1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 07 gustav klimt kiss

 

На 23 май 2014 г. Елиът Роджър, 22-годишен младеж, отпаднал от колежа, стана най-известният в света „инцел“ – недоброволен целибат [човек, обрекъл се на безбрачие]. На теория терминът може да се прилага както за мъже, така и за жени, но на практика той не адресира мъжете-без-секс като цяло, а само определен вид мъже-без-секс: такива, които са убедени, че им се дължи секс, и се вбесяват от жените, които ги лишават от него. Роджър е намушкал с нож двамата си съквартиранти Уейхан Уанг и Ченг Хонг и приятеля си Джордж Чен, когато те влезли в апартамента му на улица „Севил Роуд“ в Исла Виста, Калифорния. Три часа по-късно той заминал за дома на женското дружество „Алфа Фай“ в близост до кампуса на Калифорнийския университет в Санта Барбара. Застрелял три жени на моравата, като убил две от тях – Катрин Купър и Вероника Вайс. След това Роджър започнал да стреля от автомобила си по Исла Виста, като убил Кристофър Майкълс-Мартинес, също студент в Калифорнийския университет, с един куршум в гърдите и ранил още 14 души. Накрая катастрофирал с BMW-то си на едно кръстовище. Полицията го открива мъртъв, след като се е прострелял в главата.

В часовете между убийството на трима мъже в апартамента си и шофирането към Алфа Фай, Роджър отишъл в Старбъкс, поръчал си кафе и качил видеоклип „Възмездието на Елиът Роджър“ в канала си в YouTube. Освен това изпратил по електронната поща мемоарен манифест от 107 000 думи [около 400 страници], озаглавен „Моят извратен свят: Историята на Елиът Роджър“ до група хора, сред които родителите му, терапевтът му, бивши учители и приятели от детството. Заедно тези два документа описват подробно предстоящото масово убийство и мотивацията на Роджър. „Всичко, което някога съм искал, беше да се впиша в обществото и да живея щастливо – обяснява той в началото на „Моят извратен свят“, – но бях отхвърлян и отхвърлян, принуден да търпя съществуване в самота и незначителност, и всичко това, защото жените от човешкия вид не бяха способни да видят стойност в мен.“

По-нататък той описва привилегированото си и щастливо ранно детство в Англия – Роджър е син на успешен британски режисьор – последвано от привилегированото му и нещастно юношество в Лос Анджелис като нисък, неуспял в спорта, срамежлив, странен, без приятели младеж, който отчаяно иска да бъде готин. Той пише за боядисването на косата си в русо (Роджър е наполовина бял и наполовина малайзиец; русите хора били „много по-красиви“); за намирането на „убежище“ в [електронните игри] Halo и World of Warcraft; за това, че е бил избутан настрана от красиво момиче на летен лагер („Това беше първият опит със женската жестокост, който преживях, и той ме травмира до крайност“); за това, че е разгневен от сексуалния живот на връстниците си („Как може едно непълноценно, грозно черно момче да може да си намери бяло момиче, а аз не? Аз съм красив, а и самият аз съм наполовина бял. Произхождам от британската аристокрация. Той е потомък на роби“); напуска последователно училищата, а след това и колежа; фантазира за политически ред, в който той управлява света, а сексът е забранен („Всички жени трябва да бъдат поставени под карантина като чума, каквато са“). Необходимият резултат от всичко това, казва Роджър, е неговата „Война срещу жените“, в хода на която той ще „накаже всички жени“ за престъплението, че са го лишили от секс. Той се насочва към сестринството „Алфа Фай“, „най-горещото сестринство в Калифорнийския университет“, защото в него имало „момичета, които представляват всичко, което мразя в женския пол … горещи, красиви блондинки … разглезени, безсърдечни, зли кучки“. Той щял да покаже на всички, че е „най-добрият, истинският алфа мъжкар“.

В края на 2017 г. онлайн дискусионният форум Reddit закри своята група за подкрепа на инцелите, в която членуват 40 000 души, за „хора, на които им липсват романтични връзки и секс“. Reddit предприе това действие, след като въведе нова политика за забрана на съдържания, които „насърчават, възхваляват, подбуждат или призовават към насилие“. Това, което бе започнало като група за подкрепа на самотни и сексуално изолирани хора, се превърна във форум, чиито потребители не само се опълчваха срещу жените, „инцелите“ и „нормалните“, които спят с тях, но и често препоръчваха изнасилване. Втората група на инцелите в Reddit, „Truecels“, също беше забранена след промяната на политиката на сайта. Нейната странична лента гласеше: „Без насърчаване или подстрекаване към насилие или други незаконни дейности като изнасилване. Но, разбира се, е нормално да се казва например, че за изнасилване трябва да има по-леко наказание или дори че то трябва да бъде легализирано и че развратните жени заслужават изнасилване“.

Скоро след убийствата, извършени от Роджър, инцелите се включиха в маносферата[1], за да обяснят, че в крайна сметка жените (и феминизмът) са отговорни за случилото се. Ако някоя от тези „зли кучки“ просто беше начукала Елиът Роджър, нямаше да му се наложи да убива когото и да било. (Никълъс Круз, който застреля 17 ученици и членове на персонала в гимназията „Марджъри Стоунман Дъглас“ в Паркленд, Флорида, в Деня на влюбените, се зарече в коментар към видеоклип в YouTube, че „Елиът Роджър няма да бъде забравен“). Феминистките коментаторки побързаха да изтъкнат това, което би трябвало да е очевидно: че никоя жена не е била длъжна да прави секс с Роджър; че неговото чувство за сексуално право е пример за патриархална идеология; че действията му са предвидим, макар и краен отговор на осуетяването на това право. Те можеха да добавят, че феминизмът, който далеч не е враг на Роджър, може би е основната сила, която се противопоставя на самата система, която го е накарала да се чувства неадекватен като ниско, тромаво, женствено, междурасово момче. Неговият манифест разкрива, че в по-голямата си част момчетата, а не момичетата, са го тормозили: набутвали са го в шкафчетата, наричали са го неудачник, подигравали са му се заради девствеността му. Но момичетата са тези, които са го лишили от секс, и следователно момичетата са тези, които е трябвало да бъдат унищожени.

Може ли да се каже също, че не-шибаемостта [unfuckability] на Роджър е симптом на интернализирането на патриархалните норми за сексуалната привлекателност на мъжете от страна на жените? Отговорът на този въпрос се усложнява от две неща. Първо, Роджър е бил гадняр и жените са се отдръпнали от него поне отчасти заради настояването му за собственото му естетическо, морално и расово превъзходство, както и заради всичко, което го е накарало да намушка съквартирантите и приятеля си общо 134 пъти, а не заради неуспеха му да отговори на изискванията на хетеро-мачовщината. Второ, много не-убийствени, ако и странни хора, успяват да намерят секс. Всъщност част от несправедливостта на патриархата, нещо, което не се забелязва от инцелите и други „активисти за правата на мъжете“, е начинът, по който той прави привлекателни дори предполагаемо непривлекателни категории мъже: маниаци, откачалки, изнежени мъже, стари мъже, мъже със „таткови тела“ [dad bods]. В същото време идеята за женска сексуалност е сравнително стандартна: има секси ученички и секси учителки, маниакални пакостнички и милфки [жени на средна възраст], но всички те са със стегнато тяло и секси, незначителни вариации на една и съща нормативна парадигма. (Можем ли да си представим, че в [мъжкото списание] GQ ще има статия, възхваляваща „маминото тяло“?)

При все това е вярно, че жените, с които Роджър е искал да прави секс – горещи блондинки от сестринство – по правило не се срещат с мъже като Роджър, дори с такива, които не са страшни и не са настроени да убиват (поне докато не са натрупали състояние в Силициевата долина). Вярно е също така, че това има нещо общо със строгите полови норми, наложени от патриархата: алфа жените искат алфа мъже. И е вярно, че желанията на Роджър – неговата еротична фиксация върху „разглезената, надменна, руса курва“ – сами по себе си са функция на патриархата, както и начинът, по който „горещата руса курва“ се превръща в метоним[2] на всички жени. (Мнозина в маносферата изтъкнаха с радост, че Роджър дори не е успял да убие жените, които е пожелал, сякаш в окончателно потвърждение на сексуалния си статус „омега“: Катрин Купър и Вероника Вайс не са били „горещи блондинки“ от [сестринството] „Делта Делта Делта“, а просто са стояли пред дома на „Алфа Фай“). Феминистките коментари за Елиът Роджър и по-общо за явлението „инцел“ казват много за мъжкото сексуално право, обективирането и насилието. Но досега не е казано почти нищо за желанието: желанието на мъжете, желанието на жените и идеологическото оформяне и на двете.

