Четиридесет години са много време. Трябва да кажа, че Индия вече не е страната на този роман. Когато писах „Среднощни деца“, имах предвид една историческа арка, която се движи от надеждата за независимост – окървавена, но все пак надежда – до предателството на тази надежда в така нареченото извънредно положение, последвано от раждането на нова надежда. Според мен Индия днес е навлязла в още по-мрачна фаза от годините на извънредното положение. Ужасяващата ескалация на нападенията над жени, все по-авторитарният характер на държавата, неоправданите арести на хора, които се осмеляват да се противопоставят на този авторитаризъм, религиозният фанатизъм, пренаписването на историята, за да пасне на разказа на онези, които искат да превърнат Индия в хиндуистка, националистическа и мажоритарна държава, и популярността на режима въпреки всичко това, или, по-лошо, може би заради всичко това – тези неща насърчават един вид отчаяние.

Когато пишех тази книга, можех да свързвам големия нос на Салим с бог Ганеш, покровителя на литературата, наред с други неща, и това ми се струваше съвсем лесно и естествено, въпреки че Салим не е хиндуист. Цяла Индия принадлежеше на всички нас, или поне така вярвах, дълбоко. И все още вярвам, въпреки че възходът на едно брутално сектантство кара човек да мисли другояче. Но намирам надежда в решимостта на индийските жени и студенти да се противопоставят на това сектантство, да си възвърнат старата, светска Индия и да отхвърлят мрака. Пожелавам им успех. Но точно сега в Индия отново е полунощ.

Автор(и): Салман Рушди

Обичаме да се преструваме, че изкуството си е изкуство. Че авторът пише това, което е вдъхновен да напише, без да се интересува от нищо друго освен от гласа на музата. Това е полезна измислица. Добре е писателите да се съсредоточат най-вече върху изкуството и да се притесняват за деловата страна по-късно. Но това е измислица. Писателите са наясно с изискванията на пазара, с това какви романи предизвикват интерес и към какви теми се стремят журитата на наградите. Дори писателите с високи художествени стремежи са – съзнателно или не – изкривени от този натиск. Особено тези от нас, които се надяват да се издържат от писането си.

В неотдавнашната си статия за пазарите на литературна фантастика споменах, че през първата половина на XX в. разказът е бил икономически доминиращият вид художествена литература. Писатели като Ф. Скот Фицджералд оплакват факта, че е трябвало да пишат кратки разкази, за да субсидират писането на романи. Но през 2021 г. – а всъщност през последните 50 или повече години – динамиката е обратна. Днес писателите на разкази често (макар и предимно насаме) роптаят за това, че трябва да пишат романи, ако искат да имат някакъв шанс да печелят пари или дори само да получат агент.

Това ме накара да се замисля за една от онези рядко изказвани, но интересни за мен теми: какво определя дължината на романите?

Автор(и): Линкълн Мишел

2021 03 Zlatko Inerview Poland

Dominika Kardaś: Przeczytałam w jednej z Pana biografii, że Pana książki sprawiły, że jest Pan „dobrze znany, ale nie kochany, w swoim kraju“.

Zlatko Enev: Cóż, to prawda, że gdy tylko „Requiem dla nikogo“ zostało opublikowane, zostało odebrane jako obraza narodu bułgarskiego. Ale, szczerze mówiąc, nie było to dla mnie zaskoczeniem. Myślę, że jest to normalna reakcja każdego kraju, każdego narodu, który został uderzony w miękkie podbrzusze przez wersję swojej historii napisaną przez kogoś, kogo nie może zaakceptować, ponieważ prawdopodobnie postrzega ją jako bardzo, bardzo haniebną.

Dominika Kardaś: Więc było wiele dyskusji, kiedy Requiem dla nikogo zostało opublikowane w 2011 roku?

Zlatko Enev: Nie bardzo. Specyfiką Bułgarii i powodem, dla którego Bułgarom nie podobały się moje książki, jest sposób, w jaki traktują rzeczy, które postrzegają jako wstydliwe. Inaczej niż w Polsce, gdzie ludzie wszczynają wielkie dyskusje, a kiedy coś się dzieje, słyszy o tym cały świat. W Bułgarii, kiedy coś się dzieje, ludzie wkładają swoją historię za pupę i siedzą na niej tak długo, aż się udusi. I nic się nie dzieje. Tak właśnie było z „Requiem dla nikogo“: książka została wydana, było kilka rozmów, a ponieważ jestem tam znany, prowadzę magazyn, który jest powszechnie czytany, ludzie o tym słyszeli. Ale nigdy nie było żadnego znaku, że Bułgarzy przyjęli tę książkę. Zniknęła jak kamień w bagnie – plop! – i to wszystko. Ale rozumiem to, nie jestem zły na moich ludzi – oni żyją po swojemu, a ja byłem nieobecny przez bardzo długi czas, więc wielu z nich nie akceptuje mojej pracy: „On odszedł i stał się jakimś wielkim facetem w stylu zachodnim i próbuje nam mówić nasze drogi?!“.

„Requiem dla nikogo“ rzeczywiście opowiada o bardzo bolesnym momencie w bułgarskiej historii – zaczyna się w latach 80. od pewnego rodzaju „kulis“ procesu przymusowej asymilacji mniejszości tureckiej, po którym nastąpiła jej masowa emigracja.

Mówiąc wprost, ostatnie badania na ten temat pokazują, że ten proces „asymilacji“ był przerażająco podobny do tego, co działo się z Żydami w nazistowskich Niemczech przed 1938 rokiem. Nie wsadziliśmy Turków do komór gazowych, ale wszystko to, co Niemcy zrobili Żydom – zrobiliśmy Turkom. Odebraliśmy im godność ludzką, zmieniliśmy im nazwiska i zmusiliśmy do niemówienia w ich języku, zmieniliśmy nawet zapisy. Zmieniono podręczniki historii, aby wymazać wszystkie tureckie nazwiska! Ponieważ ogólne wyjaśnienie było takie, że ci Turcy to tak naprawdę Bułgarzy, którzy w ciągu 500 lat panowania osmańskiego stracili swoją tożsamość. Mogą myśleć, że są Turkami, ale tak naprawdę są Bułgarami! A my przywracamy im to, kim są naprawdę. Oczywiście, oni nie byli Bułgarami, byli tylko etnicznymi Turkami, którzy pozostali w naszym kraju po upadku Imperium Osmańskiego. I byli prześladowani od pierwszego dnia. Historia nienawiści jest bardzo, bardzo długa i mniej więcej co 20 lat następuje fala pewnego rodzaju prześladowań Turków, głównie o charakterze ekonomicznym, ale nigdy nie była ona tak dotkliwa – aż do lat 80-tych, kiedy to naprawdę próbowano ich zniszczyć.

Czy Bułgarzy rozmawiają na ten temat publicznie? Czy uczą swoje dzieci o tym, co się wtedy działo?

Faktem jest, że szeroka publiczność w Bułgarii jest wciąż uczulona na ten temat. W szkołach jest on tylko wspomniany, jak w paragrafie. Nie ma prawdziwej dyskusji. Chociaż ostatnio – jak już wspomniałam – pojawiło się kilka bardzo ważnych badań naukowych na ten temat. W przypadku Bułgarii chodzi o to, że ideologia narodowa została zbudowana wokół idei nienawiści do Turków. Prawdopodobnie była to konieczność historyczna w latach osiemdziesiątych XIX wieku, kiedy zostaliśmy wyzwoleni przez Rosjan. Po wyzwoleniu kraju nast±piła separacja na mocy traktatu berlińskiego w 1878 roku – Bułgaria została podzielona na kilka kawałków. Był to czas wielkiej narodowej frustracji i istniała potrzeba zjednoczenia ludzi przed wojną, która była wtedy nieunikniona – i stało się to 20 lat później, wojną na Bałkanach.

Może to zabrzmi bardzo cynicznie, ale to mogło być wtedy konieczne – ponieważ najłatwiejszym sposobem na zjednoczenie ludzi jest nienawiść, daj im kogoś do nienawiści, a zjednoczą się jak nigdy dotąd. I to zadziałało. Problem w tym, że zostaliśmy dotkliwie pobici we wszystkich późniejszych wojnach i to zamieniło się w wieczną ranę. Nie jest już widoczna, ale Bułgaria nadal bardzo cierpi z powodu przekonania, że nigdy nie osiągnęliśmy tego czy tamtego… A kto jest winny? Turcy, oczywiście! Mamy nawet taki narodowy dowcip: Cudzoziemiec przyjeżdża do Bułgarii. Dlaczego autobus się spóźnia? – pyta. No wiesz, 500 lat tureckiego jarzma. Aha, a dlaczego winda nie działa? Wiesz, 500 lat tureckiego jarzma. W Bułgarii wszystko jest 500 lat pod tureckim jarzmem. Ale tu pojawia się prawdziwy żart: Wiecie dlaczego Turcy są tacy źli? Ponieważ przez 500 lat specjalizowali się w Bułgarii.

