Абогин и докторът стояха лице срещу лице и в гнева си продължаваха да си нанасят един другиму незаслужени оскърбления. Изглежда, че никога в живота си, дори и на сън, не бяха изговаряли толкова несправедливи, жестоки и нелепи приказки. И у двамата силно се проявяваше егоизмът на нещастните. Нещастните са егоистични, зли, несправедливи, жестоки и по-малко, отколкото глупците, са способни да се разбират един друг. Нещастието не съединява, а разединява хората и дори там, където изглежда, че те би трябвало да бъдат свързани от еднородната скръб, стават много повече несправедливи и жестоки, отколкото в среда сравнително доволна.


– Благоволете да ме отведете у дома! – извика докторът, като се задъхваше.


Абогин рязко позвъни. Когато на повикването му никой не се отзова, той още веднъж позвъни и сърдито захвърли звънчето на пода; то глухо се удари о килима и издаде жаловит, сякаш предсмъртен стон. Появи се лакей.


– Къде се изпокрихте, дявол да ви вземе? – нахвърли се върху него стопанинът, като стискаше юмруци. – Къде беше досега? Върви, кажи да дадат за тоя господин каляската, а за мене нареди да впрегнат каретата! Стой! – викна той, когато лакеят се обърна да излезе. – Утре нито един предател да не е останал вкъщи! Всички вън! Ще наема нови! Гадове!

В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.


– Кръстнико Бинсвангер – каза той, – аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да ѝ кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?

– Да, ще го направя – каза кръстникът, – бъди само спокоен. Тя те обича!

Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.

Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.

Уилям Фокнър е от онзи вид автори, които наричаме „класици“, без да ги четем особено много, може би поради изключителната трудност на романните му текстове. Кратките му текстове обаче са нещо съвсем друго – живи, колоритни, силно впечатляващи. Истории с остро изваяни характери от американския юг, хора, за които времето никога не се е помръдвало, а миналото, по известния израз на самия Фокнър – никога не е било минало. Такъв е и този разказ – една история за отчаяна борба срещу хода на времето и всичко, което то носи със себе си – промяната, развалата, разрухата и залиняването на младежките ни мечти, помисли и надежди. Една история, търсеща прилики с мотивите от античните трагедии...

Орасио Кирога, един от по-ранните класици на латиноамериканската проза, ни изправя тук лице в лице с реалността на нещо, при мисълта за което повечето от нас вероятно чукат на дърво – и с право, разбира се. Историята на едно семейство, на което са се родили четири деца-„идиоти“, както ги нарича Кирога, е драстична до степен, която прави трудно посочването й като морална приказка или дори реалистичен разказ за живота с увреждането, с аутизма. За самия мен това е свидетелство за чувствителността и мисленето на едно отдавна отминало време, в което приемането на подобни деца е било направено напълно невъзможно от неудържимия натиск на обществените и лични предразсъдъци, както и пълната липса на знание за човешката психика, генетика и дори по-различна душевност.

 

Едно отдавна отминало време, подчертавам. Искрено се надявам, че ще се опитате да възприемете това разбиране като меродавно и по отношение на реалността в днешна България, където, боя се, реалността на времето и мисленето, описвани от Кирога, далеч не са чак толкова неотменна част от миналото, каквато би трябвало да бъдат...

Уилям Сидни Портър, известен по-добре под пседвонима О.Хенри, е автор, който не се нуждае от представяне. Тук една от най-обичаните и известните му истории, „Вождът на червенокожите“...

Посетители

105

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 5 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 2 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 2 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 2 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 3 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 3 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 3 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 3 седмици