През 1928 година – тогава бях деветгодишен – принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).

В събота подир обед излизахме с майка ми на разходка. От сумрачното преддверие направо нагазвахме в слънчевата баня на деня. Минувачите бродеха сред злато, мижаха от зноя, сякаш очите им лепнеха от мед, а дръпнатата горна устна откриваше венците и зъбите им. И всички блуждаеха в златистия ден все с тази изнурена гримаса, сякаш слънцето бе надянало върху лицата на своите поклонници една и съща маска – златната маска на слънчевото братство; всички, които този ден бяха излезли по улиците, които се срещаха и разминаваха – стари и млади, деца и жени, – се поздравяваха с тази маска, нарисувана върху лицата им с дебел пласт златна боя, зъбеха се един на друг с тази вакхическа гримаса – варварска маска на езически култ.

Площадът беше безлюден и жълт от пек, изметен до прашинка от горещите ветрове като библейска пустиня. Бодливите акации, израсли от пустотата на жълтия площад, бушуваха над него със светлия си листак, с букети от изящно изрязан зелен филигран, като дърветата по старите гоблени. Сякаш тези дървета предизвикваха вихъра с театрално бухналите си корони, за да разкрият, огъвайки се патетично, изящни листни ветрила, сребристи от опакото като скъпа лисича кожа. По старите къщи, в течение на много дни излъсквани от ветровете, играеха отблясъци от богатата атмосфера, отгласи и спомени за багри, разпилени в дълбините на пъстрото време. Сякаш цели генерации летни дни (като търпеливи майстори, свалящи плесенясалата мазилка от стари фасади) бяха стъргали фалшивата глазура и от ден на ден все по-ясно изпъкваше истинското лице на сградите, физиономията на съдбата и живота, който ги формираше отвътре. Сега прозорците, ослепели от блясъка на пустия площад, спяха; балконите изповядваха пред небето своята изоставеност; от отворените входове лъхаше хлад и миришеше на вино.

Преди половин час готвачът, прислужниците, човекът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо, и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха, и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.

– Имате вече и лъвска кожа – обърна се към него Роберт Уилсън, – и то каква!


Мисис Макомбър бързо погледна Уилсън. Беше изключително хубава жена, с грижливо поддържана външност, преди пет години, заради красотата и обществено положение, ѝ плащаха по пет хиляди долара, за да публикуват, придружени със снимка, препоръките ѝ за козметични средства, които тя никога не употребяваше. Единадесет години, откакто се бе омъжила за Франсис Макомбър.


– Наистина, хубав екземпляр – съгласи се Макомбър. Жена му сега погледна към него. Гледаше двамата мъже, сякаш ги виждаше за първи път.


Франсис Макомбър беше много висок, но въпреки ръста си много добре сложен, тъмнокос, ниско подстриган като спортист, със сравнително тънки устни. Минаваше за красив. Носеше ловни дрехи като на Уилсън, само че неговите бяха нови, беше тридесет и пет годишен, поддържаше мускулите си гъвкави, играеше добре тенис, заемал беше няколко пъти първи места в състезания по риболов със спининг и току-що се бе проявил пред всички като страхливец.

 Исак Башевис Сингер, изповедникът на източноевропейската еврейска душевност, с една покъртителна история из живот ана бедните полски евреи от началото на 20 век.

 

„Алтеле осиротя още преди да навърши десет. Първо умря баща и, после майка и. Отгледа я баба и, вдовицата Ходеле, която се препитаваше от работа на гробищата. Когато се случеше жена да умре през първия ден на празник, тогава погребението се уреждаше за втория. И тъй като шиенето е забранено по време на празничните дни, Ходеле заемаше на трупа савана, който беше приготвила за самата себе си и държеше в един скрин. За услугата получаваше малка сума от погребалното дружество. Освен това припечелваше и като ходеше на гробището да се моли за болните. За изявилите желание Ходеле измерваше гроба на някой свят човек с помощта на фитил, после потапяше фитила в разтопен восък и като се стегнеше, го нарязваше на свещи, които палеше в синагогата. Освен това доливаше масло във вечния пламък в параклиса над гроба на мъченика реб Залмон (бичуван до смърт от един чифликчия, задето отказал да се покръсти).“

Много преди да прочета и една книга от Франц Кафка, бях чувал за него от приятеля му Жак Кон, бивш актьор в Еврейския театър. Казвам „бивш“, защото когато се запознах с него, той вече не играеше. Беше началото на 30-те и Еврейският театър във Варшава започваше да губи публиката си. Самият Жак Кон бе болен и съсипан човек. Въпреки че все още се обличаше като франт, дрехите му бяха овехтели. Носеше монокъл на лявото си око, висока старомодна яка (известна още като „отцеубиец“), лачени обувки и бомбе. Циниците от Варшавския еврейски клуб на писателите, който и двамата посещавахме редовно, му викаха „лорда“. Въпреки че все повече се прегърбваше, правеше отчаяни опити да държи раменете си изправени. Онова, което оставаше от косата му – навремето сламеноруса, – сресваше така, че да образува нещо като мост над голото теме. В традицията на някогашния театър, от време на време преминаваше на немско-идиш – най-вече когато говореше за приятелството си с Кафка. Напоследък беше започнал да пише статии за пресата, но редакторите единодушно отхвърляха ръкописите му. Живееше в таванска стая някъде на улица Лешно и непрекъснато боледуваше. Членовете на клуба обичаха да се шегуват с него: „Цял ден лежи с кислородна маска, а вечер се прави на Дон Жуан“.

Посетители

40

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Ружа Манолова писа Още
    От прочетеното си... преди 2 дни
  • Наблюдател писа Още
    А това специално... преди 4 дни
  • Наблюдател писа Още
    ЧЕСТНО, много ми е... преди 4 дни
  • Даниел писа Още
    Добре, а какви точно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Е това вече си е... преди 1 седмица
  • Апостол от Анталия писа Още
    Благодаря за статията преди 2 седмици
  • Апостол от Хасково писа Още
    Благодаря за статията... преди 2 седмици
  • grainis писа Още
    Боя се, че книгата на... преди 2 седмици
  • grainis писа Още
    Единствената опция за... преди 2 седмици
  • щастлив писа Още
    Суетата е наказание... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Както мислим ние, така... преди 2 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Георги Димитров като... преди 2 седмици
  • Васил Колев писа Още
    А ще се запитате ли... преди 2 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Англосаксонската... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Статията е отпреди... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Същата работа и със... преди 3 седмици
  • Теодора писа Още
    Правата на човека са... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Да се пише за такъв... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    „Поробителите“,... преди 3 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Чудя се дали ваши... преди 3 седмици
  • Юлиан писа Още
    Найстина ли Оджи-кри,... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    О, моя  Родино,... преди 4 седмици
  • В.И. писа Още
    Дали използваните... преди 4 седмици
  • Дясното е криптофаши... писа Още
    Либерализмът вкарва... преди 4 седмици