Преди време, ако искахте политическа критика на желанието, трябваше да се обърнете към феминизма. Преди няколко десетилетия феминистките бяха почти единствените, които мислеха за начина, по който сексуалното желание – неговите обекти и изражения, фетиши и фантазии – се формира от потисничеството. (Важни изключения са дискусиите на Франц Фанон и Едуард Саид за еротиката на расовото и колониалното потисничество). От края на 1970-те години Катрин Маккинън изисква да се откажем от фройдисткото схващане за сексуалното желание като „вроден първичен природен предполитически безусловен нагон, разделен по биологична полова линия“ и да признаем, че сексът в условията на патриархат е по своята същност насилствен; че „враждебността и презрението, или възбудата на господаря към роба, заедно със страхопочитанието и уязвимостта, или възбудата на роба към господаря“, са неговите конститутивни емоции. За радикалните феминистки, които споделят мнението на Маккинън, условията и структурата на секса се определят от патриархалното господство – и се въплъщават в порнографията, и се поддържат от нея. (По думите на Робин Морган: „Порнографията е теорията, изнасилването е практиката.“) Това, че има жени, които изглежда са способни да постигнат удоволствие при тези условия, е знак за това колко лошо е положението. За някои решението се криеше в самодисциплинирането на желанието, изисквано от политическия лесбизъм. Но може би дори лесбийският секс не предлагаше решаващо спасение: както Маккинън предположи, сексът в условията на мъжко господство можеше да бъде „толкова полово белязан, че да носи със себе си господство и подчинение, независимо от пола на участниците“.

Някои феминистки от 1980-те и 90-те години се противопоставяха на радикалната критика на секса, отправена от Маккинън и други феминистки, които се бореха срещу порнографията. Те настояваха за възможността за истинско сексуално удоволствие в условията на патриархат и за това, че е важно да се даде свобода на жените да го търсят. Маккинън пренебрегваше тези „подкрепящи секса“ феминистки, защото бъркаха приспособяването със свободата и вярваха на идеята, че „жените просто се нуждаят от добро чукане“. За да бъдем честни, противниците на Маккинън не твърдяха, че жените се нуждаят от добро чукане – макар че някои от тях бяха близо до това да внушат, че Маккинън го е направила. Вместо това те настояваха, че жените имат право на секс без чувство за вина, включително хетеросексуален секс, ако го искат. В „Хоризонти на похотта: подкрепя ли женското движение секса?“, есето, което постави началото на сексуално позитивния феминизъм, Елън Уилис изложи основните аргументи срещу критиката на секса от страна на Маккинън: тя не само отрича правото на жените на сексуално удоволствие, но също така засилва „неовикторианската“ идея, че мъжете желаят секс, а жените просто се примиряват с това – идея, чиято „основна социална функция“, според Уилис, е да ограничи автономията на жените в областите извън спалнята (или улицата). Антипорно феминизмът, пише Уилис, изисква „жените да приемат фалшиво морално превъзходство като заместител на сексуалното удоволствие и ограничаване на сексуалната свобода на мъжете като заместител на истинската власт“.

След Уилис аргументите за просексуален феминизъм бяха подкрепени от обръщането на феминизма към интерсекционалността[3]. Мисленето за това как патриархалното потисничество се влияе от расата и класата – патриархатът не се изразява еднозначно и не може да бъде разбиран извън връзката му с други системи на потисничество – накара феминистките да не искат да предписват универсални политики, включително универсални сексуални политики. Исканията за равен достъп до работното място ще намерят по-голям отклик у белите жени от средната класа, които са били принудени да си стоят вкъщи, отколкото у чернокожите жени и жените от работническата класа, от които винаги се е очаквало да работят заедно с мъжете. По същия начин сексуалната самообективация[4] може да означава едно нещо за жена, която по силата на своята белота вече е възприета като парадигма на женската красота, и съвсем друго за чернокожа, кафява или транссексуална жена. Обръщането към пресечната точка също така накара феминистките да се чувстват неудобно от мисленето в термините на фалшивото съзнание: т.е. от идеята, че жените често действат против собствените си интереси, дори когато се приемат за такива, каквито са искали да бъдат. Важното сега е да приемаме сериозно онова, което жените говорят. Ако една жена казва, че ѝ харесва да работи в порно, да ѝ плащат, за да прави секс с мъже, да се занимава с фантазии за изнасилване или да носи токчета – и дори, че не просто се наслаждава на тези неща, а ги намира за еманципиращи, за част от феминистката си практика – тогава ние, като феминистки, сме длъжни да ѝ се доверим. Това не е просто епистемично [познвателно] твърдение: тоест, че щом една жена казва нещо за собствения си опит, това ни дава силна, ако не и неопровержима причина да го смятаме за вярно. Това е също, а може би преди всичко, етично твърдение: един феминизъм, който търгува твърде свободно с понятията за самозаблуда, е феминизъм, който рискува да доминира над субектите, които иска да освободи.

Досега аргументът, изтъкнат от Уилис в „Хоризонти на похотта“, се е оказал устойчив. От 1980-те години насам вятърът е по-скоро в платната на един феминизъм, който приема желанието в по-голямата си част като даденост – желанието ви приема формата, която приема – и който настоява, че действията по това желание са морално ограничени единствено от границите на съгласието. Сексът вече не е морално проблематичен или непроблематичен: вместо това той е просто желан или нежелан. В този смисъл нормите на секса са като нормите на капиталистическата свободна размяна. Не е важно какви са условията, които пораждат динамиката на търсенето и предлагането – защо едни хора трябва да продават труда си, а други да го купуват – а само това, че и купувачът, и продавачът са се съгласили с прехвърлянето. Би било твърде лесно обаче да се каже, че позитивният секс представлява кооптиране [изземане] на феминизма от либерализма. Поколения феминистки, гейове и лесбийки са се борили усилено, за да освободят секса от срама, стигмата, принудата, злоупотребата и нежеланата болка. От съществено значение за този проект беше да се подчертае, че има граници на това, което може да се разбере за секса отвън, че сексуалните действия могат да имат частни значения, които не могат да бъдат разбрани от обществена гледна точка, че има моменти, когато трябва да приемем на доверие, че даден случай на секс е ОК, дори и когато не можем да си представим как би могло да бъде така. По този начин феминизмът не само поставя под въпрос либералното разграничение между публично и частно, но и настоява за него.

И все пак би било неискрено да не се споменава нищо за сближаването, макар и непреднамерено, между секс позитивизма и либерализма в общото им нежелание да разпитват за формирането на нашите желания. Феминистките от третата и четвъртата вълна са прави да казват например, че сексуалната работа е работа и може да бъде по-добра от черния труд, полаган от повечето жени. И са прави да казват, че секс работниците се нуждаят от правна и материална защита, безопасност и сигурност, а не от спасяване или рехабилитация. Но за да разберем какъв вид работа е сексуалната работа – какви физически и психически действия се купуват и продават, и защо преобладаващата част от хората, които я извършват са жени, а преобладаващата част от онези, които плащат за нея са мъже – със сигурност трябва да кажем нещо за политическото формиране на мъжкото желание. И със сигурност ще има подобни неща, които трябва да се кажат за други форми на женски труд: преподаване, медицински сестри, грижи, майчинство. Да кажем, че сексуалната работа е „просто работа“, означава да забравим, че всяка работа – както мъжката, така и женската – никога не е просто работа: тя е и разделена по полове.

Уилис завършва „Хоризонти на похотта“, като казва, че за нея е „аксиоматично, че съгласните партньори имат право на своите сексуални наклонности и че авторитарният морализъм няма място“ във феминизма. И все пак, продължава тя, „едно наистина радикално движение трябва да погледне … отвъд правото на избор и да продължи да се фокусира върху фундаменталните въпроси. Защо избираме това, което избираме? Какво бихме избрали, ако имахме истински избор?“ Това е изключителен обрат от страна на Уилис, и той често остава незабелязан дори от онези, които са запознати с контурите на сексуалните войни. След като излага етичните аргументи за приемането на сексуалните ни предпочитания, каквито и да са те, като фиксирани точки, недостъпни за морални инквизиции, Уилис ни казва, че един „истински радикален“ феминизъм би задал точно този въпрос, който поражда „авторитарния морализъм“: как би изглеждал сексуалният избор на жените, ако не просто „преговаряхме“, а бяхме наистина свободни? Човек може да има чувството, че Уилис дава с едната ръка, а с другата взема. Но всъщност тя е дала и с двете. Тук, казва тя, е задачата на феминизма: да разглежда като аксиома нашия свободен сексуален избор, като същевременно вижда защо, както винаги е казвала Маккинън, този избор в условията на патриархат рядко е свободен. Това, което искам да кажа, е, че в бързината си да направят първото, феминистките рискуват да забравят да направят второто.

Когато разглеждаме съгласието като единственото ограничение за нормалния секс, ние сме тласнати към натурализиране на сексуалните предпочитания, при което фантазията за изнасилване се превръща в първичен, а не в политически факт. Но не само фантазията за изнасилване. Помислете за изключителната сексуалност на „горещите блондинки“ и на жените от Източна Азия, за сравнителната не-шибаемост на чернокожите жени и азиатските мъже, за фетишизирането и страха от чернокожата сексуалност, за сексуалното отвращение, изразено към телата на хората с увреждания, трансджендърите и дебелите. Това също са политически факти, които истинският интерсекционален феминизъм трябва да изисква да вземем на сериозно. Но сексуално позитивният поглед, откъснат от призива на Уилис към амбивалентност, заплашва да неутрализира тези факти, разглеждайки ги като предполитически дадености. С други думи, секс-положителният поглед рискува да прикрие не само мизогинията, но и расизма, дискриминацията срещу хората с увреждания, трансфобията и всяка друга потисническа система, която си проправя път в спалнята чрез привидно безобидния механизъм на „личните предпочитания“.

Красивите торсове в [апликацията за хомосексуални запознанства] Grindr са предимно на азиатски мъже, които крият лицата си – казва един мой приятел гей. На следващия ден виждам във Фейсбук, че Grindr е започнал уеб сериал, наречен „Айде да се менкаме“ [What the Flip?]. В първия триминутен епизод красив източноазиатски мъж със синя коса разменя профила си в Grindr с добре поддържан, добре изглеждащ бял мъж. Резултатите са предсказуемо мрачни. Белият мъж, който сега използва профила на азиатеца, не получава почти никакви предложения, а когато ги получава, те са от мъже, които обявяват, че са „оризови кралици“ и харесват азиатските мъже, защото са „добри в забиването“. Когато той игнорира съобщенията им, към него се отправят обиди. В същото време пощенската кутия на азиатеца е залята от почитатели. След това белият човек изразява шока си, а азиатецът – веселото си примирение. Ти не си чашата на всеки, но ще бъдеш чашата на някого – обявява белият тихо, преди да се прегърнат. В следващия епизод един раздърпан тип, подобен на Райън Гослинг, сменя профила си с хубаво лице на закръглен млад мъж. В трети епизод женствено изглеждащ мъж се разменя с мъжествен. Резултатите са такива, каквито може да се очакват.

Очевидната ирония на „Айде да се менкаме“ се състои в това, че Grindr по своята същност насърчава потребителите си да разделят хората на такива, които са вероятни сексуални обекти и такива, които не са, според груби маркери за идентичност – да мислят в понятията на сексуалните „пречки“ и „изисквания“. По този начин Grindr просто задълбочава дискриминационните канали, по които вече се движат нашите сексуални желания. Но онлайн запознанствата – и особено абстрактните интерфейси на Tinder и Grindr, които свеждат привличането до най-същественото: лице, ръст, тегло, възраст, раса, остроумно мото – вероятно са взели най-лошото от сегашното състояние на сексуалността и са го институционализирали на нашите екрани.

Предпоставката на „Айде да се менкаме“ е, че това е специфичен гей проблем: че гей общността е твърде повърхностна, твърде телесно-фашистка, твърде съдийска. Хомосексуалните в моя живот постоянно казват подобни неща; всички те се чувстват зле заради това – както извършителите, така и жертвите (повечето се смятат и за двете). Аз не съм убедена в това. Можем ли да си представим предимно хетеросексуални приложения за запознанства като OKCupid или Tinder да създадат уеб сериал, който да насърчава хетеросексуалната „общност“ да се изправи срещу своя сексуален расизъм или фобията от тлъстината? Ако това е малко вероятна перспектива, а аз мисля, че е така, то едва ли е защото хетеросексуалните хора не са телесни фашисти или сексуални расисти. Защото хетеросексуалните хора – или, бих казала, белите, телесно-способни хетеросексуални хора – нямат навика да мислят, че има нещо нередно в начина, по който правят секс. За разлика от тях гейовете – дори красивите, белите, богатите, способните – знаят, че това с кого и как правим секс е политически въпрос.

