Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия в осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.


След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония – също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса – нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер – докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива – шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги – помисли тя. – За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Случаят ме отведе при тях една пролетна утрин, когато Париж разтваряше пауновата си опашка сред мудната зима. Вървях по булевард „Пор Роял“, после минах по „Сен Марсел“ и „Л’Опитал“, гледах зеленината сред сивите масиви и се сетих за лъвовете. Обичах лъвовете и пантерите, но никога дотогава не бях влизал във влажното и тъмно помещение на аквариума. Оставих велосипеда си до оградата и отидох да разгледам лалетата. Лъвовете бяха уродливи и печални, а моята пантера спеше. Реших да надникна в аквариума, разгледах бегло обикновените риби и неочаквано се натъкнах на аксолотлите. Останах при тях цял час и когато излязох, вече не можех да мисля за нищо друго.

– Трябва да дойде всеки момент – каза Макс. – Честна дума. Ще дойде.

 

Дребният на масата кимна в отговор, а Макс си помисли, забърсвайки бара: „За какво му е притрябвал човек като Пит?“

 

В бара влезе жена с приятна външност и си поръча уиски със сода. Докато приготовляваше напитката, Макс продължи да говори на дребния.

 

– Не ми е работа – рече той, – но за какво ви трябва Пит?

 

– Моля? – попита жената.

 

– О, извинете, мадам – каза Макс. – Говорех на оня дребния приятел на отсрещната маса. („Дребният приятел на масата – повтори Макс наум. – Ама че приказки, дявол да го вземе!“)

 

– Той ми е приятел – каза дамата.

 

– Не, не – прекъсна я Макс. – Говорех на онзи дребния джентълмен ей там. (Дребният джентълмен? Стига с тая дума „дребен“.)

 

– Добре, и тъй да е – каза дамата. – Той е мой приятел.

 

– Кой?

 

– Пит – отвърна тя.

 

Дребният стана от масата и се приближи до бара. Огледа жената и се поусмихна.

Продължавам поредицата от разкази на Дж. Д. Селинджър с „Устата ми хубава, очите ми зелени“. Всъщност българският превод на заглавието е леко подвеждащ, създавайки едва ли не поетично усещане за една история, в която става дума за неща като изневяра, наранено мъжко его, неувереност, страхове от бъдещето и всевъзможни други утайки от ежедневието. Английското Pretty Mouth and Green My Eyes звучи по-скоро презрително: „Хубава уста и очите ми зелени“.

Говори се, че с този разказ Селинджър ударил нещо като лека плесница на бившата си приятелка Уна О‘Нийл (дъщеря на известния драматург), която го изоставила, за да започне романтична връзка, а по-късно и брак, с 36 години по-възрастния от нея Чарли Чаплин (собственият й баща е само шест месеца по-възрастен от съпруга й). Това не им пречи да създадат седем деца, но, разбира се, за Селинджър нещата сигурно са си останали с горчив привкус до края...

Сега стигам до най-трудното място в моя разказ. Той (добре е читателят вече да узнае това) няма друг сюжет освен този разговор, състоял се преди половин век. Няма да се опитвам да възпроизведа думите, безвъзвратно изчезнали. Предпочитам да опиша правдиво всичко онова, което ми разказа Иренео. Непряката реч е неизразителна и слаба; знам, че жертвам въздействието на своя разказ; нека читателите ми си представят накъсаните изречения, които ме смаяха в онази нощ.


Най-напред Иренео изброи на латински и на испански случаите на феноменална памет, описани в „Naturalis historia“: персийският цар Кир, който познавал по име всички войници от армията си; Митридат Евпатор, раздавал правосъдие на двайсет и двата езика, на които се говорело в империята му; Симонид, изобретателят на мнемотехниката; Метродор, притежавал дарбата да повтаря дословно онова, което е чул само веднъж. Напълно искрено Фунес се удиви, че подобни случаи могат да будят удивление. Каза ми, че до онзи дъждовен следобед, когато белият кон го хвърлил на земята, той бил като всички хора: сляп, глух, вятърничав, слабопаметен. (Аз се опитах да му намекна за способността му да определя точно времето и да запомня собствени имена, но той не ми обърна внимание.) Деветнайсет години бил живял като в сън: гледал, без да вижда, слушал, без да чува, забравял всичко, почти всичко. Когато паднал, загубил съзнание; като дошъл на себе си, настоящето му се сторило почти непоносимо – толкова богато и ясно било станало, а също и спомените за най-отдавнашни и най-обикновени неща. Скоро след това разбрал, че е парализиран, но въобще не обърнал внимание на този факт. Помислил (почувствал), че неподвижността е нищожна цена. Сега сетивата и паметта му били непогрешими.

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още

    Още един въпрос за... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да? Може би съм... преди 3 дни
  • Кристина писа Още
    Никита Михалков е... преди 3 дни
  • Димитър Николов писа Още
    Очевидно, авторката е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лиляна,... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Мнение на прост... преди 3 дни
  • Лиляна Александриева писа Още
    "ИТН" е пошла... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Глупакът не е в... преди 4 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Наистина и т.н. преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох... преди 4 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Andreas, my note of a lay person doesn't... преди 5 дни
  • Andreas Hamburger писа Още
    Dear Zlatko (Angelov),

    I have learned... преди 5 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Всъщност препрочетох... преди 5 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Казах и повтарям:... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Напротив – откривам в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Не откривам в този... преди 5 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Анализът е... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Захари!... преди 6 дни
  • Захари писа Още
    Великолепен анализ,... преди 6 дни
  • Наблюдател писа Още
    "В Полша този дебат е... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Пък в днешната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Много интересно. Един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря,... преди 3 седмици
  • Станислав Сиромахов,... писа Още
    Първото нещо което ми... преди 3 седмици
  • Наблюдател писа Още
    Самата Методиева се е... преди 3 седмици