Писах, писах – хеле насъбрах най-после към сто и петдесет страници и, мечка страх, мен не страх, отивам при Николай Ирибаджаков. Сега, за тоя човек лоша дума не мога да кажа, мъчеше се човекът по съвест и право да живее, това не мога да отрека. Но моите писания нещо хич не му харесаха (пък и с право, щото мазано дупе с тикви на кого ли му харесва?). Опита се той да ме вкара в правия път, ама на мен от много гърчене вече пред очите ми беше причерняло, не издържах значи и му казах, че работата си не променям, пък ако ще турско да стане. Ядоса се бай ти Николай, изхвърли ме от канцеларията, но не щеш ли – след една-две седмици ме привика секретарката му и ми казва, че шефът ме викал. Аз отивам, ама краката ми треперят. Ей сега, викам си, ми отрязаха главата като на младо яре. Влизам вътре – бай ти Николай ухилен до уши, та даже и кафе ми предлага. Абе, викам си, какво ме тормозиш, човеко, режи направо, та по-малко да боли. А той – не. Продължава да се смее и нещо си разправя, ама аз чувам ли го? Чак когато каза: „аз си имам мой принцип – да не заставам на пътя на младите“, изведнъж сърцето ми подскочи и току взе да се напъва да излиза през гърлото. Виж, к’во, мойто момче, вика, виждам, че си инат, добре тогава. Ходи и си троши главата. Това дето си го написал при мен няма да мине, но ако искаш – намери си друг научен ръководител, пък прави каквото щеш. Аз само ръка дето не му целунах! Бре радост, бре чудо! Една неделя не можах на задника си да седна, хеле накрая се разбрах с Асен Давидов да направим кирийката набързо и тихо, както си му е редът.

Хубаво, но и тука съвсем без проблеми не мина. На вътрешната защита Стефан Попов (един друг човек, за когото нищо лошо не мога да кажа) не издържа, та ми направи „дисертацията“ на бъзе и коприва. А аз, вместо да се защищавам, взех та изтърсих „Абе какво се бараме много важни, на всички ни е ясно, че това тука е само театър“ (види се, бяха започнали вече полека-лека да ми изпушват нервите, та и всякакво уважение към самия себе си и околните бях изгубил). Иди речи, че човекът можел да живее и без смисъл. Е не става и това си е! Няма ли го смисъла – няма го и живота, кой каквото ще да ми разправя. Разнищва се човекът отвътре като стара черга, отънява му канавата и току-виж започнали да му изпадат чарковете един след друг, ако и отвън да си изглежда жив и здрав. Ей това научих от моята дисертация и – да не чува дяволът – втори път на такова хоро се не хващам. Не ща да върша безсмислени работи, пък ако ще и тротоарите да мия! Но, хайде стига толкова за това, че нещо киселини започват да ми се надигат .

Предполагам, че немалко от вас са чували този прословут цитат от Бекет:

 

Ever tried. Ever failed. No matter. Try Again. Fail again. Fail better.

 

Ще го преведа, защото около него е построено цялото това размишление – доколкото евентуално се получи, разбира се. И така:

 

Винаги си опитвал. Винаги си се провалял. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.

 

Това, че започвам да мисля точно по тази тема не е случайно, разбира се. Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика. Това, както и повсеместният страх от него. Поне сред повечето от нас. Провалът – така изглежда в очите на болшинството хора – е окончателното свидетелство за житейска неспособност. Оттук и всеобщият му статус на плашило за гарги, предполагам.

 

Е добре, аз отказвам да се съглася с това.

Една собствена история, която би трябвало да говори сама за себе си. История за прекрачване на граници и наказание. Писана с класически образци пред очите, да видим какво е излязло...

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния си живот – историята на раждането и отглеждането на двете ни деца Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно – Паул и майка му Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и – бих казал – с огромна любов. Разведени сме с Дорейн от около петнайсет години и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство на приятелство, разбиране и взаимна подкрепа. Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“...

Интересно, понякога човек установява, с (приятно) удивление, че най-тежките, най-страшните периоди от живота му са били и най-творческите. Поне така се случи с мен – нещо, което неволно ме довежда до една фраза на Майстер Екхарт, големия немски мистик от Средновековието: „Страданието е животно, на чийто гръб човек най-бързо стига до съвършенството“

...към което днес сутринта ми хрумна едно допълнение, надявам се да го приемете без прекомерна критичност: „Преследването на съвършенството е най-опасното занятие на тоя свят: като повечето благородни зверове то просто убива, и то именно в момента, в който решите, че сте го достигнали.

Няма значение дали ще продължите да съществувате и след това.“

Посетители

93

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 14 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 1 ден
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 6 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни