Из текста:

„Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха-аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото ѝ шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.

Класическата българска литература е по правило издържана в тон на себе-жертвеност и протест срещу нещата, които някои някога „са ни сторили“ (основно османските господари, които са и основният източник на „злини“ в канона, с който израстваме всички). Почти няма класически български автор, който да се е опитал да погледне нещата през очите на другата страна, да е показал по някакъв начин злините и неправдите, които самите ние сме причинявали, в хода на последните 130 години, на българските турци.


И толкова по-голяма е заслугата на Йордан Йовков, чиято незаспиваща съвест или просто огромна човешка душа не му е позволила да подмине с мълчание именно тази страна от родната действителност. Разказът „Сенебирските братя“ се откроява сред инак еднообразната тоналност на класиката ни с хуманистичен патос, който не прави разлика между свои и чужди – нещо толкова рядко за родната литература, пък и мисловност, и чувствителност като цяло – че това го прави почти толкова уникален, колкото е и бялата лястовица от големия шедьовър на Йовков.

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия в осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.


След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония – също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса – нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер – докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива – шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги – помисли тя. – За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.


Отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Случаят ме отведе при тях една пролетна утрин, когато Париж разтваряше пауновата си опашка сред мудната зима. Вървях по булевард „Пор Роял“, после минах по „Сен Марсел“ и „Л’Опитал“, гледах зеленината сред сивите масиви и се сетих за лъвовете. Обичах лъвовете и пантерите, но никога дотогава не бях влизал във влажното и тъмно помещение на аквариума. Оставих велосипеда си до оградата и отидох да разгледам лалетата. Лъвовете бяха уродливи и печални, а моята пантера спеше. Реших да надникна в аквариума, разгледах бегло обикновените риби и неочаквано се натъкнах на аксолотлите. Останах при тях цял час и когато излязох, вече не можех да мисля за нищо друго.

Посетители

92

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 12 минути
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 1 час
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 11 часа
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 12 часа
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 18 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 2 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 5 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 5 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 5 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мине се не мине време,... преди 2 седмици
  • Въобще не означава писа Още
    Сталин е болшевик... преди 2 седмици