското социално разделение в Полша днес е разделението между тези, които са успели да се адаптират към новата реалност и се справят с нея, и онези, които не я разбират и се чувстват отблъснати, отхвърлени от пазарната икономика и демокрацията. Продължавам да настоявам, че е възможно да се предложи нещо на отхвърлените.

Двайсет години преди изборния триумф на популистката партия „Право и справедливост“ през 2015 г., това отиваше към същността на въпроса. Когато през 1999 г. отново посетих корабостроителницата в Гданск, открих някои бивши работници, които сега са преуспяващи предприемачи, но много повече безработни, озлобени и гневни хора. „Ние, работниците, започнахме това“, беше тежестта на оплакването им, „но сега плащаме най-тежката цена.“ Това чувство за историческа несправедливост се засилва от факта, че често именно членовете на бившата комунистическа управляваща класа, номенклатурата, се бяха справили толкова добре с дивото, несправедливо начало на капитализма през 1990-те години. Вижте например Йежи Урбан, бившия говорител на генерал Войчех Ярузелски – последния комунистически лидер на Полша, за когото се твърди, че сега организира екстравагантни партита във вилата си.

Рискът да се породи усещане за историческа несправедливост е присъщ на самата същност на кадифената революция, която задължително включва морално неприятен компромис с бившите властимащи. Социалният антрополог Ърнест Гелнър нарича това „цената на кадифето“. Ето защо по онова време твърдях, че новите демокрации в Централна Европа трябва да инициират публична конфронтация с тъмното си минало, може би под формата на комисия за установяване на истината. Комисията за установяване на истината, написах в послеслова към второто издание на „Вълшебната лампа“, публикувано през 1999 г., „символично тегли черта под миналото, без да призовава към забрава или дори задължително към прошка. Това вероятно е най-близкото до революционен катарзис, което може да постигне една нереволюционна революция.“ Все още смятам, че това е важен урок за всяка бъдеща кадифена революция в други части на света.

И все пак трябва да се съмняваме дали дори най-ефективната комисия за установяване на истината би могла да успокои изгарящото чувство за несправедливост, причинено от това, че толкова много сътрудници на стария режим станаха икономически победители при новия. Всички настоящи европейски популизми се хранят с гнева от начина, по който либерализмът беше сведен след 1989 г. до една доста крайна версия на чисто икономическия либерализъм, без „еднакво уважение и загриженост“ към всички граждани, които философът Роналд Дуоркин определи като съществени за съвременния либерализъм. Но въздействието на това беше особено силно в посткомунистическа Европа, с нейното сурово навлизане в капитализма, с чувството ѝ за историческа несправедливост и общества, непривикнали към високи нива на видимо неравенство.

Когато това лято седнах на разговор с разнородна група полски студенти в кафене „Сова“ в центъра на Варшава, единственото нещо, с което всички те изглеждаха съгласни, беше, че „либерализъм“ вече е мръсна дума. А либерализмът за тях се отъждествяваше ясно със социалните последици от икономиката на свободния пазар, от която се отвращаваха еднакво и Марчин, десният студент, който седеше вляво от мен, и Филип, левият студент, който седеше вдясно. В тежките години на борбата на движението „Солидарност“ срещу комунизма, преди триумфа му през 1989 г., безброй пъти съм стоял сред полските тълпи и съм скандирал: „Няма свобода без „Солидарност“. Но в началото на 2000 г. гневни демонстранти протестираха пред правителствени офиси във Варшава, скандирайки: „Няма солидарност в свободата“ – този път имайки предвид солидарност с малко „с“.

Дори повече от неравенството в доходите и богатството (което, с изключение на олигарсите, все още не е толкова крайно в Централна Европа, колкото е в Америка и Великобритания), онова, което най-много разстройва хората, е неравенството във вниманието и уважението. Голяма част от обществото се чувства не само в неравностойно икономическо и социално положение, но преди всичко пренебрегвана и неуважавана от столичните либерални елити. Разделенията по линия на класовите, образователните и географските различия са характерни за съвременния популизъм навсякъде: спомнете си за ръждивия пояс в САЩ или за постиндустриалните градове в северната част на Англия, с нейния Brexit. Но те винаги си имат своите специфични местни особености.

Отпивайки чаша чай в ресторант в източния полски град Бялисток, млад общински съветник от управляващата партия „Право и справедливост“ ми се оплака надълго и нашироко от снизходителността на „варшавския салон“. Понятието „варшавски салон“ е старо; в него се разиграва известна сцена от театралния шедьовър на Адам Мицкевич от XIX век „Дядовци“. Там седят аристократите, които изпъстрят речите си с чужди фрази и си шушукат за обикновените хора. В Полша тази аристократична традиция е предадена на интелигенцията и някои от тези снизходителни отношения определено са се запазили. Чувал съм ги да се изразяват по отношение на селяните, работниците и дори на новата средна класа. Задълбочено проучване на един малък град показа, че значителна част от подкрепата за „Право и справедливост“ там идва не от икономически изостаналите, а от новата средна класа, която смята, че сега заслужава нещо по-добро. Докато в Полша разговорното съкращение е „салон“, в по-егалитарните чешки земи то е Pražská kavárna, което означава „Пражко кафене-общество“. В Унгария пък има разделение между Будапеща, огромната столица, и онова, което писателят Дюла Илиес нарича „хората от пустата“, т.е. селските и малките градчета в голямата унгарска равнина.

Източна Германия е най-добрият пример за неадекватността на лозунга „Това е икономиката, глупако“[1], когато се опитваме да обясним вълната от антилиберален популизъм там, където преди тридесет години имаше либерална революция. Германия е не просто една от най-богатите страни в Европа; освен това тя направи огромни финансови трансфери към източната си част, видими на всяка крачка в преработените улици, реставрираните сгради и модернизираната инфраструктура. Нещо повече, четирима от всеки петима избиратели на AfD оценяват личното си икономическо положение като „добро“ или „много добро“. Въпреки това на последните регионални избори AfD събра малко повече от една четвърт от гласовете в източногерманската провинция Саксония и само малко по-малко в Бранденбург. Както би казал Маркс, тук става въпрос за съзнание, а не за съществуване. Мнозина, които гласуват за AfD, се чувстват пренебрегнати или гледани отвисоко. Според едно скорошно проучване 75% от запитаните в Саксония оценяват икономическото положение там като добро или много добро, но зашеметяващи 66% твърдят, че източногерманците са третирани като граждани от втора класа. Икономическата щедрост от запад на изток в Германия е съпътствана от миграция на западните германци на изток, които понякога са склонни да властват над източните, подобно на британски областен комисар в Индия през 1920-те години. През 2015 г. канцлерката Ангела Меркел посети малкия източногермански град Хайденау, където седемстотин бежанци бяха настанени в затворена фабрика. Един от разгневените демонстранти възкликна: „Die schaut uns nicht mal mit dem Arsch an!“. (Тя не ни гледа дори със задника си!) Въпреки че самата Меркел е родом от Изтока, тази забележка напълно отразява чувствата на популистките избиратели там – а и на много други места.

Подобно на колегите си в Полша или Чехия, някои източногерманци, формирани от четири десетилетия, прекарани в затворено и все още относително хомогенно общество зад Желязната завеса, са нервно подозрителни към чужденците, имигрантите и най-вече към имигрантите мюсюлмани – дори, и може би особено, когато лично не срещат почти никой от тях. В Източна Германия има пропорционално най-малко имигранти и най-много избиратели на AfD. Един от участниците в демонстрация, организирана от крайнодясното, ксенофобско движение Пегида (немските инициали означават „Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада“), заяви пред репортер: „В Саксония днес почти няма имигранти, но съществува опасност от ислямизация на Германия след петдесет или сто години“. Ясно е, че това е спешен въпрос.

Седейки в кабинета си в архиепископския дворец до Пражкия замък, Вацлав Мали, свещеникът, чийто звънлив глас беше рупор на кадифената революция и който сега е епископ, ме насочва към по-дълбок размисъл. Той смята, че в Централна Европа са развили не само пазарна икономика, но и пазарно общество, в което властва индивидуалистичният дух на конкуренцията. И тогава погледнете телевизионните реклами. Те ви показват щастлива, здрава, красива, просперираща двойка, с две красиви деца, които си играят пред хубава къща и кола. Ако нямате всичко това, очевидно сте се провалили.

Популистите, като умели политически предприемачи, се възползваха от всички тези недостатъци и комплекси. Отличителната политика, с която партията „Право и справедливост“ спечели абсолютно парламентарно мнозинство на изборите в Полша през 2015 г., беше обещанието за 500 злоти (около 127 долара) на месец за всяко второ и следващо дете в семейството. Всъщност това беше нещо, обмисляно от предишно либерално правителство и отхвърлено, отчасти поради финансова несигурност, но най-вече поради идеология: не бива просто да се разхвърлят пари между хората. И все пак, както с право ми отбеляза един консервативен студент от Варшавския университет, тази парична помощ не само е от съществено икономическо значение за семействата, които се борят за оцеляване, но е и „израз на загриженост“. И добави: „Това им дава някакво достойнство“. Идеолозите на „Право и справедливост“ всъщност говорят за „преразпределение на достойнството“.

Особено в Полша и Унгария управляващите партии също се заиграват с усещането за историческа несправедливост, като твърдят, че случилото се през 1989 г. не е било истинска революция. Те твърдят, че истинската антикомунистическа революция е започнала едва когато самите те са дошли на власт. Те осъждат либералните, столични елити, които, наред с многото си грехове, уж били сключили „преход с ръкостискане“ с комунистите при закрити врати. Централноевропейските популисти съчетават донякъде леви икономически и социални политики с дясна, дори реакционна, националистическа и ксенофобска реторика. Така недоволните гласоподаватели се приканват да избягат от атомизацията на повърхностното консуматорско общество от западен тип и да се върнат в лоното на най-традиционните източници на общност и идентичност: семейството, църквата и нацията. (И национализмът, и църквите, разбира се, са били важни сили в освободителните движения от 1989 г.)

Както ми обясни един консервативен унгарски интелектуалец, докато декадентските, феминизирани, подкрепящи ЛГБТ+ западноевропейски общества решават проблема със застаряващото и намаляващо население, като внасят мюсюлмански мигранти, силните, мъжествени, традиционни общества като Унгария и Полша ще решат този проблем по старомодния християнски начин, като имат повече деца. А жените ще бъдат върнати на мястото им. В отговор на статията ми за ерозията на демокрацията в Унгария нахаканият говорител на правителството на Фидес Золтан Ковач се похвали, че „от 2010 г. насам броят на браковете се е увеличил, броят на разводите е намалял, броят на абортите е намалял с почти една трета, раждаемостта се е увеличила и расте“. Полската епископска конференция нарече нехетеросексуалните партньорства „напълно чужди на европейската цивилизация“. Накратко, популистите твърдят, че представляват една по-добра, по-традиционна християнска Европа. Преобръщайки често цитираната от Доналд Ръмсфелд дихотомия между „стара“ (т.е. Западна) и „нова“ (т.е. Източна) Европа, сега нова Европа се застъпва за стара Европа, а старата е нова. С характерната си наглост Орбан заяви, че през 1989 г. „ние мислехме, че Европа е нашето бъдеще; днес ние сме бъдещето на Европа“.

В продължение на петнадесет години след 1989 г. тези страни имаха необичайно ясна стратегическа цел: да се върнат в Европа, което означаваше конкретно Европейския съюз, и на Запад, конкретно в НАТО. Разбира се, тези цели бяха оспорвани във вътрешната им политика, но евроатлантическата ориентация преобладаваше. За да постигнат това, те трябваше да променят всичко – поне на хартия – за да се съобразят с европейските и западните норми: икономиката, правната система, отношението към малцинствата, медийното регулиране, гражданския контрол над въоръжените сили, етикетирането на храните и всичко останало.

Беше прекрасно, макар и не съвсем лесно, да се върви с надежда към „Европа“; проблемите започнаха, когато пристигнахме. Реалността неизбежно не отговаряше на мечтите. Йоахим Гаук, бившият източногермански пастор, който впоследствие стана президент на обединена Германия, иронично отбеляза: „Сънувахме рая, а се събудихме в Северен Рейн-Вестфалия“. (Човек може да се сети за по-лоши места за събуждане.)

Въпреки че ЕС упражняваше огромна преобразуваща сила по време на процеса на присъединяване, се оказа, че след като веднъж сте станали член на Съюза, може да ви се размине почти всичко. Демонтирането на либералната демокрация в Унгария от страна на Фидес започна истински през 2010 г., когато Унгария вече беше член на ЕС и НАТО, и беше извършено с помощта на европейските фондове за укрепване на еднопартийното господство – например чрез предоставяне на финансирани от ЕС договори на приближени и приятелски настроени олигарси, притежаващи медии. Парите на европейските данъкоплатци се изразходват за подкопаване на европейските ценности.

В целия регион подкрепата на населението за оставане в ЕС остава висока, а щетите, които Великобритания видимо си нанася чрез безумния проект за Брекзит, само засилват тази подкрепа. Но много популистки настроени гласоподаватели смятат, че индивидуалните ползи от „Европа“ са неравномерно разпределени в полза на столичните, либерални победители от прехода.

А какво да кажем за Запада? В едно проучване, проведено по-рано тази година, хората в Чешката република, Полша, Словакия и Унгария бяха попитани: „Бихте ли искали вашата страна да бъде част от Запада, част от Изтока или някъде по средата?“. Около половината от анкетираните – малко повече в Чешката република, малко по-малко в други страни – отговарят „някъде по средата“. Тези, които смятат, че родината им трябва да бъде „част от Запада“, варират от 45% в Унгария до 23% в Словакия. Несъмнено има много причини за тези отговори. Централна Европа никога не е била просто „похитеният Запад“, ако си спомним заглавието на едно прочуто есе на Милан Кундера. В географско, културно и историческо отношение тези страни винаги са имали силни връзки с Изтока и старо самочувствие на мост между Изтока и Запада. Самото понятие за „Запад“ като геополитическа единица избледня, също и в Северна Америка и Западна Европа, с изчезването на Съветския съюз като обединяващ общ враг. Ако „Западът“ означава аборти, гей бракове и права на ЛГБТ+, социално консервативните централноевропейци ще бъдат против него.

И все пак сред основните причини за намаляващата привлекателност на Запада със сигурност трябва да бъде фактът, че след 1989 г. Западът, поради ексцесиите на финансовия сектор в глобализирания капитализъм, се потопи в най-сериозната финансова криза от 1929 г. насам – криза, която на свой ред ускори отдавна прогнозираната криза на зле проектираната и свръхразширена еврозона и се превърна в десетилетие на икономическо и политическо неразположение. Китай, напротив, изглежда се справя доста добре. Днешният Китай е продукт на 1989 г., както и крехките демокрации в Централна Европа. За да избегнат съдбата на Горбачов, Си Дзинпин и неговите съпартийци систематично извличат поуки от рухването на комунизма в съветския блок. По този път, колкото импровизирайки, толкова и планирайки, те създадоха безпрецедентна хибридна система, която може да се опише като ленински капитализъм.

От 2008 г. насам западният демократичен капитализъм изглежда значително по-малко привлекателен, а източният авторитарен капитализъм – малко по-привлекателен. Сега има алтернативна модерност. Орбан, който винаги е бил нащрек за променящите се източници на богатство и власт, заяви пред унгарска публика през 2014 г., че финансовата криза е показала, че „либерално-демократичните държави не могат да останат конкурентоспособни в световен мащаб“, и посочи Сингапур, Китай, Русия и Турция като примери за „системи, които не са западни, не са либерални, може би дори не са демокрации, но въпреки това са успешни“. „Не мисля – заключи той, – че членството ни в Европейския съюз ни пречи да изградим нелиберална нова държава, основана на национални основи.“ Което, като присъда за ЕС, е за съжаление точно.

Не бива да се преувеличава: малцина централноевропейци сериозно желаят обществата им да заприличат повече на Китай или Русия. Тяхната представа за „нормална“ държава все още е много по-близка до Германия или Канада. Но Китай и Русия са източници на значителни инвестиции, които тези авторитарни гиганти разпръскват със съизмеримо нарастване на политическото си влияние в страни като Унгария и Сърбия. Както някога имперска Германия планираше железопътна линия „от Берлин до Багдад“, така имперски Китай сега проектира линия от Атина до Будапеща, за да може стоките, внасяни в притежаваното от Китай контейнерно пристанище в Пирея, да бъдат транспортирани направо в сърцето на Европа. Пекин разполага с формализирана група „17+1“ от държави от Централна и Югоизточна Европа, включително Гърция. Чешкият президент Милош Земан, който е тясно свързан с олигарх с големи бизнес интереси в Китай, казва, че иска страната му да бъде „непотопяем самолетоносач на китайската инвестиционна експанзия“ в Европа. Най-малкото, за политици като Орбан е удобно да покажат на Брюксел и Вашингтон, че има към кого да се обърнат. „Ако ЕС не е в състояние да осигури достатъчно капитал“, каза той на среща на европейските лидери в Берлин, „ние просто ще го съберем в Китай“.

Грешката на Запада след 1989 г. не беше в това, че празнувахме случилото се в Берлин, Прага, Варшава и Будапеща като триумф на либералните, европейските и западните ценности. То действително беше всичко това. Грешката ни беше, че си въобразихме, че това вече е нормата, новото нормално състояние, пътят, по който върви историята. Така например неоконсерватори като Пол Улфовиц, изглежда вярваха искрено, че ако просто се свали еднопартийната диктатура в Ирак, върху нейните руини бързо ще може да се изгради демокрация, както това стана върху руините на Берлинската стена. И две поколения журналисти – тези, които бяха там, когато стената падна, и тези, които искаха да бъдат там – погрешно възприеха Арабската пролет като друга 1989 г. Тридесет години по-късно виждаме, че случилото се в Европа през 1989 г. далеч не е новото нормално, а голямо историческо изключение, уникално, единствено по рода си.

И така, време ли е за нова революция в Централна Европа? „Не“ е отговорът, даден от младия студент по теология Бенджамин Рол на онази демонстрация в Прага, и „не“ е правилният отговор. Ако приемем полезното определение на политолога Джордж Лоусън за революцията като „бърза, масова, силова, системна трансформация на основните институции и организации на обществото“, то Централна Европа е имала своята революция през 1989 г. и не се нуждае от друга.

Това, което моментът изисква, е голяма реформа. Това важи за целия западен демократичен свят, който спешно се нуждае от дълбоко обновяване на либералните институции и практики, но е особено вярно за посткомунистическа Централна Европа, която има специфичен набор от проблеми, произтичащи от уникалния характер на нейния преход. С известна доза хипербола може да се каже, че е време за второ освобождение на Централна Европа. „Нуждаем се от ново раждане на свободата“, каза ми тази пролет Вавжинец Смочински, полски журналист, превърнал се в активист. И добрата новина е, че има хора, които работят за постигането на тази цел, включително и много от поколението, което наричам „след 89-та година“ – европейското поколение, родено в годините преди и след 1989 г., което едва сега започва да се развива.

В Словакия, където първоначално се запознах с философа и дисидент Милан Шимечка, неговият син, Мартин Милан Шимечка, е водещ писател и редактор, а внукът му, Михал Шимечка, сега е член на Европейския парламент от нова партия, Прогресивна Словакия. През 1990-те години Словакия беше изоставаща страна в посткомунистическия преход под управлението на авторитарния Владимир Мечиар. С народния протест, катализиран миналата година от ужасяващото убийство на Ян Куциак (млад разследващ журналист, който разкриваше корупция по високите етажи на властта, и на неговата годеница), Словакия сега е в авангарда на това второ освобождение. Седнал срещу мен в хотелски бар в Братислава, младият Михал обяснява как той и приятелите му са помогнали за избирането на либерална, проевропейска жена за президент – Зузана Чапутова – в една социално консервативна, католическа страна, която все още страда от много от патологиите на посткомунизма.

Да, това може да се направи. Новите реформатори се сблъскват с мощни сили на инерция, корупция и реакция, както сред елитите, така и в по-широките слоеве на обществото, както и с международна ситуация, която е много по-неблагоприятна от тази през 1989 г. Единствено в Унгария обаче ерозията на демокрацията е стигнала толкова далеч, че е трудно да си представим, че дори най-добре организираната опозиционна партия ще спечели скоро национални избори. Навсякъде другаде в региона все още се провеждат редовни, свободни и сравнително честни избори. Както в Америка, така и във Великобритания, така и във всяка друга несъвършена демокрация – а коя не е несъвършена? – предизвикателството в цяла Централна Европа е да се намерят партията, програмата и лидерите, които да спечелят следващите избори. Сега те имат нашите проблеми.


Източник

 

 

[1] Предизборният лозунг на Бил Клинтън, в който се утвърждава идеята, че икономиката определя всичко, а културните и политическите различия играят строго подчинена роля. Бел. пр.

Pin It
Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор

Посетители

37

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 7 часа
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 12 часа
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 3 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 3 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 5 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 5 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици