1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

По повод на девети септември

(няколко конкретни идеи за паметниците на тоталитаризма у нас)Най-грозните паметници от времето на тоталитаризма в нашите градове са панелните блокове. Но уви, няма бърз и лесен начин да ги демонтираме. Градските общини обаче могат поне да махнат изоставените трабанти и москвичи – тези ръждясали и тревясали, но преносими паметници на социалистическия сив град от времето на СИВ.

Може би най-видният паметник на тоталитаризма в София е паметникът на съветската армия. Той напълно доминира пейзажа на влизане в столицата по Цариградско шосе. Някои твърдят, че понеже той имал историческа, а дори и художествено-историческа стойност, не трябва да го махаме. Други го защитават с плам от някаква едва ли не патриотична позиция. Но интересно какво биха казали „родолюбивите“ защитници на тази реликва от сталинско време, ако в центъра на столицата ни се издигаше паметник на турската или американската армия? По комунистическо време дори и в химна ни се споменаваше Москва, вместо София. Но може ли 20 години след падането на комунизма центърът на столицата да се гуши плахо под паметника на една чужда армия, превзела България на 9 септември 1944-та година?

Още по-трагично е обаче положението с така наречения „Альоша“ в Пловдив, на който не му трябват „червени бабички“, готови да го бранят до смърт, както стана преди вече доста години в София. „Альошата“ просто не може да бъде демонтиран, без да се разруши цялото тепе.

България е пълна с паметници на армията, донесла ни комунистическата власт. Същевременно в София нямаме паметник на жертвите на тоталитаризма. Доколкото знам, ние имаме единствената такава столица в Източна Европа. Ако паметникът на Съветската армия в София не може да бъде демонтиран, както беше демонтиран паметникът на Ленин срещу ЦУМ, би могло до него в градината да се изгради друг, съпоставим с него като акцент в цялото пространство паметник на жертвите на комунистическите лагери. Това би създало някакъв културен и исторически баланс.

Друга столична странност, напомняща за едно по-късно минало, за времето на Града на истината и запалването (от тайните служби) на Партийния дом, е знамето, побито на върха на отрязания шпил, над който едно време стоеше червената звезда. Честно казано, от естетическа гледна точка, звездата изглеждаше по-добре. Това нелепо малко знаменце на тънка пръчица, побита над дебелия ствол, ми напомня документален филм от войната, където руските части поставят червено знаме над Райхстага. Прилича на нещо, сложено там временно, докато се измисли какво точно да се направи със сградата. Шпилът трябва да се завърши или с метален герб ( нали сега това е сграда на Народното събрание!), или просто с остър връх, а няколко български знамена могат да висят на диагонални прътове отстрани под кулата. Или да има едно висящо на фасадата на зданието дълго знаме.

И накрая, трябва да се намери начин историческият музей, който е в бившата резиденция на Живков в Бояна, да се върне в София. Как е възможно един такъв музей да бъде извън града! Колко туристи, които разглеждат пеша центъра, ще направят извънградска екскурзия специално за историческия музей? Пък дори и ние, софиянците, кога ще отидем до него – освен ако не водим там приятел от чужбина?

 Резиденцията в Бояна би могла да се използва за музей на комунизма. Имаме нужда от такъв музей! Защото много българи, живели по комунистическо време, го идеализират все повече с отдалечаването му назад и не искат да си спомнят някои горчиви факти от тогавашния ни живот – лагерите, Възродителния процес, страха, цензурата, двуличието, празните магазини. А по-младите българи вече изобщо нямат лични спомени от комунизма. В двора на резиденцията-музей биха могли да се поставят и някои от старите паметници на Съветската армия, на Сталин, Ленин, Димитров, Жданов, Живков. В това отношение можем да се поучим от примера на чехите и унгарците.

Днес плакатните идеи за комунизма, каквито имаха по-рано хората на запад, неудостоени с честта лично да го срещнат – от една страна идеята, че комунизмът е бил рай на земята, а от друга, че е бил само един концентрационен лагер (и рай за началниците на лагера) – все повече доминират съзнанието и на хората у нас. Важно е да можем да се дистанцираме от миналото си, да го видим в ясна перспектива, да го преценим с хладен и справедлив ум, и да продьлжим нататък. Това е по-лесно за чехите и унгарците, които днес асоциират Комунизма със съветско нашествие и окупация. Те имат един чуждестранен „Козел отпущения“ и затова по-лесно преглъщат твърдия залък на факта, че – както казваше Хавел – в тоталитарната система всички редови граждани бяха едновременно жертва и опора на системата. Най-малкото защото си мълчаха и ръкопляскаха по събрания, когато чуваха лъжи.

У нас, както и в Русия и Сърбия, до ясно разграничаване с миналото никога не се стигна. Възможно ли е един висш функционер на нацистката партия, или офицер от тайните служби на Хитлерова Германия да казва, че се гордее с това, което е правил? Защо тогава е възможно – и у нас, както в Русия – един висш функционер на тоталитарната държава или офицер от Шесто, или доносник, да се гордее с това, което е правил?

Тук не е въпрос да правим нов народен сьд, или трибунал, като този, който осъди на разстрел Николае и Елена Чаушеску. Опазил ни Бог! Не става дума и за някакъв нов другарски съд, на който добрите демократи заклеймяват лошите другари. Това би било само новото лице на класово-партийното мислене. Става дума за това, че трябва ясно да артикулираме и приемем фактите за миналото си – без плакатни черно-бели преувеличения или соц-реалистически изопачения.

И за това могат много да допринесат както учебниците по история, така и музеите и паметниците, дори видът на сградите в градовете ни. Символите не са без значение. Символите влияят на мисленето и самочувствието на хората по-силно от рационалните доводи.

 

Pin It
Владимир Левчев
Владимир Левчев е български поет и писател, автор на множество книги, между които: „Любовни писма до свободата. Роман“ (1998), „Бог е любов в приятелството, традицията и секса“ (2001), „Небесни балкани“ (2001), „Балканският принц“ (2001), „Архитектура на промените. Формални стихове“ (2003).
Други статии от този автор

Посетители

91

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020