1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 07 Golden Helmet

 

През по-голямата част от XX век „Човекът със златния шлем“ е смятана за една от най-великите картини на Рембранд. Блестящата игра на светлината върху позлатения шлем, засенченото лице и замислените, обърнати надолу очи, както и вторичният отблясък от метала на ордена, изглеждат на повечето зрители като бравурна демонстрация на техниката на майстора. Но към 1960-те години някои учени започват да се съмняват дали Рембранд действително я е нарисувал, а две десетилетия по-късно, след обстоен анализ, се стига до научен консенсус, че картината вероятно е дело на някой от учениците на Рембранд.

Какви изводи трябва да си направим от всичко това? Все още ли картината е шедьовър? Дали не сме ѝ поставили твърде висока оценка, когато погрешно сме я смятали за Рембранд? При всички случаи тя си е останала същата: изпитваме ли по-малко удоволствие от нея сега, когато силно подозираме, че е дело на по-слаба ръка? Защо изобщо сме я харесали: защото е блестящо художествено постижение или защото (както сме смятали тогава) е дело на Рембранд? Тези въпроси нямат прости отговори. Всички те са свързани с неразрешимия проблем на вкуса.

Преценки и стандарти

Вкусът е способността, чрез която правим преценки за изкуството. Разбира се, терминът има и по-широка социална употреба: всеки подарък, коментар, всяка форма на публична проява може, в зависимост от обстоятелствата, да се смята за демонстрация на добър или лош вкус. И все пак дори в социалните ни взаимодействия нещата рядко са еднозначни. Кой може да каже, че дадена постъпка е лош вкус? Един човек може да пренебрегва определени социални конвенции, смятайки ги за отживелица, докато друг, по-претенциозен, може да оцени това поведение като нарушение на добрите нрави.

Подобни конфликти са неизбежни: самото понятие за вкус съдържа в себе си две идеи, които са в постоянно напрежение. Първо, вкусът винаги е нещо лично: това е преценка, но собствена преценка. Идеята произлиза от физическото ни усещане за вкус. Не са необходими големи наблюдателни способности, за да забележим, че различните хора предпочитат различни храни. Аз харесвам кориандър, а вие не. Както гласи латинският етикет, de gustibus non est disputandum – за вкуса не може да се спори.

И все пак, колкото и да имаме право на собствени симпатии и антипатии, тези оценки често се измерват с някакъв стандарт. Например човекът, който отказва да яде спанак или аспержи, едва ли ще бъде смятан за проницателен съдник на добрата храна. Тези два принципа – автономията на индивидуалния вкус и съществуването на някакъв по-широк принцип на съвършенство – са в постоянно противоречие. Всеки от нас се движи между тях, като понякога отстоява собствените си предпочитания, а друг път се подчинява на вкуса на другите (и може би се учи от него).

Вкусът в областта на изкуствата добавя още едно ниво на сложност. Дори когато говорим за физическите сетива, ние признаваме, че не всички хора са еднакви. Повечето от нас познават някого с по-деликатно небце или по-чувствителен нос, отколкото имаме ние. Вашият очен лекар дори може да провери способността ви да виждате пълния спектър от цветове. Подобно разнообразие откриваме и в чувствителността на хората към изкуството. Някои са по-настроени към играта на думите, други – към визуалните изкуства, трети – към музиката. И в рамките на всяка категория разликата в чувствителността е огромна.

Алън Бенет прави това в пиесата си „Въпрос на приписване“; негов говорител е Антъни Блънт, критик на изкуството и шпионин от Кеймбридж: „Кенет Кларк беше казал онзи ден… че хората, които гледат стари майстори, се делят на три групи: такива, които виждат какво е това, без да им се казва; такива, които го виждат, когато им се казва; и такива, които не могат да го видят, каквото и да правиш.“ Тази забележка, колкото и да е студена и твърда, изглежда до голяма степен вярна. Попитайте всеки, който е преподавал литература или история на изкуството на университетско ниво: професорът ще разпознае тези три групи – чувствителните, ученолюбивите и тъпите. Това не е непременно въпрос на интелект. Веднъж чух един блестящ икономист да говори за един роман: той забеляза всичко в него, освен изкуството. Това е въпрос на вкус.

Преди да продължа, нека добавя няколко уговорки. Възнамерявам да почерпя повечето си примери от визуалните изкуства. Аргументите ми ще се отнасят също толкова добре и към областите на литературата и музиката, но теренът е твърде обширен, за да се пъха нос във всяка дупка или пукнатина, и да се търсят илюстративни образци. Освен това, тъй като съм прекарал академичната си кариера в преподаване на литература, се надявам да избегна мъртвата ръка на професионализма, работейки в духа на любителя. И накрая, искам да избегна – поне до края – всякакви разпалени спорове между високия и ниския вкус, между Моцарт и Mötley Crüe. За целите на това есе [ще приема, че] има такова нещо като голямо изкуство.

Да се върнем към Алън Бенет и едно уточнение относно типологията на Кенет Кларк. Онези, които виждат какво се случва в една картина на стар майстор „без да им се казва“, могат да го направят само защото вече знаят нещо за формата. Изкуството никога не е прозрачно. Не съществуват напълно интуитивни реакции към него, дори към старите майстори. Предполагаме, може би с право, че всеки може да се наслади на красотата на залеза или на аромата на божурите: удоволствията от природата със сигурност трябва да са достъпни за всички. Но реакцията към изкуството е различна. Изкуството не е част от естествения свят; то е човешко изобретение и за да го оценим, трябва да преминем през някаква форма на култивиране. Преди западната музика да завладее света, шамисенът [традиционен японски триструнен инструмент] би звучал толкова естествено за японските уши, колкото китарата за нашите. Но природата няма нищо общо с това: в струните на всеки инструмент чуваме вибрациите на дадена култура. Всъщност никой не се ражда като готов ценител на картините на старите майстори, както и никой не се ражда читател на Александър Поуп или почитател на Моцарт. Реакциите ни към изкуството включват както природа, така и възпитание, и вродена чувствителност, оформена от опита. Вкусът винаги трябва да се тренира.

Актуални тенденции

Идеята за трениране на вкуса може да изглежда чужда, дори отблъскваща. Може би красотата трябва да се разпознава при всякакви обстоятелства. Но собственият опит обикновено ще ни откаже от това твърдение. Помислете за византийската икона. Онези от нас, които са тренирали вкуса си въз основа на западната традиция на религиозното изкуство от Джото до Гуидо Рени, вероятно при първата си среща с икона ще я сметнат за статична, далечна, художествено незадоволителна. Опитвайки се да я осмислим, можем да я видим като „предшественик“ на Чимабуе или Дучо. Но как всичко това може да бъде релевантно? Творбата никога не е имала за цел да се стреми към нещо по-велико. Създадена в рамките на една традиция, тя е имала свои собствени цели и е изразявала определен художествен идиом. Такива творби изглеждат чужди на онези, които никога не са се сблъсквали с тази традиция. Каквото и да ги е направило ценни, то ни убягва.

И все пак странното или непознато изкуство понякога ще пробие предразсъдъците ни, ще разстрои очакванията ни и ще стане част от личната ни естетика. Японските гравюри например оказват значително влияние върху европейското изкуство през XIX век, както и африканските маски в началото на XX век. Отвореността към подобни преживявания всъщност може да е признак на особено чувствителен вкус. Може би все още не знаем нищо за първоначалното социално и културно значение на творбата, но това няма значение, тъй като сме я вписали в собствения си естетически свят и сме ѝ придали собствено значение.

В процеса на научаване да виждаме изкуството, ние се научаваме и да различаваме доброто от лошото – както и най-доброто от доброто. Но откъде идва тази скала на ценностите? Нали в началото казахме, че всеки от нас е автономен по въпросите на вкуса? Как стана така, че сега трябва да съдим по чужди критерии?

Преди повече от два века Дейвид Хюм се заема с този проблем в „За стандарта на вкуса“. В есето си Хюм твърди, че всички реакции към изкуството са в основата си лични, но не всички са еднакво валидни. Някои хора са по-чувствителни към красотата от други. Някои, които разпознават по-добре какво точно прави едно произведение художествено, притежават по-разумна преценка. Според Хюм човекът с вкус притежава едновременно чувствителност и усет.

Тъй като обаче не разполагаме с прости средства за идентифициране на тези образцови мнения, те трябва да се разкрият чрез своеобразен тест: да се обявят за „критици“ и да предложат своите оценки на обществеността. Ако успеят да накарат другите да видят нещата като тях, те формират актуалния вкус. По този начин, по пътя на пробите и грешките, се появява стандарт. Ако Хюм е прав по отношение на този процес, а аз мисля, че е така, то всеки стандарт трябва да е временен, тъй като не почива на нищо по-солидно от възприетото мнение.

А възприетото мнение със сигурност се променя с течение на времето. Църквата „Сан Луиджи дей Франчези“ се намира в непосредствена близост до улицата, която свързва Пантеона с Пиаца Навона в Рим. Ако влезете в църквата днес, вероятно ще видите малка тълпа от хора в горната част на левия коридор, които чакат някой да пусне евро в метална кутия, която ще освети за няколко минути трите големи картини на Караваджо, представящи живота на Свети Матей. С поразителните си ефекти на светлината и използването на груби италиански селяни за изобразяване на апостолите и Светото семейство, Караваджо днес се смята за един от най-великите художници на западната традиция. Това не винаги е било така. Век след смъртта му тези картини не се споменават в най-важните пътеводители за английските пътешественици в Рим – „Наблюдения, направени при пътуване из Франция [и] Италия“ (1730 г.) на Едуард Райт и „Голямата обиколка“ (1749 г.) на Томас Нюджънт. Читателите, които са вземали със себе си някоя от тези книги в Сан Луиджи, са откривали, че вниманието им е насочено другаде, най-вече към параклиса „Света Цецилия“ с фрески на Доменичино. Що се отнася до тогавашното възприето мнение, не си е заслужавало да се разглежда Караваджо.

 

www.mikeyangels.co.uk
Караваджо, „Свети Матей и ангелът“

 

Дори в собственото си време Караваджо е бил противоречив. Една от трите картини, които той първоначално завършва за Сан Луиджи – „Свети Матей и ангелът“ – е отхвърлена от свещениците, които са я поръчали. В тази творба светецът седи с кръстосани крака и книга на коляното си, докато ангел насочва ръката му при написването на Евангелието. Но голите крака и стъпала на светеца – с един блестящо направен крак, който почти стърчи от платното – се сторили на поръчителите под достойнството на един евангелист. За щастие на всички, един благородник приел тази картина и платил на Караваджо да нарисува друга, по-прилична версия на същия сюжет, която днес виси над олтара на параклиса. (Оригиналът на картината, за съжаление, е бил унищожен в Берлин по време на войната.)

Въпреки тези противоречия, през XVII в. художници от цяла Европа следват примера на Караваджо. Но през XVIII в. в съвременния вкус започват да доминират нови идеи за благоприличие, още по-строги от онези на духовниците, покровителствали Караваджо. Рафаел и Гуидо Рени вече определят стандартите. Типичният турист в Сан Луиджи едва ли вече дори би надникнал в тъмния параклис, в който се намират творбите на Караваджо. Едва през първата половина на ХХ век италианският историк на изкуството Роберто Лонги, който играе ролята на нов Хюм, ще възроди репутацията на Караваджо. Времената се променят, вкусовете се променят. Това е начинът, по който функционира света.

Възприето мнение

Всъщност най-често първоначалното ни запознанство с изкуството е неволно упражнение по възприемане на вече приетото мнение. Вероятно ще знаем имената на важни художници или ще чуем заглавията на известни картини много преди да сме се научили да гледаме с чувствителност на дадено произведение на изкуството. Кой не е чувал за „Мона Лиза“? Кой не знае имената на Микеланджело и Ван Гог? Това естествено ни кара да мислим в йерархии, дори когато не сме виждали достатъчно картини, за да различим добрата от лошата, да не говорим за добрата от великата.

Едва по-късно някой член на семейството или учител ще ни помогне да се вгледаме, може би посочвайки някои отлични качества в любима творба или запознавайки ни с художник, когото не сме познавали преди, приближавайки ни към истинско естетическо преживяване. [Американският меценат] Линкълн Кирщайн е имал невероятния късмет да бъде напътстван, още докато бил в тийнейджърска възраст, от Джон Мейнард Кейнс по време на няколко художествени изложби. Когато се усъмнил в един Сезан, Кейнс му казал: „Дръж очите си отворени, изчистени от възприетото мнение и предразсъдъци.“ Това е добър съвет, но не лишен от ирония: възхищавайки се на Сезан през 1924 г., Кейнс и приятелите му от Блумсбъри показват авантюристичния си вкус. Век по-късно Сезан е любимец на общоприетото мнение.

Малцина имат късмета да имат наставник като Кейнс; останалите трябва да се задоволят с усвояването на вкуса на времето. В това няма нищо срамно, колкото и да ценим независимата мисъл, защото нетренираният вкус е по неизбежност наивен. Помислете за един млад човек, който се интересува от изкуство и особено цени изразяването на „автентични“ чувства. Откъде би могъл да знае как изглежда автентичността в едно изискано произведение на изкуството?

В нетренираното си състояние всички ние сме подвластни на онова, което И. А. Ричардс нарича „готови реакции“, склонността да бъркаме общоприети, но удобни понятия с истинското разбиране. В края на краищата дори чувствителният изследовател на изкуството се нуждае от някаква насока, за да не бъде завладян от овехтялото, меркантилното или просто сантименталното. И ако това е вярно за възприемчивия зрител, който има някакъв афинитет към изкуството, то какъв ще бъде ефектът му върху онези, които имат само бегъл интерес? В най-добрия случай можем да се надяваме, че хората, податливи на обучение, ще усвоят вкуса на своите учители, който в повечето случаи ще съвпада с възприетото мнение.

И все пак, тъй като за изказване на „авторитетни“ оценки е необходимо да се овладее само възприетото мнение, а не самото изкуство, дори и скучните хора могат да се научат да говорят за изкуството, без да са били истински докоснати от него. Почти всеки, който е преминал курс по оценяване на изкуството, колкото и да е безчувствен, би трябвало да може да ви разкаже за тихото достойнство на Пиеро или за умението на Моне да улавя светлината. Не е необходимо човек да вижда картините, за да знае какво да каже за тях. В две от своите есета от поредицата „Лентяят“ [Idler] Самюъл Джонсън, съвременник на Хюм, ни дава хумористичен портрет на измисления типаж Дик Миним, който се прочува като литературен критик, като слуша различни умници в кафенетата и повтаря наблюденията им пред своите познати. Миним не знае нищо за литературата, но се е научил какво да казва, за да го вземат за човек с вкус.

Същото се отнася и за визуалните изкуства. Сигурен съм, че доста хора са възхвалявали Пикасо или де Кунинг, без да са изпитали особено удоволствие от гледането им. Знаейки какво трябва да се каже за такива произведения, те съвестно следват сценария. Подобно преструване е артистичната версия на лицемерието за онези, които искат да бъдат възприемани като хора с изтънчен вкус.

Тиранията на експертите

Вече сме готови да отговорим на поставените в началото въпроси за „Човекът със златния шлем“. Преди картината да бъде приписана на един от учениците на Рембранд, всеобщото мнение я обявяваше за шедьовър и онези, които следваха доминиращия вкус, биха се съгласили. Същите тези хора вероятно биха я намерили за по-малко убедителна след понижаването ѝ. Онези, които разчитат на собствения си вкус, вероятно биха се въздържали от преценка, докато не видят творбата отново. Ако пък и те биха преценявали повече по име, отколкото по око, може би щяха да се чудят. (Това е грешка, която трудно може да се избегне.) Дали великолепието на шлема е било изкусно, или просто ефектно?

Да се отговори на такъв въпрос в новия контекст е много трудно. Това, което някой е смятал за гениално в ръката на майстора, може да се окаже излишно в ръката на неговия ученик. Как да се прецени? рецепти няма. Човек може само да гледа, да усеща и да мисли за себе си.

 

2021 07 Caravaggio 2
Караваджо, „Мъченичеството на свети Матей“

 

Светът обаче рядко ни предоставя това свободно време. Ето защо ние сме засегнати от друг проблем – тиранията на експертите. Нека се върнем към примера с Караваджо през XVIII век. Авторите на пътеводители вече са определили какво си струва да се види. Ако някой посетител на „Сан Луиджи“ би надникнал случайно в тъмния параклис и би се почувствал дълбоко развълнуван от картината на Караваджо „Мъченичеството на свети Матей“, какво щяха да си помислят съвременниците му? Дали че е човек с независима преценка, или с деградирал вкус? Подозирам, че за повечето от тях това щеше да е второто.

Може би най-поучителният пример в това отношение е ранната история на импресионистите. Те са отхвърлили доминиращия академичен стил на живопис с формална изчистеност и идеализирани сюжети, като вместо това са търсили изкуство с по-голяма непосредственост. Но техните революционни техники – новата, по-ярка палитра, свободното нанасяне на боята, работата на открито – са били отхвърлени, дори осмивани от съвременните критици, които до голяма степен са изключили творбите на импресионистите от академичните салони. В продължение на десетилетия една творба на Бугеро е струвала много повече от творба на Моне.

С течение на времето обаче малка група търговци и колекционери започват да защитават импресионистичните творби, което поражда нов, дисидентски вкус в изкуството. По-старият стил, който отдава съвършената си техника на застояли чувства или декоративна еротика, изглежда свързан с условностите и баналностите на буржоазното общество. Импресионистите, от друга страна, предлагат жизненост и новост, енргията на града и провинцията, необременени със сантименталност или морални поуки – с други думи, модерното. Критиците на утвърденото съсловие се сблъскват с предизвикателството на радикалите и новаторите – оригиналния авангард. Вкусът за изкуство се превръща в барометър за социалните възгледи на човека.

При тази голяма промяна във вкуса импресионистите имат две предимства: самите им картини са визуално привлекателни, а новата естетика е лесна за възприемане. Не е било необходимо човек непременно да бъде задълбочен теоретик, за да приеме, че нашият визуален свят е изграден от малки цветни петна. И още веднъж, самите картини са толкова красиви!

Нещата обаче стават по-трудни с постимпресионизма и кубизма, които поставят нови изисквания към зрителя. Сега от него се очаква да приеме експресионистичния каприз на художника като истински източник на изкуството. Ако самата творба ви се стори странна или грозна – ами чия е вината? А с появата на абстракцията критиците започват да се занимават именно с това. Много любители на изкуството, които се наслаждават на детайлите на холандски жанрови сцени или се възхищават на някой портрет на Енгър, са по-скоро озадачени, отколкото развълнувани от капките на Джаксън Полък или черните петна на Франц Клайн. Какво точно да правят с тези неща?

Декадентска епоха

Повечето от тях, разбира се, са твърде уплашени, за да се изкажат, защото се страхуват, че ще бъдат отхвърлени като еснафи и обявени за неспособни да оценят „истинското“ или „трудното“ изкуство. Краят на ХХ век, когато изкуството, което най-много радва експертите, оставя типичния зрител хладен, е великата епоха на естетическия лицемер. Човек може само да се чуди какво има предвид някой, когато казва, че „харесва“ някое произведение на модерното изкуство. Дали намира подредбата на цветовете, колкото и случайна или хаотична да е тя, за красива сама по себе си? Може би. И дали кубистичното разглобяване на женски торс е психологически убедително? Може би, когато за пръв път се срещаме с подобно нещо. Или пък нашият зрител просто се грижи за репутацията си, като на практика си казва: „Всички знаят, че Матис е велик художник, и кимайки с глава в знак на одобрение, аз показвам, че съм човек с вкус“? Мотивите ни, разбира се, често са неясни дори за самите нас; и кой в крайна сметка е който и да било от нас, за да оспорва общоприетото мнение?

В основата на този въпрос стои един друг: кой определя какво е изтънчен или изискан вкус? В продължение на почти един век ние отдаваме властта по тези въпроси не на особено чувствителните зрители на изкуството, дегустаторите на Хюм, а на интелектуалците. Последните преценяват, в зависимост от това каво изискват техните теории или тяхната политика, без да се интересуват от действителния опит от гледането.

Собствената ни епоха, за съжаление, е такава на упадък, в която сме позволили на критиците да ни изкарат извън собствените ни сетива. (От всички изкуства музиката несъмнено е пострадала най-много от това зачитане на интелекта и отричане на чувственото. Дали някой днес, извън музикалните училища, наистина се наслаждава на най-новата какофония, която се натрапва на разтревожените, но уплашени посетители на концерти като „модерна“ музика?) И все пак, въпреки неуспеха на голяма част от съвременното изкуство да предаде нещо значимо или приятно на повечето от нас, все още има много хора, които намират абстрактното и концептуалното изкуство за привлекателно и които получават истинско естетическо удоволствие от гледането му. Толкова податливо е човешкото съзнание, когато реагира на изкуството на нашите ближни, и такава е силата на възприетото мнение да формира тези реакции.

Но тиранията на критиците едва ли е най-голямата пречка за богатото преживяване на изкуството днес. През последния половин век самото понятие за изтънчен вкус е атакувано като деспотично, като още едно средство, чрез което привилегированите държат под контрол масите. Френският социолог Пиер Бурдийо твърди, че познаването на изкуството представлява форма на културен капитал, който елитите използват, за да изключат другите от вътрешните кръгове на богатството и властта. Исторически погледнато, в това има известна доза истина, особено в Европа, където претенциите за социална класа са се основавали до голяма степен на отличията на предците. При потомците тези претенции се изразяват във високомерно поведение и изтънчен вкус.

Този начин на мислене обаче никога не е имал голям успех в Америка, където успелите хора често са се гордеели със скромния си произход. Вярно е, че някои самоусъвършенстващи се мъже омъжват дъщерите си за хора от европейската аристокрация, но ако се доверим на творческите прозрения на писатели като Хенри Джеймс, тези млади американци са били последователно привличани и отблъсквани от високия тон, но съмнителния морал на новото общество. Във всеки случай американският модел надделява над европейския. Днес богатството и властта са много по-тясно свързани с предприемаческия успех, отколкото с любовта към Моцарт или семейната гордост, че някой притежава Рубенс. Ако изтънченият вкус все още дава някакъв социален капитал, то той може да го направи само сред малцината, които днес се интересуват от такива неща. Кога за последен път липсата на вкус е попречила на някого да забогатее?

Какво правим от всичко това

След всички тези спорове, колебания и несигурности, какво най-накрая можем да кажем за вкуса? Той е просто начинът, по който оценяваме изкуството, особено голямото изкуство. Значението му се основава на две предпоставки. Първо, че изкуството предоставя ценни преживявания на човешките същества. И второ, че някои от тези преживявания са по-богати и по-значими от други.

Да вземем например музиката. Нейните популярни форми днес, особено рокът и рапът, осигуряват непрестанен съпровод в живота на младите хора. Звукът е ритмичен и чувствен, а удоволствията от него са емоционално буйни и бунтарски, често дионисиевски. И тези удоволствия са истински.

Въпреки това някои от нас ги смятат за повърхностни, за такива, които се изразходват в ендокринната система. Онези, които не са съгласни с масовия вкус, ще ви кажат, че една кантата на Бах, една симфония на Бетовен или една опера на Вагнер могат не само да развълнуват чувствената ни природа, но и да проникнат до глъбините на човешкото сърце. Съвременните литературни теоретици и културни критици се подиграват на подобно твърдение, като го обявяват за форма на буржоазна сантименталност или за пореден опит на заможните хора да оправдаят своите „привилегии“. В крайна сметка въпросът е неподатлив на опити за доказване: или сте изпитали силата на изкуството, или не сте.

За съжаление нашите съвременни солоновци[1] говорят и пишат така, сякаш никога не са имали естетически опит, което, ако наистина е така, ги прави неквалифицирани да съдят. Никой не се съмнява, че „Игра на тронове“ може да забавлява публиката си, но не може да ни трогне така, както го прави „Крал Лир“. Едното е забавление, а другото е изследване на човешката суета, невежество, жестокост и желание.

Историята, разбира се, е изпълнена с морални чудовища, които сами са били „хора с вкус“. Човек наистина може да стои с отворена уста пред един Веласкес, да не заспива в операта и да потръпва от убийството на Дездемона, без да е направил нито една добрина за ближния си. Но тази реалност само ни напомня за кривия дървен материал, от който сме направени.

За да живеем добре, вкусът не е нито необходим, нито достатъчен. Той обаче може да обогати опита ни и може би да задълбочи разбирането ни за човешкия живот. От нас зависи как ще използваме това обогатяване и задълбочаване.

 

Източник

 

[1] От името на древногръцкия законодател Солон. Бел. пр.

 

Pin It
Томас Камински
Томас Камински е почетен професор по английски език в Чикагския университет „Лойола“.

Посетители

43

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 7 часа
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 12 часа
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 3 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 3 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 5 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 5 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици