Ламята за малко не го цапардоса, та да го размаже като муха, после се усети и се разсмя добродушно. Или поне се престори, че е добродушно. Инак жилото на отровната дума продължи да я боде отвътре, но тя бързо превъзмогна неприятното чувство и добави с неестествено-игрив тон:

 

– Еее, хвана ме ти, признавам. Да, лоша дума е тая, имаш право.

 

Онова подсмъркна шумно, после изтри носле в ръкава на фланелката си, без да го е еня за неща като добри маниери. Ламята хем се намуси отвътре, хем го изгледа отново, този път с тежък, преценяващ поглед. Имаше нещо в това хлапе, което я подсичаше отвътре, с някакво странно, почти злокобно усещане. Тя се поразмърда внимателно, после пак застина. Тия неща от приказки не се научават, единствено добрият пример може да научи някого на маниери.

 

– Не просто е лоша, а си е направо… бръснач – отсече момиченцето. Прерязва те нáпреко и оставя ей такъв белег. – То посочи лакътя си. – До живот. Не можеш да си представиш какво е хората непрекъснато да повтарят „Такова хубаво дете, а такова нещастие. Ама им е хак на Карталовците! Точно на тях да им се роди идиотче! Има справедливост на тоя свят.“ И го правят пред теб, защото си мислят, че не ги разбираш!

 

– Чакай, чакай! – сепна се изведнъж ламята. – Ти как се казваш, всъщност?

 

– Леа. От рода Карталови. Това ще рече „Орлови“, ама ти сигурно и без това го знаеш.

 

Ламята мълчеше, пронизана от предусещането за съдбовност и предопределеност, някъде чак до най-затулените дебри на древната ѝ душа.

Писах, писах – хеле насъбрах най-после към сто и петдесет страници и, мечка страх, мен не страх, отивам при Николай Ирибаджаков. Сега, за тоя човек лоша дума не мога да кажа, мъчеше се човекът по съвест и право да живее, това не мога да отрека. Но моите писания нещо хич не му харесаха (пък и с право, щото мазано дупе с тикви на кого ли му харесва?). Опита се той да ме вкара в правия път, ама на мен от много гърчене вече пред очите ми беше причерняло, не издържах значи и му казах, че работата си не променям, пък ако ще турско да стане. Ядоса се бай ти Николай, изхвърли ме от канцеларията, но не щеш ли – след една-две седмици ме привика секретарката му и ми казва, че шефът ме викал. Аз отивам, ама краката ми треперят. Ей сега, викам си, ми отрязаха главата като на младо яре. Влизам вътре – бай ти Николай ухилен до уши, та даже и кафе ми предлага. Абе, викам си, какво ме тормозиш, човеко, режи направо, та по-малко да боли. А той – не. Продължава да се смее и нещо си разправя, ама аз чувам ли го? Чак когато каза: „аз си имам мой принцип – да не заставам на пътя на младите“, изведнъж сърцето ми подскочи и току взе да се напъва да излиза през гърлото. Виж, к’во, мойто момче, вика, виждам, че си инат, добре тогава. Ходи и си троши главата. Това дето си го написал при мен няма да мине, но ако искаш – намери си друг научен ръководител, пък прави каквото щеш. Аз само ръка дето не му целунах! Бре радост, бре чудо! Една неделя не можах на задника си да седна, хеле накрая се разбрах с Асен Давидов да направим кирийката набързо и тихо, както си му е редът.


Хубаво, но и тука съвсем без проблеми не мина. На вътрешната защита Стефан Попов (един друг човек, за когото нищо лошо не мога да кажа) не издържа, та ми направи „дисертацията“ на бъзе и коприва. А аз, вместо да се защищавам, взех та изтърсих „Абе какво се бараме много важни, на всички ни е ясно, че това тука е само театър“ (види се, бяха започнали вече полека-лека да ми изпушват нервите, та и всякакво уважение към самия себе си и околните бях изгубил). Иди речи, че човекът можел да живее и без смисъл. Е не става и това си е! Няма ли го смисъла – няма го и живота, кой каквото ще да ми разправя. Разнищва се човекът отвътре като стара черга, отънява му канавата и току-виж започнали да му изпадат чарковете един след друг, ако и отвън да си изглежда жив и здрав. Ей това научих от моята дисертация и – да не чува дяволът – втори път на такова хоро се не хващам. Не ща да върша безсмислени работи, пък ако ще и тротоарите да мия! Но, хайде стига толкова за това, че нещо киселини започват да ми се надигат .

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния си живот – историята на раждането и отглеждането на двете ни деца Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно – Паул и майка му Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и – бих казал – с огромна любов. Разведени сме с Дорейн от около петнайсет години и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство на приятелство, разбиране и взаимна подкрепа. Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“...

Предполагам, че немалко от вас са чували този прословут цитат от Бекет:

 

Ever tried. Ever failed. No matter. Try Again. Fail again. Fail better.

 

Ще го преведа, защото около него е построено цялото това размишление – доколкото евентуално се получи, разбира се. И така:

 

Винаги си опитвал. Винаги си се провалял. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.

 

Това, че започвам да мисля точно по тази тема не е случайно, разбира се. Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика. Това, както и повсеместният страх от него. Поне сред повечето от нас. Провалът – така изглежда в очите на болшинството хора – е окончателното свидетелство за житейска неспособност. Оттук и всеобщият му статус на плашило за гарги, предполагам.

 

Е добре, аз отказвам да се съглася с това.

Една собствена история, която би трябвало да говори сама за себе си. История за прекрачване на граници и наказание. Писана с класически образци пред очите, да видим какво е излязло...

Посетители

73

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 6 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 8 часа
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 17 часа
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 2 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 5 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 6 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 1 седмица
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 1 седмица
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 4 седмици