W latach 80-tych mieszkałeś jeszcze w Bułgarii. Jak Pan pamięta tamte wydarzenia?

Miałem około 25 lat w czasie, gdy w Bułgarii miał miejsce proces asymilacji. I pamiętam do dziś, z takim głębokim wstydem… To było takie małe, senne miejsce, wszyscy byli tacy ospali, i nagle – whoa! To było jak w filmie o Drakuli, kiedy nadchodzi ciemność i on budzi się, aby pić twoją krew! I to wszystko było takie… brzydkie. Najbardziej wstydliwe wspomnienie, jakie mam, dotyczy mojego ojca, najukochańszego ojca, jakiego znałem, łagodnego człowieka, którego bardzo kochałem. Pewnego razu siedzieliśmy razem, a on powiedział do mnie: „To jest słuszne, mój chłopcze, robimy to, co słuszne. Bo inaczej oni nas pochłoną – mają tyle dzieci… A ten kraj jest bułgarski i oni muszą stać się Bułgarami. Nie gniewaj się z tego powodu“. A ja na to: „Boże, tato, o czym ty mówisz?!“. I to było wszystko, to były czasy czystego szaleństwa.

Jeśli chodzi o fakty, to moja książka jest fikcyjną historią. Ale reakcja ludzi, którzy ją czytają, jest zawsze taka sama: „Rany boskie, przecież to absolutna prawda, tak było!“. Dlatego za motto przyjąłem cytat „Połowę czasu po prostu zmyślam, a i tak okazuje się, że to prawda!“.

Moje wrażenie po przeczytaniu Twojej książki było takie, że „Requiem dla nikogo“ tak naprawdę obrazuje kraj, który ma bardzo brutalną historię, a ta przemoc wpisała się w jego struktury i została po cichu zaakceptowana. Czy zgadzasz się z tym?

Bułgaria jest krajem południowym. To gorące miejsce, które tworzy bardzo szczególną atmosferę i bardzo szczególny klimat geograficzny. W moim osobistym odczuciu Bułgaria jest bardziej podobna do takich miejsc jak południowe Włochy niż na przykład do Polski. Kiedy czytam opowiadania Eleny Ferrante, czuję się jak w domu – tu jest moje miejsce, tu się urodziłam. To jest dokładnie to samo miejsce, ludzie są tak zżyci, że nie można się wyrwać, a jednocześnie jest ono pełne agresji i przemocy.

Ale to nie jest tylko opowieść o Bułgarii. To jest sposób, w jaki wciąż działa ludzka kondycja. Nasze najgłębsze emocje, irracjonalność, którą w sobie nosimy, wydają się być głęboko związane z ideą przemocy. Oczywiście, to się zmienia, są poważni współcześni naukowcy, tacy jak Steven Pinker, którzy naprawdę udowadniają, że według statystyk i faktów przemoc w historii ludzkości maleje, pomimo faktu, że mamy coraz bardziej efektywną broń masowego rażenia. Pozostaje jednak faktem, że przemoc jest nieusuwalną częścią naszej ludzkiej kondycji, naszej kultury, naszego sposobu życia. Jest to oczywiście opowieść o Bułgarii, ale jest to również opowieść o tym, jacy wszyscy jesteśmy. To nie jest historia o „nich“, to jest historia o „nas“.

Cóż, twierdzisz, że to opowieść o „nas“, ale to, co mnie uderzyło, to fakt, że „Requiem dla nikogo“ jest pełne przemocy wobec kobiet, zazwyczaj przemocy seksualnej: kobiety są maltretowane, gwałcone i zabijane przez mężczyzn, którzy chcą je zdyscyplinować i pokazać swoją dominację. Dlaczego?

W Bułgarii było wiele reakcji, głównie ze strony młodych kobiet, które były bardzo zdegustowane tą historią, mówiły, że to brudna książka, rodzaj brudu, którego nie dotknęłyby w żadnych warunkach. I to jest duży problem, bo jeśli ludzie skupiają się tylko na bułgarskiej części tej historii, to ja robię mojemu krajowi bardzo złą przysługę. Nie taki był mój cel. I nigdy nie zgodzę się, że moja historia jest tylko o Bułgarii.

Moje ogólne odczucie dotyczące tej historii jest takie, że nie ma w niej dobrych postaci – z wyjątkiem Marii, ale ona ma wokół siebie coś w rodzaju religijnej aureoli, jest jak święta. Jest ofiarą, została złożona w ofierze, a to stawia ją w pozycji, która jest poza dobrem i złem. Jest po prostu nietykalna. Ale nie ma pozytywnych postaci męskich. I to nie jest coś, co wybrałam czy postanowiłam.

Mężczyźni tacy jak Angeł czy sędzia Kartałow używają seksu jako środka do zdobycia władzy. To jest naganne, ale w pewnym sensie zrozumiałe. Ale Nikoła – ten facet to prawdziwy potwór, dewiant seksualny i psychopata. Czy zgodzisz się, że jest on symbolicznym zgniłym owocem narodu bułgarskiego?

Nie sądzę, by Nikola był przykładem czegokolwiek więcej niż siebie samego i swojej osobistej historii. I co ważniejsze: nie uważam, że jest aż tak wielkim potworem. To znaczy, robi w tej książce wiele potworności, ale… Przede wszystkim jest prosta rzecz w pisaniu – jeśli nie jesteś w stanie utożsamić się ze swoimi bohaterami, poczuć się jak oni, postawić się w ich sytuacji, nie możesz stworzyć żadnej przekonującej historii. Flaubert powiedział: „Madame Bovary to ja“ i ja też bym powiedział: „Nikola to ja“. Wiele z impulsów, które opisuję w tej książce, wiele rzeczy, zwłaszcza z dzieciństwa Nikoli – są całkowicie autobiograficzne. Przydarzyły się mnie, a nie komuś innemu. Więc dla mnie historia Nikoli jest opowieścią o tym, co mogłoby mi się przydarzyć, gdybym nie miał gdzieś tam w górze tego Dobrego Anioła, który po prostu nie pozwolił, by moje życie potoczyło się w ten sposób.

Nie uważam też, że Nikola jest przedstawicielem Bułgarii czy swojego pokolenia. Jest po prostu człowiekiem, który miał pecha, że nigdy w życiu nie otrzymał właściwej rady od właściwych ludzi. Nie „urodził się taki“. To fatalistyczny punkt widzenia – a ja wierzę, że zawsze jest jakaś alternatywa. Przykładem tej alternatywy jest moje odczucie – na pewno mogę odczuć i mogę opisać wszystkie te sceny, bo nie są one obce mojej fantazji. Ale to oczywiście nie czyni ze mnie żadnego potwora. Zresztą, niekiedy dostawałem bezpośrednie pytania: Czy jest pan zboczeńcem seksualnym? Jak możesz myśleć i pisać o czymś tak okropnym? Centralna scena książki, scena gwałtu, jest tak malownicza i tak okrutna, że ludzie nie mogli uwierzyć, że normalny człowiek może coś takiego wymyślić. Zwykle odpowiadam: ty decydujesz.

Tak czy inaczej, „Requiem dla nikogo“ to także historia zemsty. W końcu Maria nie tylko dostaje swój własny głos i staje się współnarratorką, ale także mści się na swoim oprawcy.

Z tym zakończeniem wiąże się bardzo poetycka i bardzo fantastyczna historia, którą Wam opowiem. Ale jest to w 100% prawda, niczego nie zmyślam. Napisanie tej książki zajęło mi 5 lat, 2006-2011, co było dla mnie bardzo nietypowe. Zazwyczaj, kiedy zaczynam coś pisać, kończę to dość szybko. Ale z tą historią było poważne utrudnienie. W momencie, kiedy dotarłem do scen całej tej graficznej, brutalnej przemocy, nagle poczułem, że nie mam języka, żeby to opisać. Były one tak niewiarygodnie okrutne i nieludzkie, że bez względu na to, w jaki sposób próbowałbym to ująć, brzmiałoby to albo skrajnie medycznie, jak opisywanie procedury medycznej, albo jak rynsztokowa gadanina. A ja wiedziałem, że oba sposoby są całkowicie nie do przyjęcia. Nie wiedziałam, jak to napisać, zwłaszcza sceny z Marią w trzeciej części książki. Miałam w głowie obrazy, ale nie umiałam tego napisać. I ta książka przeleżała w mojej szufladzie kilka lat. Potem stało się coś dziwnego, i to jest prawdziwy cud. Pewnego dnia we śnie, było to wczesnym rankiem, nie byłem ani śpiący, ani obudzony, gdy nagle przyszła do mnie Maria i powiedziała coś w rodzaju: „Wiesz, wykonałeś już swoją pracę. Pozwól, że ja to przejmę. Teraz moja kolej na mówienie“. I wtedy w moim śnie zaczęła opowiadać historię swojego gwałtu. I to było takie proste, kiedy to opowiadała! To była zupełnie inna historia. Nie wiem, jak to brzmi w polskim tłumaczeniu, ale w bułgarskim naprawdę brzmi tak fajnie, tak dowcipnie, kiedy ona mówi. Co więcej, Maria posługuje się językiem bułgarskiego folkloru. A ten – jak każdy folklor – jest wyrazem wielkiego bólu i smutku, i wykształcił specjalny język. Rozmowa Marii jest jak pieśń ludowa, jest w niej ten rytm. Nie wiem, czy da się to przenieść na inny język…

Nie mówię po bułgarsku, ale w polskim tłumaczeniu rzeczywiście słychać różnicę w języku Marii i języku głównej narracji.

Chciałabym pogratulować tłumaczce, pani Hannie Karpińskiej. Jestem jej naprawdę wdzięczny, że przez 10 lat walczyła o to, by ta książka ukazała się w Polsce. Czapki z głów, ma moją dozgonną wdzięczność. Nie wierzyłem, że to się stanie, kiedyś ona po prostu przyszła do mnie i powiedziała: „Czytam tę książkę i chcę ją przetłumaczyć“. I tak się stało, choć musieliśmy na to czekać 10 lat!

Jest jeszcze jedna rzecz, o którą chciałabym Cię zapytać. W swojej książce dużo mówisz o korzeniach i o tym, jak są ważne. Jednak wydaje się Pan dość krytyczny wobec tradycji, która często staje się nośnikiem uprzedzeń, nienawiści i przemocy. Czy uważasz, że jedynym sposobem, aby zapobiec rozprzestrzenianiu się nienawiści, jest podcięcie własnych korzeni, tak jak zrobiła to Maria?

Korzenie nigdy nie mogą być czymś, co oddziela nas od Innego, chyba że sami zdecydujemy, że nasze korzenie są całkowicie nie do pogodzenia ze światem zewnętrznym, kiedy nie chcemy być dumnymi członkami narodu i jednocześnie obywatelami świata. Właściwie to jest rzecz, która uderza mnie prosto w serce, bo motyw korzeni i ich podcinania lub życia z nimi w obcym miejscu jest z oczywistych powodów jednym z głównych tematów mojego życia. A moja książka jest częścią ogromnej fali literatury pisanej przez ludzi, którzy urodzili się w jednym miejscu, a potem przenieśli się w inne – literatury światowej. Mieszkałem tak długo poza Bułgarią i poza jakimkolwiek miejscem, które mógłbym nazwać ojczyzną, że doszedłem do takiego momentu w moim życiu, w którym całe to gadanie o ojczyźnie, patriotyzmie brzmi dla mnie niewiarygodnie staroświecko. Po prostu nie obchodzi mnie żaden rodzaj patriotyzmu.

Po 30 latach emigracji nadal piszesz o Bułgarii, prowadzisz bułgarski magazyn internetowy – i nie uważasz się za patriotę?

Nie jestem bułgarskim patriotą, nie jestem też niemieckim patriotą i znajduję się w sytuacji, w której naprawdę trudno jest opisać siebie w prostych słowach. Jedynym językiem, którym się posługuję i jedyną kulturą, do której mogę się naprawdę odnieść, jest bułgarski – ale nie identyfikuję się z moją ojczyzną tak długo, że jest ona dla mnie całkiem bez znaczenia. Kiedy tam jadę – jest to po prostu obce miejsce. Myślę, że patriotyzm jest sposobem identyfikacji, który należy do przeszłości i wielu ludzi nie chce tego uznać, boi się tego procesu – i dlatego niektórzy z nich tak bardzo boją się obcokrajowców, tak jak Bułgarzy bali się Turków: „oni tu przyjdą, sprawią, że będziemy inni“. Nigdy bym się pod tym nie podpisał.

 

 

От 2000 г. изминаха 20 години – и това, между другото, е една пета от века. Време е да обобщим някои резултати. Сайтът „Полка“ организира най-голямото проучване в историята си, за да определи кои са най-добрите 100 руски книги на 21-ви век: романи, повести, сборници с разкази, нехудожествена литература. В съставянето на списъка участваха повече от сто експерти: в крайна сметка в него попаднаха както известни книги, получили награди, така и по-малко известни текстове, които въпреки това са се оказали важни за развитието на литературата. Пред вас са 100 големи нови книги, в които става дума за миналото, настоящето, бъдещето, за красотата и грозотата, за живота и смъртта, за езика и паметта – и много други неща.

Автор(и): екип на руския сайт „Полка“

Когато бях студентка и тъкмо се разкривах като лесбианка, се промъквах в едно слабо осветено, отдалечено-от-обичайните място, където знаех, че ще намеря други хора като мен – стелажите на библиотеката. Вита Саквил-Уест не беше първата спътничка, която срещнах там, но със сигурност беше най-незабравимата.

Открих я в „Портрет на един брак“, книгата на сина ѝ Найджъл Никълсън от 1973 г. за трайната и открита връзка на родителите му. Научих, че както Вита, така и съпругът ѝ, дипломатът Харолд Никълсън, са имали многобройни връзки, предимно с хора от собствения си пол, като иначе са оставали отдадени един на друг, на децата си и на прочутата си градина. В книгата е включен и разказът на самата Вита за обсебващата ѝ любовна връзка с Вайълет Кепъл в началото на брака ѝ с Харолд. Бях омагьосана от образа на Вита в Париж, която се представя за мъж, като увива главата си с каки-тюрбан – необичайна гледка точно в края на Първата световна война – и се разхожда по улиците с любовницата си. Коя е тази жена?

В края на книгата авторът разказва накратко за аферата на майка си с Вирджиния Улф. Все още не бях прочела нито едно нейно произведение, но много от моите приятелки имаха на стените си нейна пощенска картичка – ефирния портрет на Бересфорд, направен, когато е била на двадесет години. Нейната крехка красота се вписваше прекрасно в разказа за трагичната и обречена феминистка героиня, който се налагаше по онова време: тя е била гений; била е тормозена от доведения си брат; борила се е с психическо заболяване; накрая, след като е написала няколко от най-великите книги на XX век, се е удавила. В някои по-спорни среди се говорело, че е била лесбианка – смело за онези времена твърдение.

Лесбианка или не, тя е била доста силен характер. Трогна ме фактът, че като деца Найджъл Никълсън и брат му са били инстинктивно привлечени от Вирджиния. „Знаехме, че тя ще ни забележи, че ще дойде момент, в който няма да обърне внимание на майка ми („Вита, върви си! Не виждаш ли, че говоря с Бен и Найджъл“).“ В „Портрет на един брак“ научих малко за това как Вита и Харолд са преживели отношенията на Вита с Вирджиния, но се оказа, че копнея за повече прозрения за нещата, които са се случвали между тези две червенокоси жени. Исках подробности.

Автор(и): Алисън Бехдел

Когато бях млад човек, винаги се стремях да търся нови метафори. После разбрах, че истински добрите метафори са винаги едни и същи. Искам да кажа, че да сравняваш времето с път, смъртта със сън, живота със сънуване, това са великите метафори в литературата, защото отговарят на нещо съществено. Ако измислите нови метафори, те сигурно ще са способни да изненадват за част от секундата, но не и да докосват някаква дълбока емоция, каквато и да е тя. Ако мислите за живота като за сън, това е мисъл, която е реална, или поне такава, каквато повечето хора със сигурност имат, не? „Това, което често е било мислено, но никога не е било така добре изразено.“ Мисля, че това е по-добре от идеята да се шокират хората, от това да се намират връзки между неща, които никога преди не са били свързани, защото няма истинска връзка, така че цялата работа е един вид жонглиране.

Автор(и): Хорхе Луис Борхес, Роналд Крайст

Първата сцена. Жена и мъж. Мъжът изисква от жената да му докаже, че го обича. Прави го, като ѝ нарежда да яде франзела. Жената мрази франзелите и не е в състояние да погълне дори парченце. Все още не знаем защо. Изглежда абсурдно да не харесваш франзела, какво е това? Мъжът настоява. Франзелата ще се върне при вас в този роман и ще ви обясни първата сцена. Тук не се случва почти нищо и се случва много. Във въздуха виси непоносимо напрежение. Всичко това се дължи на повествователния метод на автора.

Втора сцена. Младо момиче е изпратено с две дамаджани до чешмата за вода. След известно време тя забелязва, че водата, вместо кристално чиста, тече червена от кръв. Уплашена, тя побягва. По пътя се спъва и наранява коленете си. След известно време обаче се връща, водена от любопитство и загриженост. Вижда млад циганин, който стои до реката, тежко ранен в бедрото. От собствения му брат. С брадва. Заради едно момиче. С брадва. Още не знаем какво съдбата крои на двамата.

Трета сцена. Малко момче. Откриваме го в привидно невинна сцена на игра с калинки. Когато авторът ни приближава към момчето, виждаме зловещата му усмивка. Всъщност то садистично измъчва калинките, като гори по гръбчетата им допълнителни точки с лупа. Опитът на дядо му да го хване за ухото е безполезен. Авторът ни представя всички тези герои без контекст, в детските им години, в младостта и наивността им, която вече предвещава определени техни черти като възрастни.

Автор(и): Елвира Пржиемска

Когато шестият роман на Олга Токарчук, Бегуни, беше на път да бъде публикуван във Великобритания миналата година, списанието Книжар изчурулика, че „тя е може би е една от най-великите писателки, за които никога не сте чували“. Търговският седмичник, обръщайки се конкретно към читателската аудитория в Обединеното кралство, можеше да бъде извинен за едно толкова дръзко твърдение – въпреки че тя има вече два романа, преведени на английски – тъй като едва сега, след като Бегуни беше включен в списъка за международната награда „Man Booker“, Токарчук започва да привлича в англоезичния свят онзи вид внимание, което феновете у дома ѝ биха сметнали за дължимо. Тя отдавна е една от най-известните писателки в Полша – вегетарианка и феминистка в една все по-реакционна, все по-патриархална държава, но също и публична интелектуалка, всяко изказване на която може да предизивка заглавия в новините.

Автор(и): Олга Токарчук, Клер Армистед

В Реквием за никого Вие представяте една зашеметяваща, трагична история от последното десетилетие на Народна република България, която доскоро вероятно е била известна само на малцина, поне извън страната. Наистина ли искахте вашите читатели да се изправят пред срамните моменти от осемдесетте?

Да, наистина. Да, да, да! Първоначално това беше някаква гневна реакция срещу мълчанието и колективното избягване на болезненото нещо, срещу милионите отговори „Това беше Адолф, не бях аз!“ Винаги съм се чувствал дълбоко засрамен от този период от нашата история, той беше пословичният трън в хълбока ми, но дълги години не виждах какво мога да направя срещу него, освен може би да използвам нашите цветисти псувни… А след това започнах да изучавам следвоенната история на Германия. Това промени всичко.

(Всъщност, може би рационализирам тук. Ученето дойде много по-късно, години след като стартирах Интернет списанието си. Първоначалният импулс си беше чиста ярост и срам, някаква смесица от тях).

Автор(и): Адам Слупски, Златко Енев

Съвременниците му не знаем коя е тя. Нашите внуци и правнуци ще я определят, от далечината на времето. Ние можем само да разпознаем таланта – геният, както вероятно ще го наричат след време – измежду стотиците самонарекли се писатели. Големият читателски въпрос е да се доверим или да не се доверим на таланта, че е усетил и избрал да запише най-важната история! Онези, които сме сигурни, че талантливият писател знае повече за времето ни от нас, се доверяваме. Другите, недоверчивите, са винаги повече, през цялата история на литературата са били повече. И това е може би една от причините и за най-великите книги да се е използвала реклама – защото, в последна сметка, читателите гласуват с парите си. Преди да са читатели, те са купувачи. Рекламата може да доведе книгата в дома, но коя е гаранцията, че няма да бъде сложена на лавицата без да бъде прочетена, в някои случаи – разлистена дори? Живеем във време, когато рекламата надмина всякакви поносими мерки, в много случаи тя дори затъмнява текстовете, които рекламира.

Автор(и): Златко Ангелов

Накъде се е запътил светът?

Как може да бъде спасен – в буквален и преносен смисъл – от разрушение?

Кой ще падне във все по-широката и по-дълбока пропаст между имащите и нямащите, между консуматорите и доставчиците, между благоденстващите и мизерстващите, между охолстващите и бедстващите, между богатите и бедните?

Как да се пренастроят отношенията между доминиращия Север и доминирания Юг?

Защо помощта понякога помага не толкова на получаващите я, колкото на даващите я?

Това са основните въпроси, които разискват правозащитникът Томас Гебауер и писателят Илия Троянов в книгата си „Помощ? Помощ!“, публикувана от издателство „Елиас Канети“.

Автор(и): Младен Любенов

От няколко дни на книжния пазар е третият роман на Захари Карабашлиев – „Опашката“, който, съвсем разбираемо, предизвиква голям читателски интерес. Като човек, който от години следи с внимание българската литература, нямаше как да го подмина. Без претенциите за някакъв сериозен рецензентски поглед, маркирам само няколко най-общи наблюдения и впечатления след прочита на романа.

Социално-политически трилър, роман драма, любовна история, реалистично-фантастична дистопия – всичко това са само част от характеристиките, с които може се дефинира формата на романа. Но истинската му стойност е отвъд тези квалификации.

Това е роман за властта и коварните ѝ капани, за свободата, която приемаме за даденост и чието отстояване е лична кауза и отговорност на всеки от нас; книга за промяната, за осъзнатото, а не „сомнамбулно“ участие на човек в живота; книга за изпитанията, пред които ни поставя различността, както и за избора, който произтича от тези изпитания: избор, провокиран от конкретни ситуации, но и избор екзистенциален, който ни определя като човешки същества отвъд стереотипите и социалните обусловености.

Автор(и): Ваня Майсторска

През май 1929 г. Евгений Замятин става обект на враждебни стихове, написани от поета Александър Безименски, член на Руската асоциация на пролетарските писатели. Те се появяват в ленинградското издание на престижния Литературен вестник под заглавие „Сертификат за социална евгеника“ и един от тях гласи:

Тип: Замятин.
Род: Евгений.
Класа: буржоазна.
В селото: кулак. Продукт на дегенерация.
Бележка под линия: враг.

Автор(и): Джон Грей

Бурните обрати от последната година вероятно са накарали всички ни да търсим собствени културни механизми за откриване източници на издръжливост. За мен такъв ключов механизъм беше именно четенето на романите на Джейн Остин. След като в по-младите си години бях отписвала творчеството ѝ като наивно и заплетено, с героини, на които никога не бих могла да съчувствам, сега изведнъж се оказах привлечена от творбите ѝ по начин, който никога досега не бях предполагала.

Данните за продажби подсказват, че аз далеч не съм единствената, която се осланя на нейния хумор и сърдечност като източник на сили упование в тези странни дни. В Обединеното кралство, както отбелязва Кийра О‘ׄБрайън, редакторка на класациите и данните на сайта Bookseller, между 15 юни и 7 ноември миналата година продажбите на нейните романи са се повишили с 20% в сравнение със същия период от 2019 г. През миналия декември отбелязахме 245-ата годишнина от рождението ѝ – а популярността ѝ сякаш нараства все повече.

Но защо именно нейните романи ще са толкова подходящи за тази пандемична ера? На едно определено ниво нещата могат да изглеждат очевидни: в резултат от множество лъскави телевизионни и филмови адаптации техният образ в общественото въображение изглежда е изкристализиран до степен, при която те предлагат перфектния образец за романтично бягство от действителността. (Изглежда ми съвсем неслучайно, че телевизионният мегахит на момента, Бриджъртън на Netflix, е романтична драма, поставена в периода на регентството на Остин, макар и с определено по-анимационна и сексуално-експлицитна чувствителност). Но когато се задълбочите в реалното ѝ писане, изведнъж откривате, че Остин предлага и по-неочаквани утехи. Отвъд загрижеността ѝ за неща като любов и романтика, в нейните книги има един слой от стомана, те са истински химни на устойчивостта и издръжливостта, от които можем да почерпим вдъхновение докато ги четем в собствените си дълбоко несигурни и ограничени времена.

Автор(и): Елоиз Ууд

Започвам с доста мрачни размисли за срещите ни с българската литературна класика. Извън задължителните четива, предназначени за учебната програма, нашите издателства напълно са забравили, че модерната поезия, проза и драматургия, а също и есеистиката не са се пръкнали от нищото. Никой не докосва архивите, в които „отлежават“ – може би за вечни времена – неизвестни творби на много значими писатели. Как иначе да си обясня, например, че един толкова силен и модерен роман, посветен на философията на музиката, написан от убития от така наречения „Народен съд“ Димитър Шишманов, остава заключен в прашни папки. Подготвих списък с около 150 заглавия, не се съмнявам, че те биха обогатили изключително много духовната култура на младите, които нямат представа дори от шедьоврите на Стоян Михайловски, на Йордан Йовков, на Чавдар Мутафов, на Георги Райчев, на поетите Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев… С вълнение галих корицата на издадения от „Милениум“ том „Събрано“ от Атанас Далчев, като дете се радвах за представените от „Колибри“ солидни томове с избрани творби от Константин Константинов, от Елисавета Багряна и от Георги Стаматов. Възхищавам се и на отделни издания на „Фама +“. Може би пропускам някое издателство, но наистина всичко с осмислянето на традициите би било изгубено, ако го нямаше стореното от „Захарий Стоянов“. Само през 2020 година сред най-ярките културни събития – уви, останали почти невидими за пресата и телевизиите – бяха завършването на великолепните поредици със събрани съчинения на Пейо Яворов и на Димитър Талев. Появиха са епохалните томове с публицистиката на Захарий Стоянов, само за два месеца получихме прекрасно оформено полиграфически десеттомно издание на съчиненията на Иван Вазов.

Автор(и): Георги Цанков

Не си спомням дали някога съм започвал със стихотворение. Но днес не мога да се сдържа. След малко ще ви обясня защо. Ето го:

Стиховете на Цочо Бояджиев
написани в следобедния въздух по трепканията
на топлината над асфалта между листата
на смълчаните дървета
под шапката невидимка на дъждовете
на спомените върху тънката хартия на градове
приличат на дрехи изпрани от памук
не са прозрачни но са много леки
и могат да летят
или да кацнат върху облегалката
на някоя градинска пейка да бъдат с теб
или във другия до теб
да те погледнат във очите със тъга
с разбиране че всичко свършва
но не сега
но не сега
а някога

Авторът е Иван Странджев, а творбата е от новата му поетична книга „Улици на тъгата“ (издателство „Захарий Стоянов“). Мисля си, че попаднах на проникновено навлизане във вселената на професор Цочо Бояджиев. Написах „професор“ и се замислям, че това всъщност е една от многото му блестящо изиграни роли. Той е поет, фотограф, философ, медиевист, преводач, есеист, в какъвто и ред да споменавате заниманията му, няма да сбъркате, тъй като е виртуоз във всичко.

Автор(и): Георги Цанков

Миналата седмица обещах да отделя специално внимание на уникален „Универсален енциклопедичен речник“ в два тома, за който в печата и в електронните медии не срещнах нито дума. Размислих се, накрая реших, че все пак мястото му е в „книжния четвъртък“, като „черешката на тортата“, тъй като явленията в културния и в обществения ни живот трябва да бъдат проследявани внимателно. Обръща се внимание на тесен кръг от автори и от издателства, при това, разделението между „групи“, условно определяни или като „леви“ и „десни“, или като „постмодерни“ и „традиционни“ е, меко казано, карикатурно. Да, във всяка литература, и във всички епохи, е имало и ще има противопоставяне между „млади“ и „стари“, между литературни стилове и поколения, те са имали и ще имат своите идеолози, но аз не искам да бъда нито от едните, нито от другите (естествено, сред „нормалните“ идеологически разногласия, не е възможно да наредим фанатизма на болшевиките и разрушителната стихия на модерните хунвейбини, налагащи „правилния новоезик“). Навярно това ме прави „съмнителен“ – когато намеря нещо значимо сред творците от едната група, другите ме анатемосват, и обратно. Честно казано, не ми пука! Пиша не за да се харесвам, а за да изразявам онова, което чувствам. Понякога творбата, която съм забелязал, няма нищо общо с политическите ми възгледи, тогава не спестявам на автора несъгласията си, но воювам най-вече с бездарието и със снобизма. Все пак, имам си и слаби места. Също като доктор Кръстев – моя кумир в критиката, за когото пиша поредната си книга – възприемам един поет като месия – неговият Пенчо Славейков се среща с моя Николай Кънчев! Твърдо съм убеден, че превеждането му на толкова световни езици, без да заплати пукнат грош за това, е знак свише за недооценения му у нас талант. Така бях свикнал по едно време всеки ден, по обяд в Кафенето на писателите, да чета написаните му през нощта нови стихове, че имам чувството – в някакъв друг живот това чудо ще се повтори!

Автор(и): Георги Цанков

Много страшно явление е незаслуженото опозоряване на историческа, литературна личност, както, разбира се, и на всеки обикновен човек. През годините неизменно съм усещал това уродливо явление да ме преследва винаги, когато е ставало дума за Евгения Марс. Тя е сестра на прабаба ми. Още от ученическите години, слушах отвратителни небивалици за нея. Подхвърляха ми, че Вазов е умрял в прегръдките ѝ, че народният поет е писал драмите и разказите ѝ, че съпругът ѝ – рогоносец невъзмутимо е наблюдавал фарса на изневярата. Мълвата стигаше до там, че злите езици представяха сина на писателката, големия бас Павел Елмазов, незабравимия изпълнител на комични роли в операта, който винаги вмъкваше в текста злободневни реплики, за незаконен син на Вазов, макар той, горкият, да беше одрал лицето на баща си. Хайде, оставете ме мене, но представяте ли си как възприемаше това прекрасното семейство на големия певец. Но те не се предадоха. След смъртта на вуйчо Пальо, съпругата му Лиляна и двете ми „лели“ (Мария и Евгения) съумяха да защитят достойно фамилната чест. Те не само пазеха грижливо кореспонденцията между Вазов и неговата муза, но и направиха обществено достояние най-значимото от нейното творчество. Нещо повече, фармацевтката Лиляна Елмазова организира в дома си дамски литературен салон „Евгения Марс“, в който членуват някои от най-изтъкнатите съвременни поетеси и белетристки. Още юноша, подробно разпитвах баба ми за последните дни на Вазов. Да ви кажа право, тя и сестра ѝ Вера – жива енциклопедия на интелектуалния живот преди 1944 г. – не щадяха гения. Много съм се смял на оплакванията им, че по Коледа и Нова година, когато всички дарявали сурвакарчетата с парички, Вазов се задоволявал с бисквитки или с гевречета. Но в деня на неговата смърт, прабаба ми Йорданка, баба ми Катя и сестра ѝ Вера приготвяли нещо в кухнята, когато от съседната къща на улица „Бачо Киро“ при тях влетяла Евгения Марс, както никога „неглиже“, с разрошени коси и изплакала, че преди минути момче-куриер съобщило за внезапната кончина на Вазов.

Автор(и): Георги Цанков

„Така беше не само с нея, докато рисуваше картините си, а и с актьора, докато преживява чужда съдба на сцената, и с музиканта, който твори или изпълнява музиката си пред другите за да подарят всички те радост и да предизвикат, макар и за кратко, извисяването на духа с онова неуловимо докосване до вечното, напълно забравили за делника. И тогава да изпиташ и ти онова чувство на блаженство, че си допринесъл с нещо добро не само за теб самия, а и за другите, като си ги доближил до Бога.“. Това са думи от чудесния разказ „А това се случи на утрешния ден…“ от тома, наречен „Дойдох да ви прегърна“ с подзаглавие „Балканска мешавица“ от една от големите ни белетристки Весела Люцканова. Слагам ги като мото към първия си книжен преглед за тази година с риск жестоко да разгневя последователите на неодарвиниста и еволюциониста Ричард Донкинс, който като че ли повлече цялата объркана до безумие – според мене – система на политическата коректност.

Автор(и): Георги Цанков

Истински подвиг е решението на великолепната литераторка Евелина Белчева да предложи на вниманието на читателите най-съществените страници от огромните дневници на академик Петър Динеков, посветени на периода след политическата промяна в България, започнала от 1989 година.

Не виждам какво значително мога да изрека след всичко онова, което ни е известно за съкровищницата на академик Динеков, в която откриваме енциклопедия на представите за фолклора, а също и блестящи анализи на класиката. Годините специализация във Варшава и в Краков (1934-1935) го нареждат заедно с Боян Пенев, а по-късно и с Боян Биолчев, сред носителите на специфичен европейски дух – несъмнено са му повлияли възгледите за „литературните поколения“ на Казимйеж Вика, съжденията на Ян Блонски, теоретика на полския критицизъм, и много други хуманисти. Но академик Петър Динеков неотклонно вървеше по свой, неутъпкан път, следеше с огромно внимание творенията на Емилиян Станев и Йордан Радичков, на Елисавета Багряна и Блага Димитрова, ненатрапчиво, но упорито помагаше на онези, които ценеше. Самата Блага Димитрова ми е споделяла, че благодарение на мъдрите му съвети се е заела с превода на поемата „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич и това творческо дело ѝ е донесло неописуемо удовлетворение.

Автор(и): Георги Цанков

Книгата, която с огромно вълнение ви представям днес, има предистория. Затова си позволявам да припомня мой текст, писан преди пет години, когато за първи път срещнах – макар и задочно – една необикновена жена. Говоря за професор Зейнеп Зафер. Биографията ѝ ще откриете в рецензията за потрисащия том „Когато ми отнеха името“, подготвен от нея и от вече покойния родолюбец и ярък демократ Вихрен Чернокожев. Той ми е разказвал много за характера на Зейнеп, но трябваше да я видя на живо, за да се убедя каква невероятна личност е тя. Обади ми се по телефона, после дойде в София. Вълнуваше се не за себе си, а за стиховете на един наистина голям турски поет, роден в България и изстрадал – заедно с хилядите си сънародници – гаврите на които ги подложиха безмилостните болшевики. Той се казва Ибрахим Камбероглу, роден е през 1952 година в село Врани кон, Търговищко. През 1981 година успява, заедно със съпругата си, да се спаси от насилието – разбира се, то беше налагано и над будните българи, които – повече то от нас – мълчаливо, а други и дръзко – понасяха почти пълната липса на въздух и невъзможността да се говори свободно. Децата на Ибрахим обаче остават като заложници. Неговата съдба е забележителна. В началото на новия век живее почти десет години във Франция, където става член на престижния клуб на поетите „Пандора“. Той е творец, който свещенодейства със словото – отлично съзнава цената му и затова досега е представил пред съда на читателите само два поетични тома – „Другият бряг на живота ми“ и „Резюме на живота ми“. От тях професор Зейнеп Зафер е направила своя страхотен подбор и ги е превела на родния ни език. В антологията „Когато ми отнеха името“ имаше негова лирика – трагична и възвишена. Преводачката му обаче мечтаеше българските читатели да получат по-пълна представа за таланта на родения в Караатлар (точния турски превод на „Врани коне“).

Автор(и): Георги Цанков

Съвсем не си представях така този книжен четвъртък. Трябваше да бъде цветен, бъбрив, озарен от светлина. Помръкна. Сгърчи се от болка. „Толкова е кратко“. Едва сега разбирам какво е искала да ни каже с антологичната си поетична книга Федя Филкова. Тя се е сбогувала по своя неповторим, деликатен, по старояпонски прекрасен и трагичен начин.

„Не разбирам:
толкова красиви знаци на съдбата,
а животът иска да си тръгне
и да ме остави.“

Малко преди това на прозореца ѝ се е приземило перо. Това, разбира се, е послание от нейния Николай:

„Една жена, когато истински заплаче,
политналата ѝ сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.
И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне не ребро от мъж: перо от ангел!“

При огромната си любов към него, тя никога не е била „ребро от мъж“. Ако на плочата в последното ѝ убежище трябва да пише нещо, то аз мислено си представям този поетичен портрет. Никой не може да каже по-точно какво беше тя за него. Някога, някъде Федя беше написала (едва ли цитирам съвсем точно): „Искам да съм книга.“ Истината е, че той, темерутът, срамежливият тиранин, я обичаше до полуда, само не – повече от книгите. Ще дойде време да открехнем страници от тяхната любов. Сега е достатъчно да си припомним стихотворението, което тя му посвети „Нагоре, нагоре“:

„Почакай, подай ръка,
заедно да изкачим стълбата до небето.
Земята тук като болна повръща
от неспирното колело на живота.
Без теб ми се вие свят.
Почакай, подай ми ръка!“

Автор(и): Георги Цанков

Миналата седмица – срам не срам! – ви помолих да изразите с вдигнат палец съпричастието си към моите текстове. Признавам, че не очаквах толкова вълнуващи за мене отзиви, при това от хора, които високо ценя. Затова и днес сядам да пиша с особено приповдигнато настроение – силно се надявам, че в дните на зловеща пандемия духовната подкрепа все още значи нещо. Не мога да дам кръв, не мога да тръгна и по домовете и болниците да разнасям храна – уви, в най-рисковата група съм и благодаря на Бога, че още не ме е повикал. Затова се опитвам да давам своята лепта с онова, което умея горе-долу добре: да предлагам духовна надежда, да търся светлината дори в най-изпълнените с отчаяние литературни текстове. И този път ще започна полемично. Няма как иначе, след като прочетох списъка на творбите, номинирани за годишната награда на Асоциация „Българска книга“ „Златен лъв“. Струва ми се, че в листата ги няма най-значимите културни събития на годината. Сигурно и аз ще изпусна много от тях, макар в книжните си четвъртъци да съм се опитвал да ги откривам, но ми се струва абсурдно отсъствието на 10-те тома „Съчинения“ от Иван Вазов и на 7-те тома „Пълни събрани съчинения“ от Пейо Яворов, както и новите томове от съчиненията на Захарий Стоянов, издателство „Захарий Стоянов“, преводите на професор Цочо Бояджиев на „Битие и време“ от Хайдегер и на Атанас Сугарев и Паисий Христов на „Басни“ от Лафонтен, издания на „Изток-Запад“, двутомната автобиография на Габриел Гарсия Маркес „Да живееш, за да го разказваш“, изд. „Лъчезар Минчев“, „Хрониките на Вазовия род“ от Катя Зографова, изд. „Захарий Стоянов“, автентичната версия на романа „Замъкът“ от Кафка, изд. „Атлантис“, новите томове от „Събраните съчинения“ на Йордан Радичков, изд. „Нике“. С какво размишленията за бившата първа дама на САЩ Мишел Обама са по-важни от блестящото и епично историческо изследване „Хитлер и Сталин“ на Алан Бълок, издателство „Милениум“? И нима „На смелите се прощава“ от Крис Клийв е по-значим роман от „Времеубежище“ на Георги Господинов или от „Поздрави от Хадес“ от Яница Радева, от „Опитът“ на Русана Бърдарска, все издания на „Жанет 45“? Не са ми ясни критериите на журито. Все си мисля, че има литературни събития, които няма как да бъдат подмитани под масата – шега ли е да четем най-сетне книгите на нобелиста Сол Белоу – и сравними ли са те с доста скромните качества на прехвалената, според мене, Олга Токарчук (не казвам, че и тя не е много талантлива, но преоткриването на Сол Белоу е празник!).

Автор(и): Георги Цанков

Прочетох някъде из пресата заглавие „Да си само англичанин, германец или французин означава да си провинциалист“. Тази мисъл се приписва на големия испански философ Хосе Ортега и Гасет. Все повече се убеждавам, че немалко наши съвременни интелектуалци сякаш са почетни делегати на поредния конгрес на Интернационала. Те охотно подаряват на македонците родната история, възторжено приемат трансджендърите (не че имам нещо против тях, стига да не се опитват да ми навират в очите превъзходството си на „свободни хора“), научават изумително бързо политкоректния език и предпочитат „инсталациите“ пред човешкото изкуство. По бащина линия родът ми е от Охрид, бил съм в къщата, където се е родила моята баба, по майчина – от Велес, затова няма как да ме принудят да се откажа от страдалницата Македония, по която са марширували ослепените Самуилови войници, скитали са рамо до рамо Яворов и Гоце, без дори да подозират, че след столетие ще се намерят верни слуги на Коминтерна и на титовизма, които ще се опитат да ги разделят. Но първо да се върна към испанеца. Той наистина е бил пророк. Едно от най-важните му съображения е неприемането на патетичното говорене за човечеството, разбирай за глобализма. „Този навик да се говори за човечеството, който е най-висшата и следователно най-ненавистна форма на демагогията, е бил възприет към 1750 година от заблудени интелектуалци, невежи относно собствените си граници и които поради това, че по занятие са хора на словото, на logos-а, са си служили с него без уважение и предпазливост, без да си дават сметка, че словото е тайнство с много деликатно причастие.“ И за да не би някой да не го разбере, на друго място обяснява: „Романтикът се е влюбвал в другите народи именно защото са други и в най-странния и неразбираем обичай е откривал тайни, изпълнени с велика мъдрост.“ Нашите герои-глобалисти нямат нужда от подобни мъдрости – за тях, както и за предшественика им „татко Сталин“ (впрочем, удивително често цитиран от самия господин Сорос, който май в нечии умове минава за десен мислител) трябва да забравим откъде произлизаме и единствените различия между нас не бива да са други освен … сексуални.

Автор(и): Георги Цанков

За първи път прочетох „Самота“ в оригинал преди много, много години, когато пишех предговора си към скъпоценното томче творби на Стефан Маларме, появило се в издателство „Народна култура“ във великолепния превод на Кирил Кадийски. Тогава разтворих и дневниците на братя Гонкур, за да открия каква значима фигура в онази епоха е бил Роденбах. Той е един от образите, превърнали се в безсмъртния Суан на Марсел Пруст. Издателство „ЛИК“ пък представи в превод на Недка Капралова романа „Звънарят“. Спомних си и за делото на Гео Милев, който оказва огромно влияние върху поезията и литературата ни с превода на романа „Мъртвият Брюге“ – „образът на една странна и мистична душа“, по думите на големия български експресионист. „Да замениш благата с несигурни мечти“, „в Изкуството да търсиш изящните неща“, „сред пламъка горещ“ да хвърлиш „метала на душата в пещта на свойта книга“! Като че ли точно от това имаме нужда в епоха, когато металът на душата става все по-непробиваем. Затова и откривам надвременно послание в двата представени от издателство „Сонм“ неизвестни досега у нас шедьовъра на Жорж Роденбах. Красимир Кавалджиев, дарил ни с великолепни преводи на Морис Метерлинк и на Ромен Гари, на Ерик-Еманюел Шмит и на Цветан Тодоров, на десетки класици и модерни трудни за интерпретация творци, преди двайсет години представи и своята интерпретация на „Мъртвата Брюге“„. Сега ни омагьосва с „Музей на бегинки“ – една от най-мистичните и красиво-трагични поеми в проза на Роденбах. Бегинките са нидерландски феномен – това са жени, оттеглили се от светския мир, „плетачки на дантели“ (може би ще си припомните чудесната повест на Паскал Лене „Плетачката на дантели“ и гениалната Изабел Юпер в екранизацията). Всъщност зад привидната тишина, зад мълчанието, зад маската на самотата пламтят огньовете на изкушението, плътта се бори с вярата, сянката се опитва да угаси светлината. Сестра Урсула – тя сякаш има очите на Изабел Юпер – открива в измайсторяването на дантелата за булченски тоалет изкушението. Тя шепне молитвата за „Божествената любов“, а избягваната дума „любов“ изригва в душата ѝ, независимо от нея – „отначало изглеждаше позволена, законна, преобразена, разпалена като въглена на Исая, взет от Божието лоно, после изведнъж ставаше мирска, нежна, почти плътска и поставяше върху устните ѝ гореща целувка сякаш с невидими устни…“

Автор(и): Георги Цанков

Тази сутрин министърът на здравеопазването за пореден път изрече, че се намираме във война и допълни: „Не знаем нищо за врага: нито как изглежда, нито къде се намира, нито как да се борим с него.“ Започнахме да губим скъпи приятели. По улиците се оглеждаме и се опитваме да се разминаваме колко е възможно по-отдалече с идващите насреща. Изпитваме ужас от анархистично настроените, които продължават да отричат съществуването на вируса. Всичко това е абсолютно доказателство, че вече съществуваме в паралелен на довчерашния свят. Сякаш сме се вмъкнали в литературна антиутопия. Затова четенето и осмислянето на книгите, които избираме в тези дни, се изпълва с едва ли не мистично съдържание. Когато човек осъзнава, че всяка прочетена книга може да му е последната, започва много по-лично и по-емоционално, ако щете, да възприема текста. Може би най-добре ще е да потърсим отдушници от рода на „Животът след смъртта“ или „История на душата“. Издадената от „Изида“ „История на душата“ с подзаглавие „Културна история от Античността до днес“ от норвежкия философ професор Уле Мартин Хьойстад (превод – Василена Старирадева) е отлично лекарство. Стигам до 241 страница, където попадам на писмо от Киркегор до неговата снаха Хенриете: „Не си отказвай удоволствието от ходенето. Аз ходя всеки ден за добро самочувствие и също така ходя, за да избягам от болестта. Ходя до появата на по-добри мисли и не знам нито една мисъл, която да е толкова тежка, че да не може да се избяга от нея.“

Автор(и): Георги Цанков

Между 2001 г. и 2015 г., продажбите на преводна литература [във Великобритания] са се увеличили с 96%. Една от причините, твърди Даниел Хан, който миналата година учреди награда за първи превод, е в това, че издателите сякаш започват да се съобразяват повече с онова, което хората всъщност искат да четат. Дълго време, казва той, акцентът е бил върху „доста трудна, ‚висока‘ литература“, което е довело до безполезно свързване на идеите „трудно“ и „преведено“. Но след това [британският автор и издател] Кристофър Макълхоуз публикува „Момичето с драконовата татуировка“ на Стиг Ларшон [преведена на български като „Мъжете, които мразеха жените“], която бързо се разпродаде в 12 000 копия, в твърди корици.

„Струва ми се“, казва Лиза Апинянези, председателка на журито за тазгодишната международна награда Man Booker, която ще се обяви на 22 май [статията е от 2016 г.], че вече се интересуваме много повече от литература, която не е конвенционална; на континента има различни традиции, които не са толкова категорично водени от героите и движението на сюжета.“

Важното тогава е човек да бъде воден от читателите. Когато не пише собствена художествена литература, Колм Тойбин поръчва книги за малко издателство на име Tuskar Rock. Две от преведените им книги са в списъка за тазгодишната международна награда „Букър“ – Като избледняваща сянка на испанския автор Антонио Муньос Молина и Светът продължава, на унгарския писател Ласло Краснахоркаи. Преди няколко години Тойбин бил помолен да представи Краснахоркаи на четене в Единбург при което, както сам казва, „забелязах, че залата е пълна“. В този момент той осъзнал, че читателите на английски вече не получават информацията си за книги от традиционни източници и че е важно човек да разбере как го правят и „да се опита да се поучи от това“.

И така, в този дух ние разгледахме Европа – през тази година, когато се подготвяме да я напуснем завинаги – за да разберем какво четат европейците и какво ще четем ние през следващата.

Автор(и) екип на в. „Гардиън“

Харесвам мъже, които използват силата си дискретно, за да ви помогнат да живеете – без твърде много думи, без сантименталност, без да очакват компенсация. Истинското разбиране на жените ми се струва най-високото приложение на интелигентността и способността на мъжа за любов. Това е нещо рядко. Не искам да говоря тук за груби, насилствени мъже, чието последно въплъщение са истински просташките, агресивни типове в социалните медии и телевизията. Струва ми се по-полезно да говорим за културни мъже, за нашите спътници в работата и ученето. Мнозинството продължава да се отнася към нас като към очарователни животни, като си дава кредит за това, че за малко са поиграли с нас. Малцинството е научило повърхностно формулата да бъдеш „приятел на жената“ и иска да ни обясни какво трябва да направиш, за да се спасиш, но веднага щом дадеш да се разбере, че трябва да се спасиш със собствени сили, цивилизованата патина се пропуква и се появява старият, непоносим човечец. Не, мъжките ни възпитатели трябва да бъдат превъзпитани по всички начини. Засега единственият, на когото се доверявам, е Енцо, търпеливият спътник на Лила. Разбира се, дори и на този тип мъже може да им писне и в даден момент да си отидат, но поне оставят след себе си добър спомен.

Автор(и): Елена Феранте

 

Тази награда изфуча като унищожителен ураган. Завъртя ме неочаквано и помитащо. Изтъркаля ме в очите и ушите на хората и това, последното, доста ме притесни, защото аз по природа съм доста стеснителна. Микрофоните и прожекторите не са моята сила. От дете обичам да се завирам по кьошетата и неосветените ъгълчета на живота.

 

Но ако трябва да бъда откровена докрай, най-много се зарадва мъжът ми, Румен Леонидов. Вика, крещя, рева... а аз здравата се изплаших. Такова високо отличие, което връчват на много големи писатели! Това е изключителна отговорност!

 

Разбира се, че имам планове за бъдещи книги, но не разполагам с много време. Всекидневието ми е натоварено с грижи и отговорности! Та аз нямам дори свое бюро, където да подреждам мислите си. Хората, които ме познават, знаят, че тази книга съм я писала в безсънните си нощи, за да утешавам депресията си. Писала съм я предимно, когато отивам при децата си, за да им помагам в отглеждането на внуците. Започнах я в Тел Авив и я завърших във Виена. За творческа командировка не мога и да си помисля.

 

Това, разбира се, не означава, че наградата не донесе радост и вдъхновение. Няма спор, приятно е трудът ти да бъде оценен, но животът продължава да те поплясква и гали с всичката суровост и любов. И това, изглежда, също е част от красотата в разнообразието на Света!

Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова, Румяна Емануилиду

Всъщност най-истинското ни общуване е чрез възприемането на изпратеното от Бога послание на майстора. Усмивката на Мона Лиза, „Мислителят“ на Роден, изповедта на Ставрогин, обиколката из Дъблин на Леополд Блум, сънят за щастие на Пенчо Славейков, пешеходецът на Николай Кънчев… Всичките те ни отвеждат в безкрайните дебри на въображението, където се освобождаваме от страховете, от комплексите си, дори от елементарните чувствания, за да повярваме, че „животът е сън“, макар да не знаем какво има отвъд и понякога точно това да ни спира да направим фаталната крачка. Изкуството и мечтанието за изкуството е нашата надежда или поне моето основание да се опитвам да прониквам в чужди вселени, за да диря там най-истинската част от себе си.

Автор(и): Георги Цанков

Към края на романа „Отечество“ – едно обширно изследване на травмите, причинени от продължителната терористична кампания на баската съпротивителна организация ЕТА, авторът Фернандо Арамбуру ни представя литературно четене с автор, който е написал „свидетелство за зверствата“ и техните продължителни последствия..

Макар и да вярва, че авторът на свидетелството е честен човек, героят от историята смята, че „нищо няма да се промени, само защото някой си бил написал книга. Поне досега баските писатели бяха обръщали много малко внимание на жертвите на тероризма. Те винаги се бяха интересували много повече от убийците, техните угризения, емоционалните им истории – все такива неща“.

Романът на Арамбуру, преведен на английски като „Родина“, а сега вече и адаптиран като сериал на HBO, се опитва по някакъв начин да възстанови този баланс. В хода на 642 страници той проследява две баски семейства, чийто живот и взаимоотношения са разрушени и почти унищожени от насилието на Ета и нейното наследство.

Автор(и): Сам Джоунс

Едно предполагаш, но се случва съвсем друго. Завърших поредното си предаване по „Дарик“, излязох да подишам чист въздух и да напазарувам, върнах се, хвърлих бърз поглед на общо взето еднаквите вестници и усетих, че очите ми се затварят. Май, откакто пиша тези текстове, никога не се е случвало. Обикновено се чувствам мобилизиран, амбициран да споделя мислите си. Днес обаче непременно трябваше да поспя. Дано да е било за добро, защото – когато отворих очи – осъзнах, че първоначалните ми идеи за структурирането на прегледа са коренно променени. Както и по радиото казах, мислех да започна с думите, че културните събития тази седмица са много – сякаш духовността се опитва да надвие яростта на пандемията (или както трябва да наречем онова необяснимо чудовище, което атакува и телата, и умовете ни). Вместо това, в главата ми се беше заклещила идеята за това как се чувства сега, в разгара и на политическата буря скъпата на семейството ни приятелка Нася Кралевска, която заедно с всички нас вероятно очаква със затаен дъх резултатите от едни необикновени политически избори. Нейната великолепна книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“, която претърпя само у нас четири или пет издания и се разпродаваше триумфално на английски, се докосва до същината на механизма на тайнството, наречено избори, до разминаването между идеал и реалност, до недостъпните за обикновените ни умове ходове на кукловодите на скритата държава. В „Без заглавие“ става ясно едно: най-страшното за обществото е несвободата, изразявана в тържествуването на комунизма – аз съм дълбоко убеден, че за комунизъм въобще не бива да говорим и, подобно на Филип Димитров, предпочитам да употребявам думата „болшевики“.

Автор(и): Георги Цанков

Понеже ще пиша за книга, бъкаща от магии и заклинания, компютърът ми решава да се включи в играта и започва да прави магарии. Дано в крайна сметка текстът ми стигне до вас. Никак не ми е приятно да се занимавам с произведения, които – по моя преценка – нямат нищо общо с изящната словесност. Но нали знаете приказката за магарешките уши на цар Траян – как човек да си трае, когато настъплението на пошлостта заплашва литературната атмосфера?! Не че въздухът е прозрачно чист – почитателите на Венета Райкова и на производните ѝ са хиляди, някои, меко казани автори, от издателство „Пощенска кутия за приказки“ бълват и на хартия, и в You Tube циничните си смешки, дори обикалят страната и – почти като чалгаджиите – обират портфейлите на наивниците (само не възприемайте, че възприемам всички автори от това обединение като бездарници). Стотици са и графоманите, даващи последните си стотинки, за да зарадват близките си с „букети“ от стихове и разкази, отпечатани за тяхна сметка. С всичко това не е възможно да се преборим. Имам право обаче да издигна глас, когато уважавани издателства представят в примамливи опаковки ерзац четива. Няма как да не се натъжа и да не поделя с вас изумлението си, че през ръцете на редактор като Христо Блажев и на издателство като „Сиела“ може да мине ръкопис, наречен „Откраднато, обречено, опазено“ с подзаглавие „Самодивски сезони“. Когато зачетох книгата, тъй като съм жаден за добро българско фентъзи от сорта на романите на Николай Теллалов (те за съжаление не се преиздават и могат да бъдат намерени само антикварно на космически цени), отначало помислих, че авторката ни провокира, че безумията в текста ще бъдат обяснени и всичко ще се обърне надолу с главата...

Автор(и): Георги Цанков

Дано вече никога не се налага да пиша „Книжен петък“ заради трагичната кончина на скъп приятел и голям български писател, какъвто е Александър Томов. Вчера се чувствах вцепенен. Пред очите ми преминаваха безкрайните дни на упоителни разговори с този мъдър песимист, който познаваше всички нюанси на мъката, а и умееше да ги споделя с белия лист. Струва ми се, че сме му длъжници – особено онези, които високомерно определяха пророческите му романи „Корупция“, „Новобогаташи“, „Пурпур“ като четиво за масите. Да, ранните му стихове и новели са ненадминати, но в романите си той разплете възела на провалите ни след политическата промяна и наричаше случващото се с истинското му име – продажност, лицемерие, жесток сценарий, подготвен от ДС и от Великите сили.

Всъщност, точно тази щеше да бъде темата на поредния ми четвъртък, защото прочетеното в „Когато падне мрак“ от Марин Троянов не ми даваше мира. Миналата седмица бях изгълтал издадената книга от Надя Кабакчиева, стопанка на престижното издателство „Слънце“, но в последния момент осъзнах, че все още не съм готов да споделя вълненията си от текста. През 1971 год. инженер Троянов емигрира в Германия. Вероятно вече се досещате, че това е бащата на известния немски белетрист от български произход Илия Троянов. Марин работи 18 години в Танзания, после в Уганда, Гамбия, Судан, обикаля Йордания, Гвиана, Ирак, Непал и Афганистан. Това е и периодът на възпитание на Илия, който по неповторим начин отразява тази одисея в романите и в пътеписите си. Но голямото преживяване за бащата започва през 1990 година, когато немската държава го изпраща в земите на бивша Югославия, за да ръководи хуманитарната помощ за жертвите от избухналата там война. На километри от нашите граници загиват около 130 хиляди души, почти два милиона изгубват завинаги домовете си. Най-много са погубените босненци, следвани от сърбите и хърватите. Изнасилените от босненски сърби жени, най-вече в Източна Босна са около 50 хиляди. Много от жертвите са невръстни деца, дори пеленачета. Троянов остава по тези места цели 14 години. 

Автор(и): Георги Цанков

Струва ми се, че житейският път се измерва не с количеството намерени отговори, а с адекватността на зададените въпроси. Литературата поставя огледала, а всяко отражение поражда въпроси. Колкото повече са отраженията, толкова по-дълбока е спиралата – и толкова по-дълго ще се спускаме по нея след края на прочита.

Трудно мога да вместя определение за романа на Златко Ангелов в едно начално изречение. Не бих могла го обобщя с няколко думи. И ми се струва, че това е смисълът му. Да не бъде определян или обобщаван, а четен – дори бих казала слушан, защото той се чете, както се слуша разказ. Като събрани късчета от паметта на един изживял човек, на един живял човек.

Как е живял – праведно, грешно, човешки – това остава да реши читателят. Тази възможност, дори необходимост, читателят да вземе решение, да отсъди, е огледалото, което авторът вдига в „Хотелът на спомените“. Защото в някаква степен – дори ще си позволя да определя степента като голяма – това е роман за морала. Но той не се чува в гласа на автора, не ни е натрапен като поука. В „Хотелът на спомените“ срещата е с нас самите, със собствения ни морал: онзи, с който ще определим впечатленията си от разказаната история. И ще отсъдим за живота на Павел Стоименов – разказвачът с много лица, защото, въпреки че четем историята в романа през няколко очи, то „разказвачът“ е винаги Павел – историята винаги започва и завършва с него. Той е като вековно дърво, чиито клони, колкото и да се простират нагоре, не могат да се откъснат от корените си.

Автор(и): Камелия Кучер

Посетители

47

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 13 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 14 часа
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 23 часа
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 2 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 6 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 2 седмици
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 4 седмици