1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2020 05 Erosion of Literacy

 

Мислещите американци осъзнават, че широко разпространените устройства на ИТ-революцията, от които зависим все повече, влияят върху обществото и културата ни по значими, но все още не съвсем ясни начини. Както подчертава Мериън Улф, тази технология променя какво, как и защо четем, което пък от своя страна променя какво, как и защо пишем, и дори мислим. [Културният критик и изследовател на комуникационните технологии] Харолд Инис отбелязва през 1948 г., още когато телевизията е едва на път да революционизира американски живот, че „внезапните разширения на комуникацията се отразяват в културни смущения“, и е ясно, че в момента ние се препъваме през друг такъв [исторически] период. Такива смущения днес са многобройни и, както и преди, най-критичните им аспекти могат да променят както обхвата, така и характера на грамотността. Както при всяко преплитане между технология и култура, емпиричните свидетелства са уклончиви, но поне две неща са ясни.

От една страна, новите дигитални технологии демократизират писмения език и разширяват по различни начини кръга от хора, които го използват и се учат от него. Освен това този процес може би разпространява културата по-широко; [в наши дни] музика и филми от всякакъв вид са евтини и лесно достъпни за почти всички. В някои отношения новите цифрови технологии намаляват социалната изолация, дори ако в други отношения могат и да я увеличават. Взети заедно, тези технологии могат също да създават нови невронни връзки, особено в развитието на младите мозъци, които обещават по-големи, ако и различни [от досегашните] видове познавателни способности, касаейки появата на възможности, които в момента не можем да предвидим или дори да си представим с увереност.

Но освен това е ясно, че се губи нещо друго. Книгата на Николас Кар от 2010 г., „Под повърхността“, започва с описание на раздразнението на автора от собствената му намалена способност за концентрирано четене. С нас се случва нещо неврофизиологично, твърди той – и ние не знаем какво е то. Това трябва да е така, защото, ако има изобщо някакъв закон в областта на неврофизиологията, той е, че мозъкът се преоформя непрекъснато, в съответствие с всяко ново преживяване. Едно десетилетие по-късно, дискомфортът на Кар вече се споделя от все по-нарастващ брой разочаровани, някога сериозни читатели.

В книгата си от 2018 г. Читателю, върни се вкъщи, Мериън Улф използва средствата на когнитивната неврология и психолингвистиката на развитието, за да изучава връзката между мозъка в [условията на промененото] четене и развитието на грамотността, като по този начин помага да се идентифицира какво точно се губи. Според Улф ние губим нещо, което тя нарича „дълбока грамотност“ или „дълбоко четене“. Това не включва [простото] декодиране на писмени символи, изписването на собственото име или създаването на списъци. Дълбоката грамотност е нещото, което се случва, когато читателят се ангажира с някое обширно произведение на писмеността по такъв начин, че да бъде в състояние да предвижда авторската посока и смисъл, а също да се ангажира с нещата, които са му вече познати, в диалектически процес на общуване с текста. Резултатът, с известен късмет, е своеобразното сливане между писателя и читателя, което притежава потенциала да води до оригинални прозрения.

Дълбоката грамотност има чудесни ефекти, например да подхранва способността ни за абстрактно мислене, като ни дава възможност да поставяме и отговаряме на трудни въпроси, или да подсилва креативността и въображението ни, да усъвършенства способността ни за съпричастност. Освен това тя е изключително важна за последващите нови прозрения, тъй като мозъчните настройки за четене се изграждат постоянно и последователно напред. Тя прави всичко това, отчасти защото поставя в ход определена „революция в мозъка“, което означава, че от нея следват отличителни и описаеми неврофизиологични последствия. Разбирането на дълбоката грамотност като революция в мозъка носи потенциални ефекти при разбирането на различни аспекти от историята и съвременната политика.

Дълбокото четене до голяма степен е съдействало за развитието ни като хора, както във физиологично, така и в културно отношение. Именно то е, което в крайна сметка е позволило на американците да станат „Ние, хората“[1], способни на самоуправление. Ако изгубим способността за дълбоко четене, трябва да се приготвим да изгубим и други, може би дори по-ценни части от онова, което дълбокото четене е помогнало да се изгради.

Мозъчната революция

Учените продължават да обсъждат въпроса за пристрастяването към технологиите и неговото въздействие върху паметта и социалната изолация – въпрос, преобразен отново през десетината години откак беше въведен iPhone, през юни 2007 г. Но извън дебата около пристрастяването, само малцина познавателни учени се съмняват, че така наречената многозадачност [multitasking, способността да вършим много неща едновременно] е просто способност да се вършат много неща бързо и лошо. И никой не се съмнява, че интензивната употреба на най-различни екрани е стеснила обхвата на вниманието ни.

Но тук става дума за [загуба на] далеч повече неща от простата способност за удържане на концентрирано внимание. Освен себе-причинения недостиг на внимание, хората, които не могат да четат дълбоко – или които не използват и по този начин губят уменията за дълбоко четене, евентуално придобити по-рано – обикновено страдат от отслабена способност за разбиране и прилагане на абстрактни разсъждения. С други думи, ако не можете или не искате да забавите достатъчно вниманието си, за да го фокусирате по качествени начини върху някой сложен проблем – нещото, което Улф нарича „когнитивно търпение“ – то не можете и да мислите ефективно за него.

Знаем, че продължителното и повтарящо се излагане на [въздействията на] цифрови устройства променя начина, по който мислим и се държим, отчасти защото то ни променя и физически. Мозъкът се адаптира към средата си. Устройствата очевидно могат да пристрастяват; всъщност те са проектирани така, че да пристрастяват. Технологичните компании знаят, че плъзгането [на палеца по екран] „тренира“ мозъка по определени начини; дизайнерите знаят кои са нещата, които водят до бързи изблици на допамин и окситоцин. Те знаят също, че двуизмерните изображения на екрана не съответстват на сетивното богатство от преки, неопосредствани преживявания, знаят и последиците от това – което е и причината, поради която множество кибер-технолози стриктно ограничават използването им сред собствените си деца. Както казва неврологът Ричард Цитовик, „Дигиталните устройства дискретно отвличат вниманието ни. В зависимост от степента, в която няма да сте в състояние да възприемате света около вас в неговата пълнота, ще изпадате обратно в безмозъчно, повтарящо се, самоукрепващо се поведение, бидейки неспособни да избягате от всичко това.“

Благодарение на онези приблизително 200 000 години еволюция, човешкият мозък е изключително ефективен детектор на промени. Всяко внезапно и нетипично изображение, мирис или звук, може да сигнализира за заплаха или шанс, така че мозъкът винаги трябва да е нащрек, дори по време на сън. (Някои определят ​​това еволюционно развитие като „пристрастеността на мозъка към новото“.) И ние все още сме нащрек; мозъците ни не са анатомично много различни от онези, които са били в епохата на неолита, дори и ако някои от вътрешните им връзки са различни.

Поддържането на постоянна бдителност консумира голяма част от захранването на мозъка. По-специално, превключването на вниманието изяжда много калории. Дори само преди един век животът ни е бил далеч по-малко френетичен, отколкото е днес; в наше време за достъп до вниманието ни в хода на един час се борят повече теми и обекти, отколкото нашите предци е трябвало да обработват за един ден или дори седмица. Както казва Цитовик,

Ние очакваме нашите мозъци ([които в анатомично отношение са все още] на нивото на каменната ера), да сортират, категоризират, анализират и определят важността на гигантски потоци от данни – да жонглират с които те никога не са били еволюционно подготвени – докато на заден план трябва да си оставаме винаги бдителни, за да можем да пренастройваме всеки от сетивните си канали…

Екраните от всякакъв вид непрестанно ни сервират бързо променящи се изображения, прескачания между разнообразни сцени, спорадични движения и нелинейни разкази, които се разливат до степен на фрагменти … Чудно ли е, че хората днес се оплакват от непрестанна умствена умора? Умората прави още по-трудно да сортираме тривиалното от важното и да се ориентираме сред гъмжилото от решения, сред които съвременният живот ни запокитва.

Тук ясно е формулиран основния проблем: трудно е да се поддържа вниманието, необходимо за дълбоко четене, когато сме постоянно разсеяни и изтощени от непрестанното, едновременно ускорение и претоварване – нещото, което технологическата авторка Линда Стоун умело нарича „непрестанно частично внимание“. И мнозина от нас, особено онези, които никога не са постигали дисциплината, която идва със сериозното образование, са станали, както казва сенаторът Бен Сас, „пристрастени към разсейване“. Неврологът Даниел Левитин обяснява това по-конкретно: „Многозадачността създава взаимовръзка между допамина и пристрастяването, като ефективно възнаграждава мозъка за загубата на фокус и за постоянното търсене на външна стимулация“.

Но тук се разкрива и един по-тъжен, по-притеснителен ефект: ако не четете дълбоко, то не развивате и способността си да мислите, да фантазирате и създавате; ето защо може дори да не осъзнавате, че на света може да има нещо по-удовлетворяващо от някоя видео игра. Потопете се напълно в дигиталния „живот“ и времевите линии ще се сплескат до нивото на несвързани точки, свеждайки времевата ви ориентация единствено до нивото на настоящето, без способност за запомняне или добро планиране. Този постоянно „изключен“ [zoned out] човек ще се превърне в лесна плячка за следващия демагог, предлагащ атрактивно обещание и хипнотизиращ спектакъл.

Освен това непрестанните електронни взаимодействия създават форми на нещото, което би могло да се нарече придобит социален аутизъм. Всеки опитен гимназиален учител може да удостовери, че повечето от учениците не разполагат с необходимите социални умения, за да разговарят лице в лице например с персонала по прием в колеж. Нарастват и емпиричните доказателства за умората от социалните медии. Нашите машинки създават усещания за изтощение, изолация, самота и депресия, които са в унисон с повишаването на процента на самоубийствата сред младите хора. В няколко крайни случая, когато изолацията рязко е намалила влиянието на стандартите за приемливо поведение, това може да доведе и до насилствено антисоциално поведение.

Едно от типичните за научната фантастика притеснения е, че машините ще станат подобни на човека; но, както изглежда, далеч по-належащият проблем днес е, че чрез изтъняването на нашите взаимодействия хората стават все по-подобни на машини. Това повишава възможността да ставаме все по-глупави, колкото повече време прекарваме с машини и колкото по-зависими от тях ставаме, тъй като машините не могат да определят собствените си цели – поне докато не сме достигнали пресечната точка между все по-изкуствено-интелигентни машини и все по-малко познавателно способни хора. По-тревожни са моралните проблеми, които потенциално биха могли да възникнат: отстъпването на правото да се вземат морални решения (които би трябвало да бъдат наши) основно на машини, програмирани от други.

Навици на мисълта

Човешкият мозък е генетично снабден със способността да разбира и артикулира устния език, но не съществува ген за четене и писане. Грамотността е културно постижение, чието създаване е отнело дълго време, макар че от еволюционна гледна точка то е доста скорошно нововъведение. Това е развитие, което чрез промяна на самата структура на човешките мозъчни връзки „е преобразило природата на човешката мисъл“, както пише Улф. Онова, което открива Кар, още преди засищането на пазара за Айфони е, че пластичността на човешкия мозък се простира далеч отвъд детството: Когнитивно казано ние сме, или ставаме онова, което правим с езика.

Няма съмнение, че навиците за четене на възрастните са се променили през последните няколко десетилетия. Четенето по диагонал и скоростното преглеждане според т. нар. Z или F модели, характерни за сърфирането в интернет[2] – новата норма за мнозина – не помагат на критичното съдържание, ако изобщо има такова, да се укрепи в работната памет. Доминиращият в момента метод на четене изглежда е анти-дълбокият; при него човек почти не се намокря. По-специално Туитър олицетворява прехода от използването на писмения език като средство за мислене, към използването му като платформа за микро-дизайнерски спектакъл – в някои отношения [това е] вид завръщане към устната култура и със сигурност далеч по-познавателно-повърхностна дейност, както Л. М. Сакасас наскоро посочи в [списанието] Нова Атлантида. Четенето по диагонал в мрежата също има своите сенчести ефекти: Когато човек вземе книга за следобеда или вечерта, същият модел на четене се прехвърля и върху печатната страница. Това е нещо, което забелязва и Кар, но може би не го разбра.

Хенри Кисинджър отбеляза едно следствие от такова развитие в контекста на стратегията:

Четенето на книги изисква да формирате понятия, да тренирате ума си на отношения … Книгата е голяма интелектуална конструкция; не можете да я задържите изцяло в мисълта си, лесно или наведнъж. Трябва да се борите психически, за да я интернализирате. Днес вече няма нужда да се интернализира, тъй като всеки факт може незабавно да бъде намерен отново на компютъра. Няма контекст, няма мотив. Информацията не е знание. Хората не са читатели, а изследователи, които плуват по повърхността … Това ново мислене изтрива контекста. То разчленява всичко. А това прави почти невъзможно постигането на стратегическо мислене относно световния ред.

Нийл Постман го казва кратко, ако и в по-широк мащаб, през 1985 г.: Само в отпечатаната дума могат да се предадат по рационален начин сложни истини.

Но тук Кисинджър се захваща с нещо друго, а именно – източниците на оригинална мисъл. Мозъкът, привикнал на дълбоко четене, е ненадминат при осъществяването на връзки между аналогични, постигани чрез заключения и изпълнени със съпричастност начини на разсъждение – и той знае как да ги свърже с вече натрупаните знания. Това съзвездие от източници и връзки е нещото, което позволява достигането не просто на стратегическо, а изобщо на оригинално мислене. Дали е възможно провалът на американската политическа класа в намирането на полезни решения за публичните и външнополитическите предизвикателства на съвременността да се дължи не само на поляризацията и супер-партийността, но и на възможността много от тези недълбоки читатели вече просто да не са в състояние да мислят по-дълбоко от повърхностното напрежение на някоя скоропоговорка в Туитър?

Липсата на мисъл като начин на познание задушава също въображението и подхранва културната изолация. Наред с технологичното преобладаване на медийно-опосредстваните взаимодействия, вместо онези лице в лице, изолацията от своя страна води до тесните „племенни“ емоции на идентичностната политика. Ефектът на „ехокамерата“, така характерен за медийно-електронните взаимодействия, има тенденцията да съкращава обсега на човешката съпричастност, както подчерта сенатор Бен Сас, и то не само по отношение на политиката. С други думи, може спокойно да се окаже, че вече сме в състояние да се отнасяме „по диагонал“ и към емоциите, и към мисленето си – как иначе е възможно да деградираме красотата и трудността на реалното приятелство до степента мигновено да „(ън)френдваме“ някого във Фейсбук? Дълбокото четене, напротив, задълбочава и разширява обхвата на ума ни както в рационалните, така и в афективните му аспекти. Четенето особено на белетристика ни прави способни да симулираме съзнанието на друга личност.

Всъщност развитието на способността ни за мислене е част от онова, което ни е направило човешки същества. Пред-литературните култури могат да бъдат богати и творчески без писмен език, но без наличието на възможност да впрягане на въображенията ни в работа, за изплитане на великолепни истории и откриване на емпирични истини за света, които да могат да бъдат записани, има определени граници относно възможностите тези истории и проникновения да бъдат запазени. Процесите на записване на добитото обективно познание – процеси, които са направили интерсубективното споделяне стабилно и продължително в хода на поколенията – са станали неразделни от онова, което сме.

Грамотността като културно постижение е променила обществото, тъй като е позволила на хората да се учат от отдавна починали предшественици, както и да учат ония, които ще дойдат далеч след тях, като по този начин е създала преплетена мрежа от междупоколенчески разговори, които не могат да бъдат наподобени от което и да било животно. С други думи, грамотността е позволила на съвкупността от образование и училища, библиотеки и архиви, изследвания и координирана човешка работа да създаде една реалност, която е далеч по-масивна и дори по-обективна от онова, което Кенет Бърк някога е нарекъл „тънката като лист хартия линия на собствения ни конкретен живот“. Възнагражденията на дълбокото четене следователно се натрупват в хода на времето, не само при отделния индивид, но и в обществото. Дълбоката грамотност маркира раждането на полезни абстракции, свързани с дълбоки последици за моралното мислене. Както посочва Херман Хесе, „без думи, без писане и без книги не би имало история“, и така „не би имало понятие за човечеството“.

Хората, които четат това есе, са развили тези умствени навици като деца, докато са се учили да четат, а сега продължават да ги упражняват като възрастни. По странно стечение на обстоятелствата това е и самият проблем: ние почти никога не мислим за това колко необикновено, и в много отношения неестествено, е дълбокото четене. Помислете за това: единствените моменти, в които можем да бъдем насаме с идеи, породени от други хора, са моментите, в които четем. Това е, както казва Марсел Пруст в За четенето, „благотворното чудо на комуникацията, случваща се насред самотата“. В останалите случаи ние сме по неизбежност ангажирани в диалог с един или повече други хора: с други думи, ние преживяваме общността си като контекст, едновременно с думите. Дълбокото четене в самота създава възможността за личен вътрешен диалог с автор, който не присъства физически.

Нещо по-важно: когато сме потопени в дълбоко четене, ние изключваме сетивното си обкръжение и социален контекст, за да се потопим в думи, които съществуват единствено в главите ни. Мощта на тази ни способност да „напускаме тялото“ е забележителна. Улф цитира изследвания, които показват, че когато в даден текст се случи да бяга герой, с когото читателят е създал емоционална връзка, двигателните региони в мозъка се активират така, сякаш самият той или тя бяга реално, вместо да седи и чете. Ето как, макар в умовете си да не сме на никакво реално място, бидейки там във въображението си, ние сме в състояние да постигаме реални ефекти. Това показва, че видът интимен, мълчалив диалог, който се случва само по време на дълбоко четене, изисква значителна способност за абстрактно мислене, за да стане изобщо възможен.

За онези, които са направили навик от дълбокото четене, познавателните способности за такова абстрактно мислене се разширяват допълнително, за да задоволят придобития апетит, или онова, което можем да наречем нашите наложителни изкуствени потребности. А тези потребности могат да станат наложителни, тъй като материалният свят, ако и да е обширен и съдържателен, притежава граници, които светът на абстракцията и въображението изглежда не притежава. И така, веднъж попаднали в този [въображаем] свят, при това под вещото ръководство на авторите, ние можем да развием истински ненаситен апетит за правене на все нови и нови открития, поне докато не е станало време за вечеря.

Но за да може да съществува дълбокото четене, необходимо е да има и дълбоко писане. Авторът също трябва да абстрахира посланието, което създава, тъй като в обикновения случай за него не може да бъде лесно предусетен или въобразен някакъв готов читател. Класи или групи от хора могат да бъдат целева аудитория на писателя, но това е нещо различно, а освен това то също изисква наличие на някакъв вид извадена от конкретния контекст, абстрактна мисъл. По този начин ние имаме писател, който се вмъква по личен начин в някакво изкуствено, извадено от контекст „пространство“, за да предаде нещо, фиктивно или не, на неизвестни читатели  – които са позиционирани, така да се каже, също в някакво изкуствено, извадено от контекст „пространство“ – в неизвестни, но теоретично много далечни времена. Ако това не е, в един напълно нетривиален смисъл, някакъв неестествен за човешките същества акт, то какво изобщо е?

И въпреки това ние обикновено пренебрегваме значимостта на този акт за самите нас като индивиди или за всички ни както колектив. Чувстваме се неудобно само когато, подобно на [Николас] Кар, придобитите умения изглежда започват по някакъв начин да ни се изплъзват или когато се тревожим от мисълта, че някакви познавателно-ускорени, способни на многозадачност млади умове, може би няма да придобият достатъчно способности за критично мислене, въображение и емпатия, а значи могат да се превърнат в лесна плячка за всевъзможни шарлатани и демагози.

Модерният човек

Дълбоката грамотност често е била недооценявана като фактор в историята, тъй като самите историци са [по правило] толкова дълбоко потопени в един свят на дълбоко четене, че, подобно на нарицателната риба във вода, приемат съществуването ѝ за даденост. Показателен пример за това е Карл Ясперс, известен с теорията си за „основополагащото време“ [Achsenzeit, букв. „осово време, време на оста“]. Ясперс смята, че няколко цивилизационни зони, с малко или никакъв контакт помежду им, въпреки това са развили определени силно сходни философски теми, приблизително по едно и също време, някъде между осмото и третото столетие пр. н. е. Защо това е така си остава мистерия както за Ясперс, така за множеството интерпретатори, привлечени от изследването му от 1949 г. Изглежда обаче, че появата и възходът на грамотността за големи маси от хора, именно през този времеви период може би са в състояние да обяснят общите черти, наблюдавани от Ясперс.

Онова, което Ясперс вижда, е не толкова подобното съдържание на формулировките от различните антични култури, колкото подобността на нивото на абстракция, на което тези формулировки са направени, благодарение на това, че тези култури са станали грамотни скоро преди това. С други думи, феномени, в които мнозина са виждали причините за основополагащото време, всъщност са били следствия от нещо друго, останало незабелязано: разпространението на дълбоката грамотност сред една все още все още малка, но критично важна част от населението.

Разбирането на дълбоката грамотност може да ни доведе от основополагащото време на Ясперс до модерната епоха. Възходът на индивидуалното действащо лице – един от отличителните белези на съвременността – се намира в ясна зависимост от развитието на отчетливо усещане за вътрешност у конкретния човек: онова чувство за вътрешно съзнателно същество, което определя собственото индивидуално, съществено Аз. Накратко: появата на дълбоката грамотност, като прави възможно едно ново усещане за вътрешност, е най-вероятният източник на модерността, чрез възхода на индивидуалните действащи лица, който тя допуска.

Ако не сме били нарочно провокирани да мислим върху това, ние обикновено приемаме, че това усещане за вътрешност е било неизменна част на човешкостта. Но това не е очевидно. Развитието на вътрешния ни глас до степен на артикулирана зрелост вероятно зависи от способността да развиваме езиковите си способности – от онези на детето, преди още да е развило усет, теория на ума, до способностите на възрастния, който е в състояние да разглежда Аза като обект – способен, с други думи, да зададе първия въпрос на философията: кой или какво съм аз? В края на краищата, каква нужда има от някакъв особено артикулиран вътрешен глас, ако този глас няма никой друг, с когото да „говори“, една дейност, която се извършва в мълчание единствено в акта на четенето? По този начин нашето зряло усещане за вътрешност изглежда тясно, а може би и неразривно свързано с придобиването на компетентност в грамотността.

Зрелият „разказвач“ вероятно произтича от гореспоменатото допълващо се сдвояване на неестествени действия, тъй като неизбежно-диалектичният процес на четене/писане, който определя дълбоката грамотност, продължава в хода на времето. По този начин зрелият разказвач в нашите глави е познавателен артефакт на културата, на революцията в мозъка, а не само на невробиологията. Както казва [американският пастор и философ] Уолтър Онг, „устната комуникация обединява хората в групи“, докато писането и четенето „връщат психиката обратно към себе си“ и по този начин култивират индивидуалността.

Помислете в тази светлина за едно типично дете в общество с широко разпространена дълбока грамотност и развитието на връзката между разказите и мисленето му. Процесът започва, когато му се четат книги, преди то самото да е в състояние да ги декодира, с което се създава връзка между написаната дума, съставена от морфеми, фонемите, от които са съставени думите, когато морфемите бъдат озвучени, и символното значение, носено от тях. (Доколкото знаем, тази връзка може да бъде създадена само чрез споделено внимание между поне две човешки същества; тя не може да бъде създадена между дете и телевизор, електронен четец или друга машина. Това е една от основните причини за това, че най-добрата индикация за евентуално ранно умение и страст към четенето е колко часа възрастните прекарват в четене на малките деца.)

След това детето се научава да декодира писането и да го произнася, но обикновено само на глас. И докато декодирането съзрява до истинско четене, по правило детето все още няма да може да чете мълчаливо; често има междинен етап по пътя към дълбоката грамотност, в който детето шепне или движи устните си, докато чете. (Някои възрастни, които все още не са достигнали пълна дълбока грамотност, правят същото, както понякога може да се наблюдава в автобуси, влакове и т. н.) Едва по-късно подрастващото дете може да премине към истински мълчаливо четене и да добие способността да се срещне с някой автор в сложната динамика на дълбоката грамотност, обичайна за възрастните. Едва тогава разказвачът на детето се развива до зряла форма.

Това развитие е вярно и в исторически мащаб. Помислете върху езика на молитвата и ритуала в хода на хилядолетията. Древната молитва, а и повечето днешни обредни молитви, е нещо, извършвано в общност с други хора, така че литургията е предназначена да бъде изговаряна на глас, да се пее или припява. Но дори и от индивидуалната молитва, независимо дали се провежда в групова обстановка или самостоятелно, обикновено и до днес не се очаква да бъде напълно мълчалива; устните трябва да се движат. Тази традиция, сама по себе си новост в някакъв исторически момент, както се показва в Библията, е остатък от по-ранни времена, когато истински мълчаливата молитва и мълчаливото четене са били почти неизвестни – времена, в които цялата писменост, надхвърляща обикновените списъци със стоки и пр., е била интегрално свързана с, и е възниквала в рамките на религията.

Възходът на протестантизма е тясно свързан с ключовото разбиране на Мартин Лутер, че същността на човека е душата вътре. Оттук и възгледът му, че свещеническите ритуали на Църквата са излишни, тъй като не могат да проникнат във вътрешността на душата – те не могат да ангажират вътрешния човек пряко, не могат да разговарят с разказвача. Според него ритуалът е функционално приглушен и по този начин безполезен. Но (вероятно) неизвестно за самия Лутер, неговата собствена дълбока грамотност сигурно е формирала усещането му за вътрешност и по този начин е предхождала теологичното му откритие. Фокусирането на протестантизма върху Писанията при новата богословска практика не е  ни най-малко случайно, меко казано.

Повишаването на дълбоката грамотност при достатъчно хора в ранната модерност – мощно подпомогнато, разбира се, чрез изобретението на Гутенберг – е предпоставка за твърдото установяване и бързия растеж на протестантизма, чието утвърждаване пък от своя страна е основен ускорител на дълбоката грамотност в обществата, в които той се превръща в основна религиозна общност, до голяма степен защото протестантите разпореждат задължително училищно образование за всички деца. Реформацията намира много мощен двигател чрез създаването на тези училища: навсякъде, където се разпространяват протестантските вярвания, скоро следва и задължително  образование за децата, като всяко от двете неща усилва другото.

Това превръща Реформацията в двойно богословско-политическо движение, основаващо се на идеята за „съвест“ като основна опорна точка. Съвестта е централно важна за достигането до теологичната истина чрез четене на Писанието, а теологичната истина пък води до обществен консенсус относно значението на съвестта и на политическата арена. Простото разбиране тук е, че способността за морални разсъждения е от съществено значение, за да може даден човек да стигне до религиозна истина, а моралните разсъждения, събрани в социален етос, са единствената основа за морално-справедлив политически ред – индивидуалните и социално-политическите страни на съвестта се подсилват взаимно в благоприятен цикъл.

Евентуалните последици от това развитие за Запада, а след време и за останалия свят, са огромни. Протестантският начин на мислене за връзката между индивида и обществото е същностно модерен, защото е задействан от индивидуална, а не корпоративна движеща сила. Що се отнася до политическата мисъл, това е произходът на нашето „Ние, хората“: Божията воля се осъществява нагоре, чрез народния суверенитет, а не надолу, чрез божественото право на кралете. Оттук идва и моралната основа за съвременната либерална демокрация, а без разпространението на дълбока грамотност тя най-вероятно не би възникнала. Просто не е възможно да се изгради буржоазна икономика и общество без достатъчно хора, които са грамотни, за да ги поддържат в действие.

Грамотност и популизъм

Способността за абстрактни разсъждения също е неразделна част от либерално-демократичната политика: Концепциите за представителство; добродетелите на съмнението, несъгласието и смирението, както и концепцията за надличностен конституционен ред – всички те са много абстрактни идеи. Дали е възможно емоционално по-изменчивото пост-грамотно общество в някакъв момент да регресира дотам, че да се приспособи и дори да предпочете по-малко прецизирани и усъвършенствани форми на управление?

Знаем как би изглеждала подобна регресия: като по-малко абстрактна, подновено-личностна форма на социална и политическа власт, концентрирана в личността на някакъв „велик“ авторитарен вожд. Погледнато отляво, всичко това изглежда, поне в крайните си форми, като нов световен ред, който налага отгоре многообразието и радикалния, недиференциран егалитаризъм, с помощта на промиване на мозъци и принуда. Отдясно то изглежда като екстремна форма на консервативен национализъм, при която нацията е дефинирана единствено като [мнозинство от] бели американци и толерирани не-бели граждани, в която държавата осигурява социална и икономическа сигурност на Volksgemeinschaft-а [народната общност], като заедно с това стриктно спазва както своите буквални, така и фигуративни граници. Във всеки случай нито едното от двете виждания не може да търпи твърде много либерализъм, а вероятно и не много повече демокрация.

Знаем, че един значителен спад в дълбоката грамотност на обществото може да има сериозна важност, защото такива неща са се случвали и преди. Отчасти благодарение на революционното въздействие на [законовия] кодекс, степента на грамотност при мъжете в Римската република, а след това и империя, вероятно е била в диапазона от 30% до 40%, поне в градските райони. Имаме дори свидетелства за роби, които са умеели да четат и пишат. След разпадането на Западната Римска империя през 476 г. нивото на грамотност бързо пада под 5% и не се връща до предишните си нива поне до 16 век. А докато липсва тази предпоставка, появата на либерализъм, както го разбираме днес, не може да се случи.

Може да се твърди, че американската история е пълна с мнозинства от не-дълбоко-грамотни хора почти през всяко десетилетие от 1776 г. насам, но демокрацията въпреки това е издържала, а популистките брожения са били рядкост. И със сигурност, независимо от скорошния спад на дълбоката грамотност, днес дълбоко-грамотни са повече американци, отколкото през 1919 или 1819 г. Но това игнорира факта, че при своето раждане през 1776 г., независима Америка най-вероятно е представлявала най-масовото грамотно общество в дотогавашната световна история, въпреки броя на робите и хората със статус на слуги. Този висок процент на грамотност е следствие от силно библийния характер на протестантизма и дълбоко религиозния характер на повечето американски селища от колониалната епоха.

Освен това популистките брожения не са били чак толкова голяма рядкост; те просто са се изразявали най-често в религиозната култура като велики пробуждания, а не директно в политиката – но преливането от първите към вторите едва ли е нещо тривиално. Освен това в по-голямата част от историята на Америка политиката е била елитно занимание, въпреки непрестанно нарастващите ѝ егалитарни претенции. Това е вярно още преди Джаксъновата ера[3] на, но си остава вярно и дълго след нея. Повечето хора проявяват естествена почит към образованите личности, а колкото по-назад се върви, толкова по-висок е процентът на образованите мъже (предимно мъже), които са получавали теологическо образование. Протестантските читатели на Писанието са проявявали особено благоговение към добре образованото духовенство, особено във „високите църковни“ кръгове.

Процентът на грамотност в Америка от 19-ти век, по-специално равнището на грамотност сред жените, регистрира почти непрекъснат ръст и връзката с демократичното участие е вероятно положителна. И трите основни американски предвоенни [тоест отпреди Гражданската война] социални движения са възникнали от това развитие: движението за премахване на робството, движението за трезвеност и онова за женско избирателно право. Увеличаването на грамотността обаче не води до неоспорими постижения, защото прекалено многото демокрация, дадена в ръцете на маси от слабо образовани хора, рядко може да постигне нещо такова: тя води до появата на широко разпределени човешки маси, потенциални или съществуващи, повече или по-малко от вида, срещу който предупреждават древните гърци. Например, по-високите нива на грамотност и демократично участие през 1850-те вървят ръка за ръка с крехките, абстрактни форми на пара-богословски, от вида на Второто голямо пробуждане[4] разсъждения, които нахлуват в политическия дискурс и спомагат за предизвикването на Гражданската война.

[…]

Конкретно мислене

Такива, каквито нещата са в момента, днес са налице по-високи нива на поне повърхностно участие в политическия дискурс, ако не и в самата политика, благодарение отчасти на социалните медийни технологии. Голям брой хора споделят оскъдно подкрепени мнения върху неща, които всъщност не разбират, потвърждавайки старото правило, че малкото знание може да бъде нещо доста опасно.

Процентът на дълбоко грамотните американци днес може и да е по-висок от онзи през 1819 или 1919 г., но вероятно не и през 1949 г., тоест преди телевизията, Интернет и Айфоните. Стигнали сме до етап, на който мнозина преподаватели не смеят да предлагат на студентите цели книги или големи части от умерено предизвикателни текстове, защото знаят, че те няма да ги прочетат. И макар че днес четиригодишни колежи завършват повече американци в сравнение с което и да е предишно историческо време, образователните стандарти на много от тези институции и насочването на обучението встрани от хуманитарните и социалните науки подсказва, че, независимо от жуженето на фабриките за дипломи, за някакво съпътстващо нарастване на дълбоката грамотност едва ли може да се говори.

Упадъкът на дълбоката грамотност, съчетан с относителното покачване на статуса на повърхностно образованите хора, може да се окаже основният хранителен запас за нелибералните националистически форми на съвременния популистки бацил – не само в Америка, но и в голяма част от останалия свят. Ако това е така, то придава нови измерения на разсъжденията на Ортега и Гасет от „Бунтът на масите“ (1930). Обикновеният, не особено добре образован човек, твърди Ортега и Гасет, има в главата си идеи, но не той ги е създал:

Той би желал да има мнения, но не желае да приема условията и предпоставките, които лежат в основата на всяко мнение … Да имаш идея означава да вярваш, че човек владее основанията за нея, а следователно означава да вярваш, че има такова нещо като основания, свят на разбираеми истини. Да имаш идеи, да формираш мнения, е нещо идентично с позоваването на такъв авторитет… а следователно и вярването, че най-висшата форма на общуване е диалогът, в който се обсъждат основанията за нашите идеи. Но масовият човек би се почувствал изгубен, ако би приел някаква дискусия и инстинктивно отхвърля задължението да приеме този върховен авторитет, който лежи извън самия него.

И това, продължава той, е породило както десните, така и левите екстремисти на онова време: „За фашисткия и синдикалисткия вид … е характерен … един тип човек, който не се интересува от това да посочва причини или дори да има право, а просто е решен да налага мненията си. Това е и новостта [на нашето време]: правото да не бъдеш прав, да не бъдеш разумен: ‚правото на неразумност‘.“

Самото понятие за право на неразумност се основава на един вид дискурс, ако човек би могъл да го нарече така, [който пък се основава] на необузданата емоция, изключваща онзи начин на дейност, който прави възможно разсъждението: дълбоката грамотност и нещата, които следват от нея. Всъщност, на фона на цялата бъркотия относно това какво всъщност представлява популизмът, призмата на дълбоката грамотност в светлината на историята може да помогне да се постигне определена точност: Популизмът от нелибералния националистически вид е онова, което се случва в масово-избирателната демокрация, когато един решаващ процент от активните избиратели изпаднат под стандарта на дълбоката грамотност.

Може би всяка грамотност засенчва дълбоката грамотност в демократичния политически живот. Възрастните, които не са чели книга от гимназията насам, са склонни да бъдат мобилизирани за гласуване по причини, които се различават от онези на по-грамотните избиратели. Това не е ново наблюдение; политологът Филип Конверс е писал за това явление през 1964 г., във време, когато социалните науки едва започват да проникват в митологията на „чистата“ американска демокрация:

Когато се придвижваме отгоре до долу в това информационно измерение, то характерът на обектите, които са централни за системата от убеждения, търпи системни промени. Тези обекти се изместват от сферата на отдалеченото, общото и абстрактното, към все по-простото, конкретно или „близо до дома“ [нещо]. Що се отнася до потенциалните политически обекти, това развитие обикновено е откъм абстрактните, „идеологически“ принципи към по-очевидно разпознаваемите социални групи или харизматични лидери, и накрая до такива обекти на непосредствен опит като семейството, работата и непосредствените сътрудници. Повечето от тези промени са намекнати под една или друга форма в различни източници. Например „ограничен хоризонт“, „предварително ограничени времеви перспективи“ и „конкретно мислене“, са били в различни моменти посочвани като важни характеристики на мисловния свят на слабо образованите.

Възможно ли е масите, наречени от Хамилтън „ужасно чудовище“, да са съставени в основата си от „конкретни мислители“, които мислят конкретно, защото им липсва възможност или навик за дълбоко четене? В крайна сметка, дълбоките читатели могат поне да знаят какво не знаят, а следователно да са по-способни да разгърнат скептицизъм срещу всички форми на реклама, включително и политическия вид, който омайва популистките маси към действие. Хората, на които липсва навик за четене, може и да са заключени в някакво непрестанно интелектуално юношество, но въпреки това те могат да се събират на улицата, да крещят и дори да стрелят. Английският епископ от 16 век Джон Бриджис пише, че глупакът и парите му скоро се разделят. Същото може да се каже за не-читателя и за политическото му представителство.

Явлението на дълбоката грамотност може да се окаже мощен обяснителен фактор за редица теоретични и практически въпроси. Във вселената на социалния и политическия живот нито един фактор не може обясни изцяло който и да е феномен, и би било трудно да се твърди, че някой от горните аргументи притежава доказателствен характер. Но да се пропусне дълбоката грамотност от набора на разглежданите променливи изглежда неразумно. Трябва да продължим да задаваме нови и по-интересни въпроси относно дълбоката грамотност и значението на евентуалната ѝ ерозия (или преобразуване с нови средства), в рамките на собствената ни страна и извън нея.

 

Източник

 

[1] Началните думи от американската Конституция, Бел. пр.

[2] Z и F-моделите на четене са наречени така по формата на движенията на очната ябълка при четене на текстове по уебстраници. Бел. пр.

[3] Тоест преди мандата на седмия американски президент Ендрю Джаксън (1829–1837), известен със силно популистките си възгледи. Бел. пр.

[4] С израза „Второ голямо пробуждане“ [Second Great Awakening] в американската история се обозначават годините между 1790 и 1840, през които в страната има мощна вълна от религиозен плам, довела до силно увеличаване броя на религиозните американци. Както става ясно от коментара на автора по-горе, това далеч не е едностранно положително явление, доколкото то води и до всевъзможни форми на религиозна псевдо-наука и философия със силно консервативен, антидемократичен характер. Бел. пр.

 

 
Pin It
Адам Гарфанкъл
Д-р Адам М. Гарфанкъл е американски историк и политолог, основополагащ редактор на списанието The American Interest. Преди това е бил редактор на The National Interest. Бил е университетски преподавател и служител на високи нива в правителството на САЩ.

Посетители

127

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 часа
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 23 часа
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 3 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 5 дни