Разбира се, съществуват реални рискове, свързани с подлагането на сексуалните ни предпочитания на политически контрол. Искаме феминизмът да може да изследва основанията на желанието, но без да се срамува от проститутките, без да е предпазлив или да се отрича от себе си: без да казва на отделните жени, че не знаят какво искат или че не могат да се наслаждават на това, което всъщност искат, в рамките на съгласието. Някои феминистки смятат, че това е невъзможно, че всяка отвореност към критиката на желанието неизбежно ще доведе до авторитарен морализъм. (Можем да мислим, че такива феминистки защитават един вид „сексуална позитивност на страха“, както Джудит Шклар някога защитаваше „либерализма на страха“ – т.е. либерализъм, мотивиран от страха пред авторитарни алтернативи.) Съществува обаче и риск реполитизирането на желанието да насърчи дискурс на сексуалните права. Говоренето за хора, които са несправедливо сексуално маргинализирани или изключени, може да проправи пътя към мисълта, че тези хора имат право на секс, право, което се нарушава от онези, които отказват да правят секс с тях. Тази гледна точка е отблъскваща: никой не е длъжен да прави секс с когото и да било. Това също е аксиома. И това, разбира се, отказва да види Елиът Роджър, както и легионите от разгневени инцели, които го празнуват като мъченик. Във вече несъществуващата група на Reddit, в пост, озаглавен „Трябва да е законно инцелите да изнасилват жени“, се обясняваше, че „Никой гладуващ човек не трябва да влиза в затвора за кражба на храна и никой сексуално гладуващ човек не трябва да влиза в затвора за изнасилване на жена“. Това е отвратителна фалшива еквивалентност, която разкрива жестоката заблуда в основата на патриархата. Някои мъже са изключени от сексуалната сфера по политически подозрителни причини – включително, може би, някои от мъжете, принудени да излеят отчаянието си в анонимни форуми – но в момента, в който нещастието им се трансформира в ярост към жените, които им „отказват“ секс, а не към системите, които формират желанието (тяхното собствено и чуждото), те са преминали границата на нещо морално грозно и объркано.

В проницателното си есе „Мъжете ми обясняват Лолита“ Ребека Солнит ни напомня, че „не можеш да правиш секс с някого, ако той не иска да прави секс с теб“, както „не можеш да споделиш нечий сандвич, ако той не иска да сподели сандвича си с теб“. Да не получиш хапка от сандвича на някого „също не е форма на потисничество“, казва Солнит. Но тази аналогия усложнява също толкова, колкото и разяснява. Да предположим, че детето ви се върне от началното училище и ви каже, че другите деца споделят сандвичите помежду си, но не и с него. И да предположим още, че детето ви е кафяво, дебело, с увреждания или не говори добре английски, и че подозирате, че това е причината за изключването му от споделянето на сандвичи. Едва ли ще ви се стори достатъчно да му кажете, че никое от другите деца не е длъжно да споделя с вашето дете, колкото и вярно да е това.

Сексът не е сандвич. Макар че детето ви не иска другите да споделят с него/нея от съжаление – точно както никой не иска да се чука по милост, и със сигурност не с расист или трансфоб – не бихме сметнали за насилствено, ако учителят насърчи останалите ученици да споделят сандвичите си с дъщеря ви или ако въведе политика на равно споделяне. Но държава, която прави аналогични намеси в сексуалните предпочитания и практики на своите граждани – която ни насърчава да „споделяме“ секса поравно – вероятно би била сметната за грубо авторитарна. (Социалистът-утопист Шарл Фурие предлага гарантиран „сексуален минимум“, подобен на гарантиран базов доход, за всеки мъж и жена, независимо от възрастта или недъзите им; само при премахване на сексуалните лишения, смята Фурие, романтичните отношения могат да бъдат истински свободни. Тази социална услуга ще бъде предоставяна от „любовно благородство“, което, според Фурие, „умее да подчинява любовта на изискванията на честта“). Разбира се, важно е как точно биха изглеждали тези намеси: активистите за хората с увреждания например отдавна призовават за по-всеобхватно сексуално образование в училищата, а мнозина биха приветствали регулация, която да гарантира разнообразие в рекламата и медиите. Но да се мисли, че подобни мерки ще са достатъчни, за да променят сексуалните ни желания, за да ги освободят изцяло от браздата на дискриминацията, е наивно. И докато може съвсем разумно да се изисква от група деца да споделят сандвичите си по приобщаващ начин, то просто не може да се направи същото със секса. Това, което работи в единия случай, няма да работи в другия. Сексът не е сандвич, а и не прилича на нищо друго. Нищо друго не е толкова раздирано от политика и същевременно толкова неприкосновено лично. За добро или зло, трябва да намерим начин да приемем секса в неговите собствени условия.

Трудностите, които обсъждах, понастоящем са поставени в най-спорна форма във феминизма чрез опита на транссексуалните жени. Транссексуалните жени често се сблъскват със сексуално изключване от страна на лесбийките цис[5], които в същото време твърдят, че ги приемат сериозно като жени. Този феномен е наречен „памучен таван“ – „памучен“ като бельо – от транс порноактрисата и активистка Дрю ДеВо. Феноменът е реален, но, както отбелязват много транс жени, самата фраза е неудачна. Докато „стъкленият таван“ предполага нарушаване на правото на жената да напредва въз основа на работата си, „памучният таван“ описва липсата на достъп до това, което никой не е длъжен да дава (макар че впоследствие ДеВо твърди, че „памукът“ се отнася до бельото на транс жената, а не до бельото на цис лесбийката, която не иска да прави секс с нея). И все пак просто да се каже на транссексуална жена, на жена с увреждания или на азиатец: „Никой не е длъжен да прави секс с теб“, означава да се прескочи нещо изключително важно. Няма право на секс и всеки има право да иска това, което иска, но личните предпочитания – без пишки, без женски лесбийки, без дебели, без черни, без араби, без ориз, без подправки, мъже за мъже – никога не са само лични.

В неотдавнашна статия за [списание] n+1 феминистката и транс теоретичка Андреа Лонг Чу твърди, че транс опитът, противно на това, което сме свикнали да мислим за него, „изразява не истината за идентичността, а силата на едно желание“. Да бъдеш транс, казва тя, е „въпрос не на това кой си, а на това какво искаш“. Тя продължава:

Смених пола си заради клюките и комплиментите, червилото и спиралата, заради плача в киното, заради това да бъда приятелка на някого, да му позволя да плати сметката или да ми носи чантите, заради доброжелателния шовинизъм на банковите касиери и телевизионните техници, заради телефонната интимност на женското приятелство от дълги разстояния, за това, че си оправям грима в банята, заобиколена като Христос от по един грешник от всяка страна, заради секс играчките, заради това, че ми е горещо, заради това, че ме свалят батковци, заради това, че тайно знам от кои лесбийки да се пазя, заради „Дейзи Дък“ [късо подрязаните секси дънки], мини-сутиените и всички рокли, и, Боже мой, заради гърдите. Но сега започвам да виждам проблема с желанието: ние рядко искаме нещата, които трябва да искаме.

Тази декларация, както Чу добре знае, заплашва да подсили аргумента, изтъкван от антитранс феминистките: че транс жените приравняват и смесват женствеността с атрибутите на традиционната женственост, като по този начин укрепват ръката на патриархата. Отговорът на Чу не е да настоява, както правят много транссексуални жени, че да бъдеш транссексуален е по-скоро въпрос на идентичност, отколкото на желание: че вече си жена, а не искаш да станеш жена. (След като се признае, че транссексуалните жени са жени, оплакванията от тяхната „прекомерна женственост“ – впрочем, защо не се чуват толкова много оплаквания от „прекомерната женственост“ на цис жените? – започват да изглеждат завидни.) Вместо това Чу настоява, че „нищо добро не произтича от принуждаването на желанието да се съобразява с политически принципи“, включително желанието за същите неща, които са симптоми на потисничеството на жените: Дейзи Дък, мини-сутиени и „доброжелателен шовинизъм“. Тя смята, че това е „истинският урок на политическата лесбийка като провален проект“. С други думи, това, от което се нуждаем, е да изгоним напълно радикалната феминистка амбиция за разработване на политическа критика на секса.

Аргументът върви и в двете посоки. Ако всяко желание трябва да бъде имунизирано срещу политическа критика, то това трябва да важи и за желанията, които изключват и маргинализират транссексуалните жени: не само еротичните желания за определени видове тела, но и желанието да не се споделя самата женственост с „неправилните“ видове жени. Дихотомията между идентичност и желание, както предполага Чу, със сигурност е фалшива и във всеки случай правата на транссексуалните не трябва да се основават на нея, както и правата на гейовете не трябва да се основават на идеята, че хомосексуалността е вродена, а не избрана (въпрос на това кои са гейовете, а не какво искат). Но един феминизъм, който напълно отхвърля политическата критика на желанието, е феминизъм, който няма какво да каже за несправедливостта на изключването и погрешното признаване, от които страдат жените, които вероятно се нуждаят най-много от феминизъм.

Следователно въпросът е как да пребиваваме на амбивалентното място, където признаваме, че никой не е длъжен да желае някой друг, че никой няма право да бъде желан, но също така, че кой е желан и кой не е, е политически въпрос – въпрос, на който обикновено се отговаря чрез по-общи модели на господство и изключване. Поразително е, макар и да не е изненадващо, че докато мъжете са склонни да реагират на сексуалната маргинализация с чувство за право върху женските тела, жените, които изпитват сексуална маргинализация, обикновено реагират, говорейки не за право, а за овластяване. Или, доколкото говорят за права, това са права на уважение, а не права върху чужди тела. Въпреки това радикалните движения за себе-обичане сред чернокожите жени, жените с наднормено тегло и жените с увреждания изискват от нас да се отнасяме към сексуалните си предпочитания като към нещо по-малко от напълно фиксирано. „Черното е красиво“ и „Голямото е красиво“ не са просто лозунги за овластяване, а предложения за преоценка на нашите ценности. Линди Уест описва как изучава снимки на дебели жени и се пита какво би било да вижда тези тела – тела, които преди това са я изпълвали със срам и самоомраза – като обективно красиви. Това, казва тя, не е теоретичен въпрос, а въпрос на възприятие: начин на гледане на определени тела – свои и чужди – отстрани, като се приканва и подтиква към гещалт-промяна[6] от отвращение към възхищение. Въпросът, който поставят радикалните движения за любов към себе си, не е дали има право на секс (няма), а дали има задължение да преобразим, доколкото можем, желанията си.

Сериозното отношение към този въпрос изисква да признаем, че самата идея за фиксирани сексуални предпочитания е политическа, а не метафизична. В рамките на добрата политика ние се отнасяме към предпочитанията на другите като към нещо свещено: с право се пазим да говорим за това, което хората наистина искат, или за това, което би искала някаква идеализирана тяхна версия. По този начин, както знаем, авторитаризмът лъже. Това важи най-вече за секса, където позоваването на реални или идеални желания отдавна се използва като прикритие за изнасилване на жени и гейове. Но факт е, че сексуалните ни предпочитания могат да се променят и се променят, понякога под действието на собствената ни воля – не автоматично, но не и невъзможно. Нещо повече, сексуалното желание невинаги се подчинява точно на собственото ни усещане за него, както могат да потвърдят поколения гейове и жени. Желанието може да ни изненада, да ни отведе някъде, където не сме си представяли, че някога ще отидем, или към някого, когото никога не сме мислили, че ще желаем или обичаме. В най-добрите случаи, случаите, които може би обосновават най-добрата ни надежда, желанието може да се противопостави на това, което политиката е избрала за нас, и да избере себе си.

 

Източник

 

[1] Маносферата е съвкупност от уебсайтове, блогове и онлайн форуми, които насърчават мъжествеността, силното противопоставяне срещу феминизма и мизогинията. Бел. Пр.

[2] Дума или понятие, което представлява друга дума или понятие, с което е свързано, но не обозначава конкретно. Бел. Пр.

[3] Интерсекционалността е аналитична рамка за разбиране на това как аспектите на социалната и политическата идентичност на даден човек се съчетават, за да създадат различни форми на дискриминация и привилегии. Терминът е въведен от Кимбърле Уилямс Креншоу през 1989 г. Интерсекционалността идентифицира множество фактори на предимство и неравностойно положение. Примери за тези фактори са пол, каста, раса, класа, сексуалност, религия, увреждане, външен вид и ръст. Тези пресичащи се и припокриващи се социални идентичности могат да бъдат както овластяващи, така и потискащи. (по Уикипедия).

[4] Сексуалната (само)обективизация е актът на третиране на даден човек единствено като обект на сексуално желание. В по-широк смисъл обективирането означава третиране на даден човек като стока или предмет, без да се зачита неговата/нейната личност или достойнство. Обективизацията най-често се разглежда на ниво общество, но може да се отнася и до поведението на отделни хора и е вид дехуманизация. (по Уикипедия).

[5] Цис или цисджендър (от латински cis – „от тази страна“ и английски gender „социален пол“)  е термин за хора, чиято полова идентичност съвпада с пола, определен им при раждането въз основа на гениталиите им. Бел. пр.

[6] Гещалт-промяната произлиза от психологическата Гещалт-теория (т.е. човешката способност за различни подредби на сетивните ни възприятия), когато интерпретацията на преживяното се променя от едно нещо към друго. Бел. пр.

 

Pin It
Амия Шринивасан
Амия Шринивасан (род. 1984) е американска философка, специалистка в областта на политическата философия, епистемологията и метафилософията. От януари 2020 г. е професорка по социална и политическа теория в Оксфордския университет.

Посетители

46

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 8 часа
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 13 часа
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 3 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 3 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 5 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 5 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици